Майк Лосън
Труден противник (46)

45

Ела се обади на Дейвид Слейд в кантората му. Искаше да му даде номера на новия предплатен телефон, който щеше да използва, за да общува с него в бъдеще. Каза на секретарката на Слейд, че се обажда от кабинета на съдия Мартинес. Предполагаше, че Слейд няма да откаже да разговаря с магистрата.

Слейд вдигна слушалката. Звучеше раздразнен.

— Да, господин съдия. Какво мога да направя за вас?

— Не е съдията, аз съм — каза Ела.

— Къде беше, по дяволите? — попита Слейд. — Изпратих ти десет съобщения.

Ела понечи го успокои, но преди да успее да продължи, Слейд избухна:

— Защитата се разпадна. Трябва да се срещнем. Незабавно.

— Как така се разпадна? — попита Ела.

— Не по телефона — отговори Слейд.

Ела не беше казала на Слейд, че я издирва агент на прокуратурата на име Демарко, и реши да не му го казва и сега, защото Слейд явно не се справяше добре с работата под напрежение. Но се страхуваше Демарко да не проследи Слейд и той да го отведе право при нея.

— Ако ще се срещаме, не бива да позволяваш да те проследят до мястото на срещата — каза му тя.

— Защо да ме проследят? — попита Слейд.

— Човек никога не знае — отвърна Ела.

— Е, ще внимавам — каза Слейд.

— Няма да е достатъчно да внимаваш — каза му Ела. — Полицията може да изпрати десет души, за да те следят едновременно. Може да използват хеликоптер или да поставят джипиес устройство на колата ти.

— Няма да го направят — каза Слейд. — Все пак съм адвокат.

Ела се засмя, макар че изобщо не й беше смешно.

— Има ли значение, че ще ме проследят? — попита Слейд. — Важното е да не разберат, че се срещаме. Тъща ми има лятна къща в Лонг Айланд. Ако си сигурна, че полицията не те следи, трябва да отидеш там преди мен; ключът от входната врата е под едно градинско джудже. Полицията няма как да разбере, че си вътре. Така ще можем да поговорим, аз ще си тръгна пръв, а ти ще си тръгнеш по-късно. Само не паркирай близо до къщата.

— Добре, това ще свърши работа — каза Ела.

Слейд й каза адреса и Ела пристигна там един час преди него, като паркира на километър и половина от къщата.

— Какво става? — попита го тя в мига, в който Слейд влезе.

— Вчера имаше среща със съдията, който ще води делото срещу Тоби.

— Защо? — попита Ела.

— Искаше просто да разбере колко ще продължи процесът.

— И какъв е проблемът?

— Съдията ни попита по колко свидетели ще призовем, така че да си създаде представа колко време ще ни трябва. И изведнъж Портър обяви, че нейните свидетели ще бъдат четирима.

— Четирима? — повтори Ела. — Трябваше да бъдат само трима.

— Ами, да. И тогава разбрах, че и Едмундо Ортис се кани да се яви като свидетел в съда.

— По дяволите! — изкрещя Ела.

— По някаква неизвестна причина този проклетник е решил да се върне. Което означава, че вече ще има двама души, които ще свидетелстват против Тоби, и други двама, които ще кажат, че не са сигурни дали е бил той.

— Уреди още едно отлагане — каза Ела. — Имам нужда от време, за да се справя със ситуацията.

В действителност отлагането на делото беше последното, което й трябваше точно в момента, когато Демарко я издирваше. Но тя знаеше, че Слейд по никакъв начин няма да й плати втория милион, ако му се наложи да разпита двама свидетели, решени да кажат истината. Дори при това положение той можеше да спечели делото; може би щеше да успее да създаде достатъчно основателно съмнение, ако половината от свидетелите кажеха, че не могат да бъдат сигурни, че Тоби е стрелял. Но проблемът вече беше, че барманът и сервитьорката бяха стояли на доста голямо разстояние от Тоби, когато беше застрелял Динунцио; от друга страна, Тоби беше минал тичешком точно покрай масата на Куин и едва не се беше сблъскал с помощник-сервитьора. Обвинението щеше да твърди, че по-надеждните свидетели са разпознали Тоби и съдебните заседатели трябва да го вземат предвид. Точно затова Ела имаше нужда от още време.

— Не мога да уредя още едно отлагане — заяви Слейд. — Мартинес днес ми каза, че няма да ми разреши. Какво смяташ да направиш?

Не каза: „Какво смяташ да направим?“. Говореше само за нея.

Ела се приближи до прозореца и погледна навън. Точно това беше нейната мечта: собствен дом с изглед към океана, нейната награда, че вече не е Ела Сю Филдман от Калхун Фолс, Южна Каролина. Но сега всичко, за което беше работила толкова много, можеше да се стопи като миналогодишен сняг.

— Кой от двамата свидетели е по-важен? — попита Ела.

— Какво имаш предвид? — отвърна Слейд.

— Ако трябваше да избираш между Рейчъл Куин и Едмундо Ортис, кой от двамата предпочиташ да свидетелства?

— Ортис, разбира се — каза Слейд. — Той не беше толкова сигурен на очната ставка, не е видял Тоби в момента, в който е стрелял по Доминик, и освен това Куин ще създаде по-добро впечатление от него. Тя е добре образована и най-вероятно ще говори убедително, а Ортис… Ами нали разбираш какво искам да кажа?

— Да, разбирам — отвърна Ела.

Трябваше да направи нещо с Рейчъл Куин и трябваше да го направи бързо.