Джонатан Баркър
И пета ще умре (32)

32.
Пул

Ден втори, 19:12 ч.

Пул стоеше напълно неподвижен, а дъхът му висеше във въздуха пред него и тънка бяла мъгла се виеше наоколо.

Стаята му се струваше твърде притихнала.

Когато влезеш в стая с поне един човек в нея, знаеш, че там има някой. Човешкото тяло някак издава тази личност на инстинктивно ниво. Предчувствията, чувството за самосъхранение, се усилват. Има лек прилив на адреналин, когато долавяш вида и звука на този човек, езика на тялото и поведението му. Почти незабавно мозъкът стига до заключения — привлечен ли съм от този човек, или отблъснат? Безразличен или смутен? Телата и умовете ни стигат до тези заключения за време, по-малко от нужното да мигнеш.

Ако човекът в стаята е жив.

Когато влезеш в стая, в която се намира само мъртвец, не засичаш подобна реакция. Без душа тялото е само черупка и умът някак го знае. Праща различни сигнали: как е умрял този човек? Кога е умрял? Дали онзи, който го е убил, все още с тук? Може ли нещо да ме нарани?

Пул погледна към тялото на Либи Макинли и не почувства нищо, освен бездънно усещане за загуба, от което сърцето му се сви. Приближи до леглото и плъзна фенерчето по трупа й.

Пръстите на ръцете и краката бяха отрязани. Откри ги наредени спретнато на нощното шкафче, с мръсни ножици за омари до тях.

Бишъп не беше правил така досега. Значи ескалираше.

Пул провери лампата до леглото. Крушката беше махната.

При предишните жертви на У4М мястото на извършване на убийството винаги им убягваше. Убиецът разполагаше телата така, както искаше да бъдат намерени. Нито веднъж не бяха научили къде всъщност убива. Отговорният за случая агент, Хърлес, подозираше, че го прави в каналите под града, но Пул винаги бе имал друго мнение. Той смяташе, че Бишъп има специална стая, на уединено място, с особено значение за него, където може да работи, без да го прекъсват — място, което поглъща писъците, преди да го напуснат.

Либи Макинли бе умряла в невъобразими болки. И то бавно. Беше умряла тук, сама.

Навсякъде имаше кръв. Лъчът на фенерчето на Пул я проследи по стените, зад леглото, по чаршафите и зеления персийски килим на пода. Не трябваше да стъпва по него, не и така. Най-вероятно замърсяваше потенциални улики, но нещо му подсказа, че няма да ги намерят тук и без друго — нищо полезно във всеки случай. Щяха да открият само онова, което Бишъп искаше да намерят.

Пул се наведе по-ниско над тялото и плъзна лъча на фенерчето над гранясалата плът и малките разрези.

Бръснач.

Всеки един разрез — не по-дълъг от сантиметър. Бяха толкова много, че по кожата имаше пласт съсирена кръв.

Пул си свали ръкавицата и посегна към трупа, прекара пръст по ръката.

Жената беше студена, но не и замръзнала. Отоплението в къщата бе изключено много преди тя да умре — дни, може би и седмица по-рано. Тя беше умряла наскоро, през последните един-два дни.

Изведнъж той забеляза, че има подредба в разрезите. Не й беше обърнал внимание отначало, може би заради посоката, в която гледаше. Видя същината едва след като погледна по протежение на ръката на жертвата, откъм таблата на леглото надолу.

Думи.

Убиецът не беше кълцал с бръснача безразборно. Беше писал по жертвата, тялото й — платно под четката му. Мънички думи, едва видими под кръвта. Ръцете бяха кървили по-малко, понеже стояха вързани за опорите на леглото. Намираха се над сърцето.

Ти си зло — Ти си зло — ТИ си зло — ти…

Една и съща фраза, до безкрай, на всеки сантиметър гола плът. Жената е била жива, когато убиецът й е причинявал това. Малките езерца кръв около всеки разрез го подсказваха. Убиецът беше започнал от краката и бе работил методично. Познаваше се и по количеството кръв при всяка рана. Жената най-накрая бе умряла някъде около гърдите. Но Бишъп бе продължил и нагоре, просто оттам насетне разрезите бяха нанасяни по-рязко.

След смъртта й У4М не се беше наслаждавал. Трябвало е да довърши делото си обаче.

Това беше жестокост, беше отмъщение.

— Какъв ти е бил Франклин Кърби? — попита Пул на глас и Либи Макинли, и Ансън Бишъп. И двамата не отговориха.

Десет минути по-късно той се върна по стъпките си обратно зад къщата и при своя джип чероки. Качи се в него, запали двигателя и се обади на агент Хърлес. Премисли дали да не звънне на детектив Портър, но се отказа. Искаше да му вижда лицето, когато му разказва за находката. Трябваше да разбере какво точно знае Портър.