Майк Лосън
Труден противник (38)

37

Следващата задача на Ела беше да превърне един бандит на име Кармайн Фратело в жертва.

Кармайн живееше в „Хелс Китчън“, на по-малко от два километра от апартамента на Ела в „Челси“, и тя реши да отиде пеша дотам. Беше прекрасен летен ден. Докато вървеше, тя си помисли, че най-хубавото в делото „Розентал“ е, че Манхатън е толкова малък. Домът на Кармайн не просто беше близо до апартамента на Ела; беше само на един километър от бар „Макгилс“. А Данте Бело, който живееше в Ийст Вилидж, беше на километър и половина от „Макгилс“. И когато човек си представеше всички тези хора толкова близо един до друг, цялата история изобщо не изглеждаше толкова невероятна.

Остров Манхатън е само двайсет и един километра на дължина и четири километра на ширина. Площта му е шейсет квадратни километра. За сравнение, увеселителният парк на „Дисни“ в Орландо е с почти два пъти по-голяма площ от Манхатън, общо сто квадратни километра. Въпреки това на малката площ на Манхатън живеят един милион и шестстотин хиляди души, което прави по двайсет и седем хиляди жители на квадратен километър. По тази причина всички в Манхатън живеят или работят в непосредствена близост. Следователно Кармайн Фратело можеше да има достоверна причина да бъде в близост до „Макгилс“ в нощта, когато беше застрелян Доминик Динунцио.

Блокът, в който живееше Кармайн, беше от по-старите, вероятно отпреди войната, и не изглеждаше особено впечатляващо. На площадката пред входната врата бяха натрупани черни чували за боклук, а самата врата изглеждаше така, сякаш някой се беше опитал да свали боята от нея, като беше използвал верига. Ела седна в едно кафене отсреща и му се обади по телефона.

Вдигна някаква жена.

— Ало?

Ела предположи, че е съпругата на Кармайн. Според нейното проучване Кармайн имаше съпруга на име Тереза и три деца.

— Трябва да говоря с Кармайн — каза Ела.

— Спи. Кой се обажда?

Беше десет сутринта и Ела се сети за Данте Бело, който не ставаше почти до обед, преди да излезе да разходи кучето си. Нито един от тези хора не ставаше по човешко време, така ли?

— Обаждам се по работа — отговори Ела.

— По работа, друг път — каза Тереза Фратело. — Всички хора, с които работи Кармайн, са мъже.

Ела остана с впечатлението, че госпожата няма особено доверие на Кармайн. После си спомни за статията, от която беше научила за побоя в Атлантик Сити — там пишеше, че Кармайн е бил придружаван от приятелката си, а не от своята съпруга.

— Нека да говоря с Кармайн, госпожо Фратело. Той може да спечели много пари от този разговор.

Тереза Фратело помълча, но все пак му беше съпруга и майка на децата му, така че, ако наистина ставаше дума за нещо, от което нейният съпруг можеше да спечели, тя не можеше да позволи на ревността си да го провали.

— Задръж една минута — каза тя.

Едната минута се оказаха пет, но в крайна сметка Кармайн вдигна слушалката.

— Кой се обажда, да му го начукам?

Ела си спомни, че това бяха точните думи, с които й беше вдигнал Данте Бело.

— Една жена, която е готова да ти плати двайсет бона, за да излъжеш нещо — отговори Ела.

— Какво?

— Седнала съм в едно кафене отсреща. Давам ти десет минути, за да дойдеш. Ако не си тук след десет минути, ще намеря някой друг гангстер, който да ми свърши работа.

— Двайсет бона? — попита Кармайн.

— Десет минути, после си тръгвам.

— Как да те позная?

— Червена коса — каза Ела.

Пет минути по-късно — достатъчно на Кармайн да навлече бял потник, долнище на анцуг и джапанки — той влезе в кафенето. На живо изглеждаше по-пълен, отколкото на снимките във вестниците. Тъмната му коса не беше сресана и не се беше бръснал от няколко дни; големият му корем опъваше потника, а по ръцете и раменете му имаше повече окосмяване, отколкото на някои човекоподобни маймуни.

Той веднага видя Ела. В кафенето освен нея имаше само трима души: хлапе, което цъкаше на айпада си, мъж на около осемдесет години, който четеше вестник „Таймс“, и момичето зад бара — беше на двайсет и няколко и сигурно имаше висше образование по нещо, което беше напълно безполезно, за да си намери работа.

Ела носеше дългата червена перука, с която беше проследила Джак Морис в Атлантик Сити, зелена тениска, опъната на бюста, тесни джинси и обувки на висок ток. Беше решила, че няма да навреди да съблазни Кармайн, когато говори с него. И когато той се приближи до масата й, първите му думи бяха:

— Еха! Ти си страшно парче.

Ела разбираше, че Кармайн не е устроен много сложно; надяваше се само да е достатъчно схватлив, за да й свърши работа.

— Седни — каза Ела.

— Първо да си взема едно кафе. Ще ме изчакаш ли, бейби?

Кармайн си взе кафе и седна срещу нея.

— Спомена нещо за двайсет бона — рече той.

— Познаваш ли Вини Каниля? — попита Ела, въпреки че вече знаеше отговора.

— Да, познавам го този дебел гъз. За него ли става дума?

— А един от неговите хора, Данте Бело?

— Да, познавам го и него, дребното лайно.

— Добре, Кармайн. Готова съм да ти платя двайсет хиляди долара, за да ми помогнеш да замеся Данте Бело в едно убийство, което не е извършил.

Кармайн се засмя.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не. Ще получиш призовка да свидетелстваш на дело по обвинение в убийство — срещу човек, който се казва Тоби Розентал. И ще кажеш в съда, че…

— Откъде да знам, че не си ченге и не носиш записващо устройство?

— Май няма откъде да знаеш, Кармайн. Освен това в днешно време не се прави така. Електронното оборудване е толкова усъвършенствано, че онзи дядо с вестника може да записва нашия разговор. Или да го записва копчето на джинсите ми. Защо просто не чуеш какво искам да ти кажа и сам не прецениш дали ченгетата изобщо биха си направили труда да организират подобно нещо, за да тикнат зад решетките долнопробен гангстер като теб?

— Ей! „Долнопробен“?! Да ти го начукам.

Ела бръкна в дамската си чанта и извади бял плик, пълен с банкноти по двайсет и сто долара. Отвори го и показа парите на Кармайн.

— В този плик има десет хиляди долара. Интересува ли те моето предложение?

— Може би. Кажи ми още.

— Както вече споменах, ще получиш призовка, за да свидетелстваш на делото срещу Тоби Розентал, който е обвинен в убийството на Доминик Динунцио. Ще кажеш в съда, че редовно ходиш в един бар, който се казва „Макгилс“ и се намира на…

— Никога не съм го чувал.

— Престани да ме прекъсваш, Кармайн; просто ме изслушай. Както вече ти казах, ти ще свидетелстваш, че непрекъснато ходиш в бар „Макгилс“. Освен това ще заявиш, че двамата с Вини Каниля отдавна имате проблем помежду си. Ще разкажеш и за онзи инцидент в Атлантик Сити, когато си се сбил с Вини и си му счупил носа.

— Откъде знаеш за това? — попита Кармайн.

— От вестниците. Ще кажеш, че Вини е заплашил да те убие.

— Вярно си е.

— И след това си забелязал, че Данте Бело те следи.

— Ако го бях забелязал да ме следи, щях да го смачкам като хлебарка.

— Но няма да кажеш така, Кармайн. Ще кажеш, че Данте те е следил — ще кажеш, че те е преследвал, — а ти знаеш, че той е зло човече, което работи за Вини…

— Е, това също е вярно.

— … и си чувал, че може би дори изпълнява мокри поръчки за Вини, така че си се страхувал да не те убие.

— Няма начин да кажа, че се страхувам от това джудже.

Ела поклати глава.

— Явно няма да ни е лесно.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Между другото, какъв е проблемът между теб и Вини? Във вестниците не пишеше за това.

Кармайн отпи от кафето си, докато обмисляше как да отговори.

— Преди десет-петнайсет години и двамата с Вини работехме за Франк Витале. Франк вече не е между живите, но в крайна сметка барът му остана за Вини. Във всеки случай, веднъж арестуваха Вини за убийството на един тип от Джърси и изглеждаше, че ще го тикнат зад решетките за дълго време. Затова Вини каза на ченгетата, че аз съм убил някакъв друг тип в Ред Хук, докато двамата с Вини сме обирали склада му — макар че и двете… хм, твърдения бяха… хм, недоказуеми. Направо не можах да повярвам, че ми го причини. В крайна сметка никой от двамата не отиде в затвора, но шибаният Вини определено няма никаква заслуга за това.

— Искаше ли да отмъстиш на Вини, че се е опитал да те натопи?

— Аз бях готов да го убия, но Франк не ми разреши. А след това мина време и вече не си струваше, нали се сещаш? Но оттогава насам не сме работили заедно.

Ела помисли върху чутото и стигна до заключението, че тази история всъщност няма никакво значение — освен че представляваше доказателство за враждата между Вини и Кармайн.

— Добре — каза тя. — Има и още нещо.

Тя извади от джоба си гланцирана страница, която беше откъснала от каталога на универсалния магазин „Мейсис“, и я показа на Кармайн. Беше оградила една снимка на шлифер от марката „Лондон Фог“.

— Изпрати жена си в „Мейсис“ и я накарай да ти купи този шлифер. Точно този модел. Искам да го купи тя, а не ти и да плати в брой. След като го купи, нека го влачи по земята, да излее няколко питиета върху него и да го изпере пет-шест пъти. Нали разбираш, да направи каквото трябва, за да изглежда така, все едно го имаш от известно време. И, общо взето, това е. Всичко, което трябва да направиш, за да изкараш двайсет хиляди.

Кармайн се почеса по небръснатата буза, при което се чу звук като от едра пила по метална тръба.

— Да кажа, че съм имал проблем с Вини, че съм видял шибания Данте да ме следи, че ме е било страх да не ме убие и че имам шлифер. Това ли е? За двайсет бона?

— Аха — потвърди Ела. — Но ще преговорим показанията ти още няколко пъти, преди да се явиш в съда.

— И Данте ще отиде в затвора за убийство? — попита Кармайн.

— Съмнявам се — отговори Ела. — Ние — хората, за които работя — не се интересуваме какво ще стане с Данте. Ако го арестуват за убийство и го осъдят, няма проблеми, но целта ни е само да демонстрираме, че е възможно Данте да те е видял да влизаш в „Макгилс“ и да се е опитал да те убие. Разбираш ли?

— Не съвсем.

Ела въздъхна. Трябваше ли всичко да е толкова трудно?

— Както ти казах, ще говорим още няколко пъти преди процеса. И така, можеш ли да се сетиш за някаква причина често да ходиш в „Макгилс“?

— Не. Нали ти казах, че дори не знам къде се намира. Ако искам да изпия нещо, ходя на обичайните си места.

Ела извади една туристическа карта на Манхатън и му показа къде се намира „Макгилс“.

— Познаваш ли някого, който живее близо до този бар?

Кармайн присви очи срещу картата.

— Аха — каза той. — Имам братовчед, който живее на четири преки оттам.

— Близки ли сте?

— Той работи за мен. А майка му, леля Луси, живее на около две преки от него. А, да — има и един ресторант…

Кармайн забучи пръст в картата, за да й покаже.

— Ето тук. Един-два пъти в годината ходим там с жена ми, защото тя познава собственичката. Били са заедно в гимназията.

Малкият остров Манхатън, помисли си Ела. Беше прекрасно.

После Кармайн изведнъж се ухили.

— А има и още един човек, който живее на няколко преки оттам.

— Кой? — попита Ела.

Кармайн изглеждаше така, все едно умираше от желание да й каже.

— Приятелката ми.

— Това вече е идеално — каза Ела. — Ето и причината да ходиш в „Макгилс“. По няколко пъти в седмицата ходиш да се виждаш с приятелката си и минаваш през „Макгилс“ преди или след това.

— Не знам — каза Кармайн. — Тереза няма да се зарадва особено, ако се разприказвам за Надин. Имам предвид, че тя знае за приятелката ми, но чак да й го навирам в носа…

— За двайсет бона — прекъсна го Ела — ще се наложи жена ти да понесе малко унижение. Освен това няма нужда тя да присъства в съда, когато свидетелстваш. Искам да се придържаме към историята за приятелката. Покажи ми на картата къде точно живее.

Кармайн го направи.

— Както ти казах, Кармайн, двамата с теб ще преговорим свидетелските ти показания, но най-важното е да запомниш, че непрекъснато ходиш да се виждаш с приятелката си и всеки път се отбиваш в „Макгилс“. Освен това знаеш, че Данте Бело те следи от известно време — най-вероятно защото си счупил носа на Вини, когато сте се срещнали в Атлантик Сити. И на последно място, имаш шлифер от „Лондон Фог“, който си обличаш, когато вали. Разбрахме ли се, Кармайн?

— Знаеш ли, може би всичко това е толкова важно, че струва повече от двайсет бона. Имам предвид, че не знам на колко могат да ме осъдят за лъжесвидетелстване, но…

— Не ставай алчен, Кармайн. Сигурно дори не можеш да си спомниш последния път, когато си изкарал двайсет хиляди долара за една работа. Ще ти дам половината пари още днес. Давам си сметка, че можеш да ме прецакаш, да ги вземеш и да не свидетелстваш в съда, но ако го направиш, ще изгубиш другите десет хиляди.

— Ей, аз не прецаквам хората, бейби — ядосваш ме, когато говориш така. Давам ти думата си, че… Абе давам ти думата си.

Каза го по такъв начин, все едно думата на един престъпник струваше колкото внушителното тегло на Кармайн в злато.

— Има и още нещо, което трябва да направиш. Началото на делото е след около три седмици. Дотогава искам поне два пъти в седмицата да се отбиваш в „Макгилс“. И всеки път искам да си говориш с бармана. Той се казва Джак. Разбираш ли? Джак ще свидетелства, че ти непрекъснато ходиш в „Макгилс“.

— Добре. Как да се свържа с теб? — попита Кармайн.

— Няма как. Дай ми номера на мобилния си телефон.

Ела остави озадачения, но доволен Кармайн Фратело да си брои парите, които му беше дала. На следващия ден щеше да се обади на Джак Морис и да му каже, че ако по време на кръстосания разпит го попитат дали познава Кармайн Фратело, редовен клиент в „Макгилс“, той трябва да потвърди. Освен това щеше да зарадва Джак с още няколко хиляди долара, които да изгуби в Атлантик Сити.