Майк Лосън
Труден противник (41)

40

Ела беше затрупана с работа. Беше като някой от онези циркови изпълнители, които накачат сума ти чинии на върха на високи пръчки и след това тичат от една на друга, за да ги завъртят по още веднъж, така че да не паднат.

Едната чиния беше Джак Морис, с когото трябваше да преговори свидетелските му показания, за да се увери, че е разбрал какво трябва да каже в съда за Кармайн Фратело, редовен клиент в „Макгилс“.

Друга чиния беше сервитьорката; беше се обаждала четири пъти на Кейти, за да повторят нейните свидетелски показания. Сервитьорката казваше каквото трябва, но за разлика от Морис на нея й липсваше убедителност. Не отговаряше веднага, колебаеше се и се запъваше. Единия път Ела й се разкрещя, че ако не се стегне, мамка му, никога повече няма да види скапаното си дете. Не постигна нищо с това, освен че Кейти се разплака, и на Ела й бяха необходими пет минути да я успокои дотолкова, че отново да повтори свидетелските си показания.

Тя се обади на стария си приятел Шиърсън в Сиатъл и той потвърди, че Едмундо Ортис все още е в открито море и ще остане там до края на делото. Поне доколкото знаеше Шиърсън, никой не беше идвал да го търси. И между другото, Едмундо се справял страхотно като корабен готвач.

Тя провери как е Естер Бърман, като се обади на Къртис, техника от поддръжката. Според него Естер лежала в леглото по цял ден, можела да помръдне само едната си ръка и когато се опитвала да говори, издавала звуци като патица. Къртис не вярваше, че й остава да живее още дълго време — което щеше да бъде истинско щастие за всички замесени, включително и за Естер, поне според Ела.

Към този момент най-големият проблем на Ела беше Кармайн Фратело. Бяха се срещнали веднъж в един мотел в Джърси, за да преговорят свидетелските му показания. Не й харесваше да се вижда с него, но имаха да обсъждат твърде много неща, за да го направят по телефона. Единият проблем беше, че Кармайн се надяваше да я вкара в леглото и тя го беше оставила с наранени чувства, когато му бе заявила, че вероятността да я чука е по-малка от тази на Таймс Скуеър да кацнат марсианци. Но основният проблем с Кармайн беше, че той просто не беше много умен.

— Често ли ходите в бар „Макгилс“? — попита го Ела, провеждайки уж кръстосан разпит на свидетеля в съда.

— Ами, да, горе-долу.

— Престани да казваш така! Когато те питат дали ходиш често там, просто кажи „да“. Даже не казвай нищо друго освен „да“. После адвокатът ще те попита: „Колко често ходите там?“. Какво ще му отговориш?

— Не знам, мамка му. Често.

Господи боже.

— Ще кажеш, че ходиш там два-три пъти в седмицата. „И къде бяхте вечерта на петнайсети март?“

— Не знам. Не си спомням.

— Добре. Точно така. Как може да си спомняш къде си бил преди четири-пет месеца?

Ела продължи със следващия въпрос:

— Имате ли шлифер като веществено доказателство „А“?

— Веществено доказателство „А“? Какво е веществено доказателство „А“?

— Направо ме убиваш, Кармайн — каза Ела. — Адвокатът от защитата ще представи като веществено доказателство пред съда шлифера на Доминик Динунцио. Ще го нарече „веществено доказателство“ и ще го обозначи с някаква буква. Веществено доказателство „А“ или „Д“, или няма значение. Никога ли не си бил в съда?

— Напротив, много пъти — заяви Кармайн, определено доволен от себе си.

Двамата продължиха в същия дух още известно време, но в крайна сметка Ела остана убедена — или може би не чак „убедена“, но, общо взето, сигурна, — че Кармайн ще се справи със задачата си на свидетелското място.

Като цяло Ела продължаваше да бъде оптимист по отношение на делото „Розентал“ и реши да си вземе един ден почивка и да се поглези с още един следобед в спа центъра, а след това с луксозна вечеря в ресторант. Нямаше нищо лошо в това да се възнагради за добре свършената работа.

Когато се прибра в апартамента си в „Челси“, Ела се чувстваше леко замаяна от виното, което си беше поръчала с вечерята. Току-що беше влязла, когато звънна телефонът й. Не беше някое от мобилните устройства, които използваше за връзка с Дейвид Слейд и свидетелите — беше онзи, по който говореше с Джордж Чавес и още няколко души.

Тя погледна дисплея и видя, че се обажда самият Джордж, за бога. Защо я търсеше? Нима вече беше уредил следващата й поръчка?

— Здравей, Джордж — каза тя.

— Обади ми се майката на Бил.

— Какво? Защо ти се е обадила? Откъде изобщо е разбрала как да се свърже с теб?

— Веднъж Бил й казал, че ако някога спешно трябва да се свърже с него, аз ще му предам съобщение. Това малко ме ядоса, но след като Бил почина…

— И какво искаше?

— Иска да й се обадиш. Каза, че е спешно и може би си в опасност.

— В опасност?

— Така каза. Аз се престорих, че не знам коя си или как да се свържа с теб, но все пак реших да ти предам съобщението. А ти прави каквото искаш. Как върви работата при теб?

— Добре — отговори Ела, леко притеснена от чутото току-що. — Благодаря ти, че се обади, Джордж.

Какво точно беше искала да каже Джанет с това, че тя е в опасност? И откъде изобщо знаеше?

Ела трябваше да разбере какво става. Реши да не се обажда от мобилен телефон — някой можеше да провери данните от телефонната компания на Джанет. Вместо това намери един автомат на улицата, което й отне четирийсет минути, и се обади от него.

— Джанет, обажда се Ела.

— Слава богу — каза Джанет. — Преди няколко дни при мен дойде някакво ченге от Ню Йорк. Каза, че…

— Ченге?

— Аха. На визитката му пише, че води специални разследвания за прокурора на Манхатън, затова си помислих, че е ченге. Във всеки случай, търсеше те.

— Защо е дошъл при теб?

— Каза, че знае, че си била женена за Бил. Освен това знаеше, че Бил е починал тук, в Санта Барбара. Може би е проверил смъртния му акт. Така или иначе, беше стигнал до мен и искаше да разбере дали знам къде си и дали мога да се свържа с теб.

— Но защо?

— Каза, че е във връзка с някакво убийство в Ню Йорк.

— Убийство?

— Да. Когато го попитах дали си обвинена в убийство, той отговори, че със сигурност знае, че не си замесена — точно тези думи употреби, „със сигурност“. Но каза, че разполагаш с информация, свързана с убийството.

— Ами не разполагам — отговори Ела. — Нямам никаква представа за какво говори. Какво друго ти каза?

— Нищо друго всъщност. Просто искаше да разбере дали имам твоя телефонен номер или някакъв друг начин да се свържа с теб.

— Какво му каза?

— Че нямам никаква представа как да се свържа с теб.

— Благодаря, Джанет. Не знам какво иска, но не искам да се разправям с него.

Джанет помълча, преди да продължи:

— Ти си ми симпатична, Ела, наистина. И винаги ще ти бъда благодарна, че остана с Бил, докато той умираше. Не знам какво точно става и не искам да знам, но си помислих, че трябва да ти кажа за човека, който те издирва.

— Как се казва? — попита Ела.

Мислеше си: „Това ченге може да унищожи всичко, за което съм работила толкова много“.

— Казва се Джоузеф Демарко.

— Демарко — повтори Ела. — Как изглежда?

— Прилича на мафиот. С тъмна коса, сурово лице, около метър и осемдесет и два. А, да, и ходи с бастун.