Майк Лосън
Труден противник (17)

16

Тринайсет години по-рано

Хаваи, януари 2003 г.

Бил и Ела се ожениха на остров Кауаи.

Бил я попита дали иска родителите й да присъстват на тържеството, но Ела не искаше. Не беше говорила с родителите си, откакто беше напуснала Калхун Фолс, и възнамеряваше никога повече да не говори с тях. Бил изпрати самолетен билет на майка си в Санта Барбара, за да дойде на сватбата.

Първото нещо, което й каза майка му, когато Бил ги запозна, беше:

— Гледай ти, колко си хубава. Хубава си като внучката, която винаги съм искала да имам.

— Престани, мамо — каза Бил.

Ела скоро откри, че всъщност харесва майката на Бил, която се казваше Джанет Кърнс и носеше фамилията на четвъртия си съпруг. Беше много привлекателна и добре запазена, макар и Ела да забеляза, че последното донякъде се дължи на постиженията на козметичната хирургия. Първият й съпруг, бащата на Бил, беше починал наскоро след раждането на Бил; тя се беше развела със следващите си двама съпрузи; и фактът, че съпруг номер четири не дойде на сватбата, накара Ела да се запита дали той също нямаше да се превърне в бивш съпруг. Джанет беше духовита и доста цинична и в много отношения напомняше на Ела за самата нея, а ако се съдеше по дрехите и пръстените по ръцете й, със сигурност разполагаше с пари. Ела стигна до заключението, че майката на Бил беше направила точно онова, което беше планирала да направи самата Ела, когато беше напуснала Калхун Фолс: беше се омъжила за няколко богати мъже поред и сега си живееше добре.

Меденият им месец започна на круизен кораб, който потегли от Хонолулу и трябваше да прекоси Тихия океан, да мине през Панамския канал и в крайна сметка да стигне до Форт Лодърдейл. Бил искаше да види Панамския канал, въпреки че Ела не можеше да си представи какво толкова го интересува една канавка, пълна с вода. От друга страна, самата тя беше доста развълнувана от мисълта за предстоящото пътуване, защото никога не се беше качвала на круизен кораб, какво остава да го направи в първа класа. Бил каза, че след като пристигнат във Форт Лодърдейл, ще се помотаят известно време по островите на Флорида — любимият му беше Кий Уест, — а след това може би ще вземат яхта под наем, за да разгледат Карибските острови. Ела беше на седмото небе; явно изобщо не беше допуснала грешка, като се беше омъжила за Бил.

Един ден, докато плаваха през Тихия океан, а от кораба не се виждаше нищо друго чак до хоризонта — нито друг съд, нито земя, нито дори някоя чайка, — тя се обърна към Бил.

— Е, разкажи ми как започна да се занимаваш с това.

— Започнах, когато ми отнеха разрешителното — отговори той.

— Знам, но как точно се случи?

Той сви рамене.

— Опит за манипулиране на съдебните заседатели. Бях млад и глупав, беше едва второто ми дело и аз разбрах, че ще го загубя. Но не исках да го загубя, така че се опитах да подкупя един от съдебните заседатели, за да гласува против останалите и да не могат да достигнат до единодушно решение за присъдата. И ме хванаха. Бях истински идиот.

— Това все още не обяснява как си се превърнал от некадърен манипулатор на съдебни заседатели в това, което си сега — каквото и да е то.

— Тогава работех за Джордж Чавес, адвокат от Сан Антонио, който впоследствие ми стана нещо като агент. Джордж по същество е мошеник. Изобщо не го интересуваше, че се бях опитал да манипулирам съдебните заседатели; ядоса се само, че са ме хванали. Така че ме уволни. Имам предвид, че в действителност не му се искаше да го прави, защото му бях симпатичен, но просто нямаше причина да държи на работа адвокат с отнети права.

Няколко месеца по-късно вече работех в колцентъра на една застрахователна компания и звънях на непознати, за да ги тормозя да си купят застраховки, когато ми се обади Джордж. Каза ми, че се е заел с едно дело, в което има трима свидетели — онова дело срещу избягалия шофьор, за което ти разказах, — и единственият начин да го спечели ще бъде свидетелите да изчезнат или да променят показанията си. Клиентът беше богат и нямаше нищо против да плати сто хиляди долара, за да се случи това, а самият Джордж нямаше никакво намерение да се занимава с нещо незаконно. И така, аз приех тази поръчка, свидетелите така и не свидетелстваха срещу подсъдимия и Джордж спечели делото. Шест месеца по-късно — когато стоте хиляди вече ги нямаше…

Ела се засмя.

— Да, не се съмнявам.

Дори в тези първи дни на брака им тя вече беше разбрала как Бил и парите винаги се разделят по най-бързия начин.

— Както и да е, Джордж отново ми се обади и ми каза, че в Далас има един адвокат с подобен проблем и ме попита дали проявявам интерес. Отговорих му, че може би ще проявя интерес, но само ако цената си струва. След първия път бях решил, че няма начин да рискувам да вляза в затвора за някакви пършиви сто бона и ако изобщо ще се занимавам с това, хонорарът ми трябва да бъде огромен. Тогава все още не си давах сметка, но вече бях започнал да си измислям някакви правила. И първото беше, че ще работя само в случаи, в които клиентът може да си позволи да плати поне един милион.

— А какви бяха другите правила?

— Нямаше да се занимавам с нищо, в което са замесени деца. Нали се сещаш — педофили, детска порнография и други подобни гадории. Освен това нямаше да се занимавам със свидетели, които са включени в някаква програма за защита; това просто беше твърде рисковано. Ако делото включваше веществени доказателства като ДНК, пръстови отпечатъци, балистични доклади или видеозапис от охранителна камера, предварително щях да казвам на адвоката на клиента, че може би няма да успея да му помогна — но въпреки това трябва да ми плати хонорара. Имало е случаи, в които съм успявал да направя така, че веществените доказателства да изчезнат или резултатите от изследванията да изглеждат манипулирани, но това е трудна работа. И не бива да забравяш, че в много случаи няма нужда свидетелите и веществените доказателства да изчезват наистина. За адвоката е достатъчно да успее да направи така, че да има основания за съмнение. — Бил се усмихна. — Може би съм точно това — създател на основателно съмнение.

— Случвало ли ти се е да не успееш? — попита Ела.

— Естествено. Има ли човек, който винаги да успява? Но успявам достатъчно често, така че Джордж да продължава да ми намира работа.

— И как става това?

— Джордж си отваря очите за подходящи дела и, както ти казах, на първо място е изискването клиентът да може да си позволи моя хонорар. Като цяло няма много такива. След това Джордж проверява адвоката му, за да види дали той или тя е от хората, които изобщо биха били склонни да наемат човек като мен. Не бива да забравяш, че адвокатите представляват хора, за които знаят, че са престъпници, и с течение на времето в общия случай на свой ред започват да прекрачват границата на закона. Или поне така показва моят опит. И лека-полека, както става във всеки бизнес, хората научават за мен. Някой адвокат, за когото съм работил в миналото, ме препоръчва на друг, когото познава лично, и въпросният адвокат се свързва с Джордж.

— Колко изкарва Джордж?

— Десет процента, което при хонорар от един милион долара означава сто хиляди долара, освободени от данъци. Никак не е зле за работата, която върши, която по същество е на телефонен секретар.

— И как точно го правиш? Как успяваш да накараш всички тези свидетели да не свидетелстват срещу подсъдимия?

— Помисли малко, Ела. Няма чак толкова много възможни начини.

Тя си даваше сметка, че е млада и има още много неща, които да научи, но продължаваше да се дразни всеки път, когато той се опитваше да превърне разговора им в някаква лекция.

— Просто ми кажи — отговори тя.

Бил сви рамене.

— Понякога правя така, че свидетелят да замине преди началото на процеса. Убеждавам го да пътува някъде или да се скрие, така че да не може да се яви в съда. Или просто му плащам, за да промени показанията си, или намирам някакъв начин да го изнудвам или да го сплаша, така че да не каже истината. Или пък откривам нещо друго, заради което изглежда ненадежден, така че адвокатът да може да подложи твърденията му на съмнение. Имам предвид, че всъщност не е чак толкова сложно. Просто правя така, че свидетелят да не дойде в съдебната зала или ако все пак дойде, да каже онова, което защитата иска от него.

— Но какво правиш, когато подкупите или изнудването не вършат работа?

— Ей, виж! Делфини! — каза Бил и посочи към яркосинята водна повърхност.

 

 

С течение на времето Ела откри, че бракът с Бил не е перфектен. Но е почти перфектен.

Когато Бил не работеше, двамата си прекарваха великолепно. Бил особено много си падаше по круизите и след първия на медения им месец последваха още много. Двамата обиколиха цялото земно кълбо: забележителните градове по бреговете на Средиземно море; Скандинавия, Аляска, Антарктика и Далечния изток; реките на Европа, Китай и Русия. Ела Сю Филдман никога не беше напускала щата Южна Каролина; Ела Филдс видя целия свят.

Когато пътуваха, винаги го правеха в първа класа или в категорията, която се предлагаше над първа класа, ако имаше такава. И Бил обичаше да демонстрира привлекателната си млада жена, така че тя винаги беше облечена като за ревю. Имаше толкова много дрехи, че всеки път се налагаше да раздава някои от тях, преди да се преместят в следващия град, където имаше работа Бил; обикновено занасяше дрехите, които вече не й харесваха, в някой женски приют.

След като се ожениха, живяха последователно в Сиатъл, Финикс, Минеаполис, Хюстън, Сан Диего и Лас Вегас. Във всеки град отсядаха в луксозен апартамент или къща, неизменно с впечатляващ изглед. Колкото до работата на Бил, той приемаше по една поръчка на всеки осемнайсет до двайсет и четири месеца. От една страна, той обичаше да се забавлява и нямаше интерес да работи по-често. От друга обаче, в действителност имаше ограничен брой наказателни дела срещу свръхбогати хора, които са извършили престъпление, и в някои от случаите Бил не можеше да направи нищо, за да помогне на подсъдимия. Като в случая с онзи софтуерен милиардер от Сан Франциско, който беше убил любовника си. Хората от съседния апартамент бяха чули милиардера и неговия възлюбен да си крещят и да трошат мебелите, а когато беше пристигнала полицията, милиардерът ги беше посрещнал с касапски нож в ръка и дрехи, облени в кръв. Дори Бил нямаше какво да направи, за да помогне на такъв идиот.

Но бракът им все пак не беше съвсем перфектен и причината за това — поне според Ела — беше фактът, че самият Бил не беше перфектен. Беше мърляч и зарязваше дрехите си из цялата къща; Ела не си спомняше нито веднъж да е слагал чиния в миялната през цялото време, докато бяха женени. И винаги закъсняваше; притежаваше ролекс за десет хиляди долара, но сякаш никога не си правеше труда да го поглежда. Освен това не умееше да губи на голф. След като беше ходила на всички уроци, за които й плащаше, в крайна сметка Ела започна да играе по-добре от него и той се цупеше по цели часове, когато тя го победеше — до такава степен, че след известно време тя просто започна да го оставя да спечели. Не се напиваше често, но когато го правеше, ставаше войнствен и ревнив и понякога се случваше да влезе в пререкание с някой по-млад мъжкар, за когото беше решил, че сваля Ела.

Но това беше съвсем нормално за всяка женена двойка. Във всички списания пишеше, че женените двойки най-често се карат заради секс и пари. Е, сексът не беше проблем за Ела и Бил; сексуалният им живот беше страхотен и Ела се стараеше това да не се променя. Големият проблем — единственият голям проблем — бяха парите.

По време на „сериозния разговор“, за който беше настояла, преди да се оженят, Ела беше научила — точно както подозираше, — че когато някой плаща хонорара на Бил, парите отиват в офшорни сметки по достатъчно заплетен начин, така че за данъчните служби и служителите на реда да бъде трудно да ги проследят. И Ела нямаше нищо против това — с единственото изключение, че ако с Бил се случеше нещо, парите му щяха да си останат в тези сметки до края на света.

След като се ожениха, Бил без никакви възражения веднага я записа като съсобственик на всичките си сметки. Което беше хубаво, но отново представляваше проблем за Ела: ако някога арестуваха Бил, тя щеше да бъде сметната за негова съучастничка. Но това беше въпрос от второстепенна важност и тя беше готова да поеме този риск. Въпросът от първостепенна важност беше, че Бил източваше парите от сметките със същата скорост, с която те влизаха в тях. А като се имаше предвид колко получаваше за всяка поръчка, това в действителност не беше никак лесно.

Гледната точка на Бил беше, че винаги ще има нови поръчки, и той живееше на максимални обороти. Харчеше за дрехи, коли, ресторанти, апартаменти и ваканции. Винаги плащаше сметките на всички в баровете и ресторантите. Харчеше пари и за нея и купуваше неща, които Ела не искаше или не й трябваха. Веднъж похарчи петдесет хиляди долара за една огърлица, която тя се страхуваше да носи, за да не я оберат, и сто хиляди за сибирско самурено палто до земята. Къде трябваше да носи сибирско самурено палто, по дяволите, след като не живееше в Сибир?

Бил правеше и неразумни инвестиции в съмнителни схеми за бързо забогатяване. Веднъж вложи два милиона в строителния проект на един предприемач от Флорида, с когото се запознаха на круиз. Инвестицията беше хиляда процента сигурна и той трябваше да изкара поне двайсет-трийсет милиона от нея. С единствената разлика, че всичко стана през 2007 г. и веднага след това балонът на недвижимите имоти се спука, икономиката влезе в рецесия и предприемачът от Флорида нямаше откъде да си намери желаещи за готовите жилища дори да им ги раздава без пари. През 2011-а Бил се запозна с някакво момче в Сан Диего, което успя да го убеди, че ще стане следващият Стив Джобс. И още един милион замина на кино.

Бил беше достатъчно интелигентен, за да си дава сметка, че няма да може вечно да се занимава с това. Знаеше, че някой ден ще бъде стар и може би болен, така че имаше нужда от някакъв пенсионен план. Разбираше, че колкото по-дълго се занимава с това, толкова повече се увеличава вероятността някой ден да го хванат и да го тикнат в затвора. И по тази причина знаеше, че най-добрата му стратегия е да натрупа колкото се може повече средства колкото се може по-бързо, а след това завинаги да излезе от играта. Да, Бил знаеше всичко това, но по никакъв начин не променяше поведението си, колкото и да го тормозеше Ела.

 

 

Година след като се ожениха — и след най-дългия меден месец на света — Бил пое една поръчка в Сиатъл. Делото беше срещу пенсиониран мениджър от „Майкрософт“ със състояние от няколко милиарда долара, арестуван за сексуално насилие срещу жена. Като цяло случаят беше от онези, в които мъжът казва едно, а жената — друго. Проблемът беше в това, че специално в този случай имаше и свидетел — друга жена, прикована на инвалидна количка, която живееше в отсрещната сграда с изглед към апартамента на жертвата и на практика през цялото време, когато не спеше, се взираше в прозорците от другата страна на улицата. Жената в инвалидната количка беше готова да се закълне, че господинът от „Майкрософт“ е разкъсал блузата на жертвата, и да опровергае твърдението, че жената я е скъсала сама, както казваше милиардерът, за да може да го обвини в опит за изнасилване и да го изнудва за пари.

Бил не позволи на Ела да му помогне и не искаше да й каже какво планира да направи, за да накара свидетелката да промени показанията си, което в крайна сметка се случи. Въпросът не беше, че няма доверие на Ела; просто се опитваше да я предпази. Но Ела искаше да участва и беше сигурна, че ще може да му помогне. Освен това й беше скучно. Нямаше работа и нямаше с какво друго да се занимава, освен да обикаля по магазините, да чете, да ходи на спа и на фитнес. Но тъй като все още се брояха за младоженци, тя не се възпротиви и не настоя той да я включи в работата си.

Всичко се промени през 2006-а; тогава вече бяха женени от три години. След една продължителна ваканция, по време на която прекараха осем месеца в региона Бордо във Франция и Бил за известно време обмисляше да инвестира в една винарна там, но за щастие, Ела успя да го разубеди, той пое нова поръчка във Финикс. Първото нещо, което го убеди Ела, беше да вдигне своята такса от един на два милиона. Направи го отчасти защото смяташе, че трябва да увеличат приходите си, след като Бил продължава да настоява да живеят по този начин. Другата причина беше, че клиентите на Бил — както му обясни Ела — със сигурност могат да си позволят да платят и два милиона. Бившият мениджър от „Майкрософт“ притежаваше състояние от няколко милиарда, а клиентът от Финикс беше предприемач и състоянието му възлизаше на стотици милиони. И така, Бил вдигна хонорара си и с изненада откри, че новият му клиент и адвокатът на клиента нямат никакъв проблем с по-голямата сума. За разлика от него Ела не се изненада.

Другото, което се случи във Финикс, беше, че Ела започна да му помага. Към този момент вече бяха женени достатъчно отдавна и Бил беше започнал да споделя всичко с нея, така че й каза как възнамерява да се справи със случая. Имаше трима свидетели, за които трябваше да се погрижи: неженен мъж от мексикански произход и една семейна двойка. Мексиканецът беше лесна работа, но двойката се оказа предизвикателство. В крайна сметка именно Ела намери решение на проблема и макар че решението беше сложно, отне доста време и струваше доста пари, то свърши работа. Ела не можеше да се отърси от мисълта, че щеше да бъде много по-просто да изгорят къщата до основи, докато двамата спят в нея, но когато спомена за това на Бил, той каза: „В никакъв случай. Два милиона долара не си струват цената, която ще платим, ако ни хванат, а за убийство няма давност“. Това беше моментът, в който Ела започна да храни някои съмнения по отношение на Бил. Но все още го обичаше.

След Финикс двамата направиха голяма обиколка на Далечния изток: Китай, Япония, Тайланд, Камбоджа и Виетнам. Навсякъде се отнасяха с тях като с кралски особи. Което не беше изненадващо, като се имаше предвид колко плащаха за пътуването и какви бакшиши раздаваше Бил. След това той прие една поръчка в Минеаполис през 2008-а, въпреки че все още не му се връщаше на работа. А и кой нормален човек иска да прекара зимата в щата Минесота? И именно в Минеаполис Ела стигна до заключението, че Бил въпреки всичките му досегашни успехи може би в действителност не става за тази работа.

Подсъдимият очевидно беше богат мъж — пряк наследник на един от големите американски индустриалци от XIX в. Беше се опитал да представи убийството на жена си като самоубийство. Двамата с Бил трябваше да направят така, че един от свидетелите да изчезне или да промени показанията си и да унищожат веществените доказателства, които се съхраняваха в един заключен контейнер в полицейското управление. И двете задачи бяха истинско предизвикателство.

По отношение на вещественото доказателство, до контейнера имаха достъп общо трима полицаи и на Бил му трябваха почти шест седмици, за да разбере кой от тях може да бъде подкупен и да го убеди да съдейства.

Но свидетелят се оказа още по-голям проблем: той не можеше да бъде подкупен, защото беше по-богат дори от подсъдимия. Нито пък имаше някакви гнусни, отвратителни навици, заради които да бъде изнудван. На всичкото отгоре свидетелят лично познаваше подсъдимия и го ненавиждаше, така че просто нямаше търпение да свидетелства срещу него. В резултат клиентът на Бил щеше да прекара следващите трийсет години в затвора „Стилуотър“.

Бил и Ела разгледаха голям брой различни възможности. Свидетелят имаше племенница, която имаше проблем с наркотиците, така че нямаше да е трудно тя да бъде арестувана. Но в крайна сметка решиха, че този план няма да сработи, защото свидетелят беше гадняр, не беше близък със сестра си и най-вероятно нямаше да си мръдне пръста, за да помогне на племенницата си. Следващата идея, която хрумна на Ела — и идеята беше нейна, а не на Бил, — беше да използват домашната помощница, хубаво момиче от латиноамерикански произход, което живееше в дома на свидетеля и се занимаваше с всички неприятни домакински задължения вместо разглезената му жена. Идеята на Ела беше да платят на момичето да даде показания, че свидетелят я е изнасилил, а след това да му предоставят избор: или да се откаже да свидетелства срещу техния клиент, или сам да отиде в затвора. Но след като се запозна с домашната помощница, Ела стигна до заключението, че момичето е твърде тъпо, така че реши да се откаже и от тази идея.

Най-после една вечер тя каза на Бил:

— Може би просто ще трябва да го накараме да изчезне.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бил.

— Какво искам да кажа според теб, Бил?

— В никакъв случай. Не искам да получа доживотна присъда в скапаната Минесота, ако ни хванат.

— Бил — каза Ела. — Ако този тип се яви в съда, ще изгубим един милион долара.

Такава беше уговорката им с адвоката на подсъдимия: бяха получили предварително един милион, но нямаше да им платят другия, докато веществените доказателства не изчезнат и те не гарантират, че свидетелят няма да свидетелства срещу техния клиент.

— Не ме интересува — отсече Бил.

Ела обаче не мислеше по същия начин, ама изобщо, по дяволите. Един милион си беше един милион, а не някакви трохи и като се имаше предвид как харчи Бил, те щяха да имат нужда от тези пари. Но тя не каза нищо. Вместо това, докато той продължаваше да се опитва да измисли друг начин да изнудят свидетеля, Ела реши да се справи сама с проблема.

Свидетелят беше маниак на тема здравословен живот и всяка сутрин излизаше в шест часа, за да тича по шест километра. След като го бяха наблюдавали в продължение на няколко месеца, Ела знаеше точния му маршрут. Първото нещо, което направи тя, беше да открадне кола. Един луксозен ресторант, който двамата с Бил често посещаваха, предлагаше на посетителите си да използват услуга за паркиране и служителят на входа на ресторанта, който се занимаваше с това, прибираше ключовете от колите на посетителите в малка кутия пред входа. Когато идваше нова кола, служителят я закарваше в един гараж на отсрещната страна на улицата, но не заключваше кутията, в която се съхраняваха ключовете.

И така, една студена вечер Ела застана недалече от ресторанта. Носеше перука и скиорско яке с качулка и когато служителят отиде да паркира една кола, тя взе ключовете от друг автомобил, който вече беше паркирал. На следващата сутрин, седнала зад волана на откраднатата кола, тя просто прегази свидетеля със сто километра в час; навън все още беше тъмно и наоколо нямаше жива душа. После заряза колата на паркинга на един голям хотел и това беше всичко.

Бил побесня. Първо се разкрещя, а когато спря да крещи, не й говори почти две седмици. Но в крайна сметка му мина и двамата си прибраха целия хонорар от два милиона долара. Бил го инвестира и загуби в строителния проект във Флорида.

Понякога просто й се искаше да го удуши.