Майк Лосън
Труден противник (32)

31

Ела посвети три дни на следене на Рейчъл Куин, жената от сайта за запознанства. Надяваше се да извади късмет и да открие нещо, което да използва, за да я изнудва, да я подкупи или да й окаже натиск по някакъв друг начин.

Но Рейчъл Куин сякаш не правеше нищо друго, освен да ходи на работа. Отиваше в своя офис, недалече от Уолстрийт, в шест сутринта и никога не се прибираше преди седем или осем вечерта. На обед ходеше в един фитнес наблизо и се подлагаше на изтощителна тренировка, а след това изяждаше една салата и се връщаше. Беше твърдо решена да не си развали фигурата. Вечер, когато се прибираше у дома, излизаше да разходи кучето си, хиперактивен дребен териер на кафяви и бели петна.

Ела никога не беше разбирала причината хората да имат домашни любимци: цялата хамалогия с храненето, посещенията при ветеринаря и организацията някой друг да ги гледа, когато човек реши да замине някъде. А освен това трябва да се разправяш и с онези найлонови пликчета за изпражненията им: да ходиш след някакво псе, да стоиш и да гледаш в другата посока, докато кучето се изсере — за да не го накараш да се почувства неудобно, — и накрая, най-отвратителното от всичко, да прибереш акото му в пликче. Гадост! Така или иначе, всяка вечер след работа Куин водеше териера на разходка и ако времето беше хубаво, изминаваше километър и половина до една сладкарница; поръчваше си фунийка с една топка сладолед — малкото й забранено удоволствие — и накрая се прибираше с кученцето, като по пътя разглеждаше витрините на магазините.

Ела се беше надявала да открие, че Куин изпитва желание и за нещо по-вълнуващо от пралини със сметана; щеше да бъде по-добре, ако от време на време си позволяваше по малко кокаин, за да се позабавлява, беше скрита лесбийка или се срещаше с някой съмнителен тип, арестуван за незаконна търговия с поверителна финансова информация. Но жената беше отегчително, вбесяващо чиста. Ела подозираше, че ще има само един възможен начин да се справи с нея, а не й се искаше да тръгва в тази посока.

Поигра си с идеята да влезе с взлом в апартамента й, където може би щеше да открие нещо по-сочно, например някой дневник, в който Куин си признаваше за извратения си сексуален живот — не че това изглеждаше особено вероятно, — или някакво доказателство, че е извършила финансово престъпление, което също изглеждаше невероятно. В крайна сметка Ела реши да не поема този риск. На входа имаше портиер, във фоайето — охранителна камера. Човек с подобни доходи със сигурност имаше няколко качествени ключалки на входната си врата. А след това, естествено, щеше да й се наложи да се разправя и с тъпото й куче.

Накрая Ела реши да се върне към Рейчъл Куин, след като се справи с основния проблем за осигуряването на оправдателна присъда за Тоби Розентал: да открие човека, който „наистина“ беше убил Доминик Динунцио. Нямаше никакво време за губене. Началото на делото беше само след шест седмици.

Ела заяви на Дейвид Слейд, че се нуждае от информация за всички клиенти на Доминик Динунцио поне пет години назад, така че Слейд накара съдията да издаде заповед, за да се сдобие с нея. От самото начало беше казал на съдията и на прокурора, че защитата му ще бъде да докаже, че някой друг, а не Тоби е застрелял Динунцио. Въпросният човек като нищо можеше да е някой, свързан със счетоводния бизнес на жертвата. Може би Динунцио беше възнамерявал да докладва на данъчните служби, че някой от клиентите му укрива данъци, и клиентът беше решил да го убие, за да му затвори устата. Освен това Слейд застъпваше тезата, че полицията беше достигнала до прибързани заключения, като се беше отказала дори да вземе предвид възможността в бара да е влязъл някой друг, който прилича на Тоби, след като Тоби беше излязъл, и да е застрелял Динунцио.

— „Прибързани заключения“, дръжки — ухили се Джъстин Портър. — Петима души са го видели да застрелва жертвата.

— Това не отговаря на истината — възрази Слейд. — Петима души са видели някого да застрелва господин Динунцио и неправилно са разпознали моя клиент. Както вече казах на заседанието, на което беше повдигнато обвинението, господин съдия, мога да представя многобройни примери за дела, в които невинни хора са били арестувани заради неадекватни свидетелски показания.

В крайна сметка съдия Мартинес уважи молбата на Слейд да издаде заповед, за да му осигури исканата информация. Смяташе аргумента на Слейд за повърхностен, но не искаше да му оставя никакви основания за обжалване на базата на това, че не му е осигурил възможността да развие логично обоснована, макар и слабо вероятна защита.

Ела изпрати куриер, за да прибере документите. Те съдържаха не само имената на клиентите, но и техните адреси, телефонни номера, рождени дати и номерата на социалните им осигуровки, взети от данъчните декларации, които Динунцио беше подготвял.

Ела си облече удобни домашни дрехи и се зае с тромавия процес по пресяване на списъка. Трябваше да открие подходящ кандидат. Първата й работа беше да отхвърли всички, които не бяха на възраст между двайсет и две и трийсет и две години — и резултатът изобщо не беше обнадеждаващ. Почти всички от общо 250 клиенти на Динунцио бяха на над четирийсет години, а повечето бяха на шейсет или седемдесет и няколко. В крайна сметка й останаха само седем мъже, които бяха приблизително на възрастта на Тоби Розентал.

Следващата стъпка на Ела беше да се сдобие със снимки на седемте мъже. Откри четирима от тях в различни социални мрежи, но нито един нямаше и най-слаба прилика с Тоби Розентал. За тримата, които не успя да намери в интернет, тя се свърза с един действащ полицай от Лас Вегас, с когото бяха работили двамата с Бил. Срещу хиляда и петстотин долара се сдоби със снимките от шофьорските им книжки, които полицаят беше взел от отдела за контрол на автомобилния транспорт. За радост на Ела, единият от мъжете донякъде приличаше на Тоби — беше с тъмна коса и хубаво лице с правилни черти, — но после Ела прочете в шофьорската му книжка, че е висок сто и деветдесет сантиметра и тежи осемдесет и шест килограма. Тоби беше висок сто и седемдесет сантиметра и тежеше шейсет килограма.

Тоби беше такъв дребосък, че това наистина щеше да представлява проблем.

Ела предполагаше, че много от клиентите на Динунцио най-вероятно имат деца и внуци и беше възможно някой от тези хора да прилича на Тоби. Но задачата да проучи наследниците от мъжки пол на общо 250 души щеше да бъде ужасяващо трудна, а дори да откриеше човек с подобна външност, щеше да й се наложи да изфабрикува основателна причина синът или внукът на някой от клиентите на Динунцио да реши да го убие.

Осъзнаваше, че е тръгнала в погрешна посока и трябва да направи нещо различно. Затова реши да си даде почивка и си записа час в един спа център на около пет километра от мястото, където живееше. Избра го по препоръките в интернет и по местоположението му; искаше да отиде пеша дотам, като се надяваше физическото усилие също да й помогне да си проветри главата.

Когато пристигна в спа центъра, тя се записа за пълната програма: един час в парната баня, за да се изчисти от всички токсини, дълбок масаж на цялото тяло, епилация, козметични процедури на лицето, маникюр и педикюр. Когато излезе оттам, направо сияеше. Още й беше трудно да повярва, че Ела Сю Филдман от Калхун Фолс, Южна Каролина, няма никакъв проблем да похарчи седемстотин долара в луксозен спа център в Манхатън.

Докато се прибираше пеша към апартамента си, в главата й се появи един възможен подход към задачата да открие „истински“ убиец на Динунцио, който нямаше нищо общо с неговите клиенти. Реши, че ако подходи по този начин, ще има много по-голям шанс да открие идеалния кандидат. След това, разбира се, трябваше да намери някакъв начин да го свърже с Динунцио и това нямаше да бъде лесно. Но всяко нещо по реда си.

Ела се зае да рови в прекрасния интернет. Ограничи търсенето до статии от последната година, като разглеждаше новините, свързани с организираната престъпност в Ню Йорк. И по-специално, репортажите за наказателни дела и арести, придружени със снимки. В три часа сутринта, когато вече се чувстваше така, все едно някой беше напълнил очите й с мокър пясък, тя най-сетне откри онова, което й трябваше.

Снимката, която придружаваше една статия в „Дейли Нюз“, показваше петима мъже, които слизаха по стъпалата пред главния вход на сградата на окръжния съд в Ню Йорк. Зад тях се виждаше великолепната постройка с високите мраморни колони и надписа, изсечен над входа: Правосъдието е основа на доброто управление. И още как, помисли си Ела.

В центъра на снимката се виждаше огромен мъж на шейсет и няколко години, е щръкнала посивяла коса и големи уши. Мъжът тежеше поне сто и петдесет килограма и яростно се беше намръщил срещу фотографа. Името му беше Винсънт Каниля, по прякор „Вини“, и беше незначителен мафиот.

Журналистите се бяха позабавлявали както трябва на гърба на Вини, защото го бяха арестували за притежание на откраднати хапчета виагра на стойност двайсет хиляди долара. Някои от заглавията на репортажите по този случай гласяха: „Полицията в Ню Йорк задържа закоравял престъпник“; „Твърди мерки срещу престъпността“; „Каниля няма да се измъкне с по-мека присъда“.

Заедно е Вини имаше още четирима мъже, които явно работеха за него, и единият от тях сочеше с пръст срещу фотографа и крещеше нещо. Ела можеше да си представи какво: „Ако не спреш да снимаш шефа, ще ти счупя коленцата“. Трима от мъжете бяха едри, макар и не колкото него самия. Но четвъртият беше толкова дребен, че главата му едва стигаше до мишницата на Вини.

И беше идеален кандидат. Под снимката пишеше, че се казва Данте Бело. Прекрасно име. Ела се запита дали майка му не си беше представяла, че синът й ще стане оперен певец, когато порасне, вместо да се захване с организирана престъпност. Ела накара полицая от Лас Вегас, с когото работеше, да извади копие от шофьорската книжка на Бело, както и криминалното му досие. Според шофьорското му свидетелство Данте Бело беше висок сто шейсет и осем сантиметра и тежеше 62 килограма; Тоби Розентал беше висок сто и седемдесет и тежеше 60. Тоби беше на двайсет и шест години; Данте беше на двайсет и девет. И двамата бяха с тъмна коса и правилни черти на лицето. Очите на Тоби бяха кафяви; на Данте бяха сини, но това нямаше значение. Когато сложи снимките на Тоби и Данте една до друга, двамата не си приличаха като близнаци: устните на Данте бяха по-тънки, очите му бяха по-близо разположени от очите на Тоби и Тоби приличаше на разглезено ангелче, а Данте изглеждаше опасен. Но важното беше това, че в един слабо осветен бар Данте и Тоби щяха много, много да си приличат.

Според полицейското му досие Данте Бело беше осъждан само два пъти. Едната му присъда беше за побой — беше пребил до безсъзнание някакъв мъж в един бар, беше осъден на осемнайсет месеца и беше излежал десет от тях. Втората му присъда беше за това, че заедно с още няколко души беше разбил магазин за електроника в Йонкърс и след това се беше опитал да продаде огромен плазмен телевизор на полицай под прикритие за триста долара. Този път Данте беше излежал пълната присъда от осемнайсет месеца.

Но двете присъди не изчерпваха цялата истина. Макар че беше осъждан за побой само веднъж, той беше арестуван общо четири пъти за същото престъпление и във всички случаи имаше ясно разпознаваем модел на поведение: Данте се напиваше, след това се обиждаше от нещо, което някой му беше казал наистина или той само си го беше въобразил, и накрая побесняваше. Може би избухваше толкова лесно, защото беше дребен и имаше нужда да доказва колко е корав. Ела си спомни за героя на Джо Пеши от филма „Добри момчета“: дребен психопат със склонност към насилие, който не се страхуваше от никого. Второто забележително нещо в досието на Данте беше фактът, че макар и да беше арестуван за побой четири пъти, никога повече не беше осъждан. Ела ясно си представяше как Данте, придружаван от няколко от по-едрите момчета на Вини Каниля, беше правил необходимото, за да обезкуражи жертвата и свидетелите на престъплението да се явят пред съда.

Така или иначе, Ела беше открила своя човек — откровен мафиот със склонност към насилие, перфектен кандидат за ролята на човека, когото искаше да натопи за убийството на Доминик Динунцио. Сега й оставаше да намери някакъв начин да свърже Данте Бело с Динунцио. С други думи, трябваше да осигури мотив на Данте да е убил Динунцио, защото най-хубавото в защитата на Тоби Розентал беше липсата на такъв.