Майк Лосън
Труден противник (8)

7

На следващия ден Дейвид Слейд се върна в Ню Йорк и помоли Хенри Розентал да дойде в офиса му в пет часа следобед. Предупреди го да не води сина си или жена си, защото не е в техен интерес да чуят онова, което трябва да обсъдят двамата. Не му каза, че няма доверие на Тоби или Мириам, нито че не му се слушат истерични реакции, но това бяха още две причини да поиска да се срещнат насаме.

Хенри пристигна точно в пет и секретарката на Слейд, която беше на петдесет и няколко, го въведе в кабинета. Слейд си даваше достатъчно ясна сметка за собствената си природа, за да знае, че наемането на привлекателна млада секретарка няма да се отрази добре на брака му. В този момент Слейд нямаше как да знае, че в крайна сметка всичко ще се разпадне именно благодарение на една секретарка на средна възраст.

Слейд попита Хенри дали иска нещо за пиене.

— Не знам за теб, но аз имам нужда от едно питие — каза той.

Освен това едва се сдържа да не добави: „А когато приключим с разговора, ти също ще имаш нужда“.

Хенри прие да изпие един скоч и Слейд наля по един макалън.

— Добре се справи на първото заседание на съда — каза Хенри. — Бях ужасен от мисълта, че няма да пуснат Тоби под гаранция. Вярно ли е онова, което каза за неадекватната очна ставка и манипулираните свидетелски показания?

— За очната ставка беше вярно. Но всъщност нямам представа дали наистина са разрешили на свидетелите да разговарят помежду си, преди да дадат показания на полицията. Така или иначе, това няма значение.

— Няма значение? — повтори Хенри.

— Така както стоят нещата в момента, Хенри, твоят син ще влезе в затвора. Ще го осъдят за убийство в състояние на афект вместо за непредумишлено убийство и ще прекара поне седем години зад решетките. И това, за съжаление, е най-оптимистичният сценарий. Обвинението разполага с четирима надеждни свидетели, които са видели Тоби да застрелва Динунцио, и с още един свидетел, който го е видял да излиза тичешком от бара с револвер в ръка.

Раменете на Хенри увиснаха, сякаш някой му беше изпуснал въздуха.

— Разбирам — каза той. — Тогава за какво искаше да говорим? Дали Тоби да се признае за виновен и да приеме споразумението, което предлага обвинението? Или ми се обади, за да обсъдим твоя хонорар, за който все още не е ставало дума?

— Не, Хенри, не ти се обадих да дойдеш, за да обсъждаме хонорара ми; вярвам, че ще ми го платиш, когато ти изпратя сметката. Но след като повдигна този въпрос, хонорарът ми за работата по едно толкова предначертано дело сигурно няма да бъде повече от сто.

Имаше предвид сто хиляди и Хенри го разбра. Слейд продължи:

— Все пак няма какво толкова да направя, освен да настоявам обвинението да бъде смекчено от непредумишлено убийство на убийство в състояние на афект и след това да се постарая присъдата срещу Тоби да не бъде скандално тежка. Ако го осъдят на шест или седем години в затвора с разрешение да кандидатства за освобождаване под гаранция след четири-пет, аз ще смятам, че съм си свършил блестящо работата по отношение на защитата на твоя син. Единият проблем с присъдата ще бъде свързан с това, че съдът ще бъде склонен недвусмислено да демонстрира, че се отнася със същата строгост към сина на едно заможно бяло семейство, както към бедните младежи от малцинствата. Другият проблем е, че Доминик Динунцио е имал три деца. Най-голямото е на петнайсет години, а най-малкото на осем. Съдът няма да бъде благосклонен.

— Господи — каза Хенри. — Можеш ли да си представиш какво ще стане с Тоби, ако му се наложи да прекара седем години с онези зверове в някой държавен затвор?

— Да, Хенри, за съжаление, мога да си представя.

Слейд за момент се притесни, че Хенри Розентал ще се разплаче. Но той не го направи.

— Значи искаш да кажеш, че в действителност няма какво да се направи за моето момче — каза той. И войнствено добави: — В такъв случай може би трябва да се обърна към друг адвокат.

— Не, Хенри, не искам да кажа това. Поне засега. Защото все пак има една възможна защита, която мога да организирам. Тя ще включва да отидем на съд и да не приемем предложението за споразумение и ще бъде рискована. Но ако постигна успех, Тоби няма да бъде осъден за това престъпление.

— Каква е тази защита? Не разбирам.

— Стратегията ми ще се основава на твърдението, че не Тоби е застрелял Доминик Динунцио. Тоби е бил в бара, за това няма спор. Не само заради показанията на свидетелите, които са го видели там, но и заради вещественото доказателство — пръстовите му отпечатъци по чашата. Но онова, което свидетелите са видели в действителност, е било как Тоби излиза от бара, а веднага след него в бара влиза друг мъж, който наистина много прилича на Тоби, и именно той застрелва господин Динунцио.

— Шегуваш ли се? — попита го Хенри.

— Не, Хенри, не се шегувам. Може би Динунцио е имал някой клиент, който е извършил финансова измама и е решил да му затвори устата. Може би този счетоводител от италиански произход е работил за мафията. Кой знае? Работата е там, че Тоби не е познавал Динунцио и следователно не е имал нито една причина да го застреля. Единственото логично обяснение е, че някой друг е застрелял Динунцио — някой, който наистина е имал мотив да го направи.

— Да, но свидетелите…

— Да, Хенри, точно там е проблемът. Свидетелите. Ако имаше само един свидетел и този свидетел не беше надежден — например възрастна дама със слабо зрение или барман, който пие на работа… Но те са петима. Петима свидетели представляват много завързан проблем.

— Не разбирам. За какво говориш, Дейвид?

— Нека да ти налея още едно, преди да продължим.

Розентал изглеждаше разбираемо объркан, но Слейд не обърна внимание на реакцията му, а му наля още един скоч.

— Следващото нещо, което ще ти кажа, Хенри, трябва да бъде възприемано единствено в хипотетичен смисъл. Ако не говоря хипотетично, и двамата можем да бъдем обвинени в съучастие за организиране на престъпление. Или нещо още по-лошо.

— Съучастие?

— Да, Хенри, съучастие. Трябва да вземеш решение дали искаш да продължа или не.

— Да, искам да продължиш! Той е единственият ми син. Така че престани с тази… прелюдия. Изплюй камъчето!

— Добре, стига да ме разбираш съвсем ясно. — Слейд помълча, преди да продължи: — Хипотетично казано, ако е възможно да се наеме един екип, който може да направи така, че всички тези хора или някои от тях да не свидетелстват в съда срещу Тоби, би ли се съгласил да се възползваш от услугите му?

— Разбира се — отговори незабавно Хенри.

— Не, Хенри, няма да ти позволя да го направиш. Няма да ти позволя да се съгласиш, без да се замислиш както трябва за това, което ти казах току-що. Вече не говорим за Тоби. Вече говорим за теб и мен. Ако продължим по този път, и двамата с теб хипотетично можем да се озовем в затвора.

— Когато казваш, че този екип може да направи така, че тези хора да не свидетелстват в съда, ти искаш да кажеш…

— Казвам само това, което току-що казах, Хенри. Но ти си помисли. Съществуват много различни причини, поради които един свидетел може да не се яви в съда. Може просто да размисли и да реши, че първоначалните му показания не отговарят на истината. Може да не се яви в съда по някаква друга причина, която няма нищо общо с делото. Например някой свидетел може да избяга от страната заради престъпление, което е извършил, и по този начин да не може да даде показания. Няма да кажа нищо повече. Ако продължим по този път, аз няма да упражнявам никакъв контрол върху конкретните действия, които ще предприеме въпросният екип, за да помогне на Тоби.

Хенри кимна. Разбираше всичко. Все пак Хенри Розентал не би се сдобил със значително богатство, ако беше глупак.

— Има и още нещо, което трябва да разбереш, Хенри. Тази защита изисква значителни разходи — много, много повече от сто хиляди.

— Колко?

— Не знам със сигурност, но ще струва поне три милиона. Казаха ми, че този екип е таксувал друг клиент с два милиона долара, но човекът е бил оправдан в съда. Знам със сигурност, че собственият ми хонорар ще се вдигне на един милион.

Хенри повдигна едната си вежда, за да демонстрира колко е шокиран.

— Хенри, има две причини да поискам такава сума: а) защото поемам съществен риск за себе си; и б) защото в такъв случай ще ми се наложи да се потрудя значително по-усърдно, за да осигуря оправдателна присъда за Тоби.

Първата ми задача ще бъде да отложа възможно най-дълго делото. Ако имам възможност да забавя началото с една или две години, ще го направя, защото за една или две години могат да се случат много неща; например една от свидетелките е на осемдесет и шест години, така че може да умре, преди процесът да започне. Друга причина за отлагане ще бъде, че ще трябва да осигуря на този екип достатъчно време, за да си свърши работата.

Освен да отлагам, ще имам и още една задача: да осигуря алтернативен заподозрян за убийството на Доминик Динунцио. Ще ми се наложи да разкъсам целия живот на Динунцио на парчета, за да докажа, че той е имал врагове и един от тези врагове го е убил.

И на последно място, ще трябва да убедя този екип да се заеме със задачата, което съвсем не е сигурно. Те не поемат всички дела, които им се предлагат, и хонорарът за услугите им е толкова висок, че могат да си позволят да отказват предложения, които не им допадат. Затова, преди да продължим нататък, трябва да ми кажеш дали наистина искаш да се заемем с това и дали си съгласен да платиш толкова, колкото ти поискат.

Хенри не се поколеба да отговори:

— Да, съгласен съм. Тоби е разглезено лайно, напил се е и е убил човек, но аз няма да позволя да го измъчват в затвора в продължение на няколко години.

— Това е всичко, което ми трябваше — отговори Слейд.

На следващата сутрин Дейвид Слейд се обади в адвокатската кантора на Джордж Чавес в Сан Антонио, щата Тексас. Слейд каза на Чавес, че има нужда от „изключителен съдебен консултант“ за съдействие по делото „Тобайъс Розентал срещу щата Ню Йорк“. Каза му, че го е препоръчал Скот Баркли. Чавес отговори, че ще предаде това съобщение и ако никой не се обади на Слейд до няколко седмици, Слейд може да приеме, че хората, представлявани от Чавес, не са приели неговото предложение.

— Няколко седмици? — повтори Слейд.

Чавес вече беше затворил.