Майк Лосън
Труден противник (5)

4

Петнайсет часа след убийството на Доминик Динунцио Дейвид Слейд беше в полицейското управление, за да присъства на очната ставка, на която петимата свидетели бяха изправени поотделно пред редица от непознати мъже, за да идентифицират заподозрения. Всеки от тях разпозна Тоби Розентал. Трима го направиха без никакво колебание: възрастната дама Естер Бърман; сервитьорката Кейти Толивър; и Рейчъл Куин, която си беше уговорила среща в сайта за запознанства.

Когато дойде ред на бармана Джак Морис, той се поколеба, преди да каже:

— Мисля, че е номер четири.

— Мислиш? — повтори детектив Дент.

— Не, той е — номер четири — отговори Морис.

Когато Едмундо Ортис трябваше да идентифицира извършителя, той повтори същото нещо, което беше казал по време на разпита с Дент в „Макгилс“:

— Той мина много бързо.

— Но ти го видя, нали? — попита Дент.

— Само отстрани — отговори Едмундо.

Дент нареди на мъжете от редицата да се обърнат наляво; Едмундо трябваше да е видял десния профил на убиеца, докато мъжът беше тичал към изхода.

— Мисля, че е номер четири — каза Едмундо.

— Мислиш? — повтори Дент точно както беше направил с Морис.

Едмундо се намръщи и присви очи.

— Si — каза той. — Номер четири. Той е.

Дейвид Слейд знаеше, че очната ставка се записва на видео, така че не си направи труда да си води бележки за репликите, които си бяха разменили Дент, Морис и Ортис.

Според Слейд организацията на очната ставка беше смехотворна. Освен самия Тоби Розентал в редицата имаше още петима мъже, и всички те бяха бели, с къси тъмни коси. Но трима от тях бяха с десетина сантиметра по-високи от Тоби, двама бяха с няколко години по-възрастни и нито един не приличаше на него. Очевидно в участъка се бяха затруднили да намерят достатъчно ниски симпатични и млади полицаи, които да участват в очната ставка в този ден. Но Слейд не предяви оплакване; вместо това поиска копие от видеозаписа.

След очната ставка Слейд проведе кратка среща с прокурор Джъстин Портър. Когато разбра, че тя ще представлява обвинението, Слейд си помисли, че това е лош късмет; наистина му се искаше срещу него в съда да застане някой друг. Бяха се срещали само веднъж — и той беше спечелил делото, а тя го беше загубила — но Слейд знаеше, че дамата е интелигентна и компетентна. Тя беше на петдесет и няколко години и изглеждаше на толкова. Беше висока около метър и седемдесет и слаба, защото работеше по четиринайсет часа на ден и често забравяше да се храни. В тъмната й коса имаше сиви кичури и Портър я носеше дълга и права, без никакъв опит за прическа; нямаше свободно време, което да прекарва във фризьорски салони. Имаше един брак зад гърба си преди години, но сега нямаше партньор, нямаше и деца. Слейд подозираше, че няма дори котка; работата беше целият й живот.

От гледна точка на прокурор Портър делото срещу Тоби Розентал щеше да бъде „детска игра“, както се беше изразил детектив Когхил. Четирима свидетели го бяха видели с очите си как застрелва Доминик Динунцио, пръстовите му отпечатъци по чашата доказваха, че е бил в бара, и всички четирима свидетели го бяха разпознали на очната ставка. Петият свидетел, Едмундо Ортис, не го беше видял да стреля по Динунцио, но за сметка на това го беше видял да излиза тичешком от бара с револвер в ръка и той също го беше разпознал на очната ставка. Портър твърдеше, че няма никаква причина да губят времето и парите на държавата със съдебен процес. А по-важното за самата нея беше, че нямаше никаква причина да губят нейното време. Работният й график бездруго беше толкова претоварен, че щеше да затрудни и вол.

— Обвинението срещу него е за непредумишлено убийство — обясни Портър на Слейд. — Ако се признае за виновен, ще се съглася да го намалим на убийство в състояние на афект. И смятам, че това е невероятно щедро предложение от моя страна, като се има предвид, че Доминик Динунцио е бил гражданин за пример без криминално досие и баща на три деца и най-малкото от тях е само на осем години.

Слейд не каза нищо, защото чакаше да чуе останалата половина.

— Ако откаже да се признае за виновен, ще се придържам към обвинението за непредумишлено убийство и ако бъде осъден — както можеш да бъдеш сигурен, че ще стане, — ще получи присъда от петнайсет до двайсет години затвор. И може би след дванайсет години ще може да кандидатства за предсрочно освобождаване под гаранция, ако изобщо оцелее дотогава.

Портър намекваше, че дребен хубавец като Тоби със сигурност ще страда повече от останалите затворници.

Слейд знаеше, че Портър е изправена пред дилема по отношение на обвинението, което да предяви срещу неговия клиент. Тя не можеше да го обвини в предумишлено убийство и да очаква да спечели делото. По определение предумишленото убийство изисква „предварителен умисъл за престъпление“, а в случая на Тоби това означаваше, че трябваше да е извършил хладнокръвно, пресметливо и внимателно планирано убийство. Но показанията на свидетелите не подкрепяха тази картина. Всички твърдяха, че Тоби беше изхвърчал от бара, а след това бързо се беше върнал и беше застрелял Динунцио. Нещо повече — Портър не беше успяла да открие мотив за убийството, нито доказателство за по-ранни отношения между Тоби и Динунцио. С изключение на Тоби Розентал и Дейвид Слейд никой друг не знаеше какво точно се беше случило в коридора пред тоалетната, където Динунцио беше блъснал Тоби и го беше обидил. В крайна сметка, ако обвинението не успееше да открие мотив, щеше да бъде невъзможно да се докаже, че Тоби е подходил с предварителен умисъл или план по отношение на убийството на Доминик Динунцио. А от това следваше, че обвинението разполага с две възможности: убийство в състояние на афект или непредумишлено убийство.

Правистите ще възразят, но по същество между двете няма особена разлика. Непредумишленото убийство е извършено съзнателно, но без предварителен умисъл или планиране. Убийството в състояние на афект — понякога наричано „убийство от страст“ — също е съзнателно убийство без предварително намерение да бъде отнет човешки живот, но е извършено при обстоятелства, които нарушават емоционалното или умственото равновесие на иначе рационален човек.

Например Боб хваща жена си в леглото с Том, вади пистолета си и застрелва Том. Законът е готов да приеме, че Боб е имал причина да бъде с нарушено емоционално равновесие, тъй като Том е праскал жена му. От друга страна, ако Том просто беше ядосал Боб в някакъв бар и Боб беше извадил пистолета си и го беше застрелял, законът нямаше да е толкова благосклонен към Боб, защото причината да застреля Том вече нямаше да бъде толкова еднозначна.

Във всеки случай, разликата между убийството в състояние на афект и непредумишленото убийство винаги е въпрос на дебат, но важното е, че убийството в състояние на афект се смята за по-лекото от двете престъпления, така че и наказанието за него е по-леко. И точно това беше морковът, с който прокурор Портър се опитваше да накара Слейд да убеди своя клиент да се признае за виновен: максимална присъда от десет години за убийство в състояние на афект, сравнена с петнайсет или повече години за непредумишлено убийство.

Отговорът на Слейд гласеше:

— Ще си помисля и ще се свържа с теб, Джъстин.

— Ами по-добре да се свържеш с мен, преди той да застане пред съда — отговори Портър. — Защото това е последният път, когато ще ти направя това предложение.

Слейд вярваше на Портър, че няма да се откаже от обвинението в непредумишлено убийство и ще заведе дело, ако Тоби веднага не се признае за виновен — Портър не отправяше празни закани, — но тъй като към този момент от развитието на събитията Дейвид Слейд не беше готов да приеме никакво предложение за споразумение, което не включваше оттеглянето на всички обвинения срещу неговия клиент, той не отговори.

Точно както беше обещала, когато се срещнаха в съда по-късно следобед същия ден, прокурор Портър обвини Тобайъс Розентал в непредумишлено убийство — а именно че съзнателно е причинил смъртта на Доминик Динунцио. Съдия Албърт Мартинес, пълен, неизменно намръщен мъж, който приличаше на покойния Антонин Скалиа от Върховния съд, попита дали подсъдимият се признава за виновен. Слейд не беше доволен, че им се беше паднал съдия Мартинес: той беше справедлив, но крайно нетърпелив и непрекъснато притискаше адвокатите да побързат, все едно всяко дело беше състезание по часовник.

В отговор на въпроса на Мартинес Тоби тихо отговори:

— Невинен съм, господин съдия.

— По-високо! — нареди рязко Мартинес.

Тоби се прокашля и повтори:

— Невинен съм, господин съдия.

Тоби беше напълно трезвен, за пръв път от няколко дни насам, и беше толкова изплашен, че трепереше от страх.

— Продължаваме с въпроса за гаранцията — каза съдия Мартинес.

— Възразявам срещу тази възможност, господин съдия — обади се Портър. — Господин Розентал е от много заможно семейство и след като петима свидетели са го разпознали като човека, който е убил господин Динунцио, няма никакво съмнение, че на процеса ще бъде признат за виновен. По тази причина обвинението смята, че е налице значителен риск господин Розентал с помощта на семейството си да избяга от правосъдието преди началото на делото — най-вероятно в чужда държава, с която Съединените щати не поддържат споразумение за екстрадиране.

— Господин съдия — намеси се Дейвид Слейд. — Не знам откъде да започна с възраженията си срещу това абсурдно твърдение. На първо място искам да отбележа, че бащата на господин Розентал е един от най-уважаваните адвокати в този град и няма никаква вероятност да окаже съдействие на сина си да избяга от правосъдието. В действителност Хенри Розентал настоява за съдебен процес, така че синът му да бъде оневинен от тези изфабрикувани обвинения.

Прокурор Портър неприязнено изсумтя и съдия Мартинес й хвърли недоволен поглед.

— Нещо повече, господин съдия, обвинението не представи никакъв мотив за убийството на господин Динунцио от моя клиент. Такъв мотив няма, защото моят клиент никога не се е срещал и не е разговарял с господин Динунцио. Освен това обвинението не разполага с нито едно веществено доказателство за това, че моят клиент е извършил въпросното престъпление, например оръжието, с което е бил убит господин Динунцио. А полицията с разрешение на моя клиент направи изследвания за следи от барут и не откри никакви доказателства за това, че той изобщо е стрелял с огнестрелно оръжие.

Прокурор Портър отвори уста да възрази, но съдия Мартинес вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Колкото до така наречените свидетели — продължи Слейд, — през последните три години в щата Ню Йорк имаше четири случая, в които хора, попаднали зад решетките в резултат от свидетелски показания в съда, са били освободени, след като ДНК тестовете са доказали тяхната невинност. Четири пъти, господин съдия. И както госпожа Портър несъмнено знае, няма по-несигурно доказателство от свидетелските показания. А и в този случай, както ще бъде демонстрирано по време на съдебния процес, полицията е манипулирала свидетелите. Било им е позволено да останат в бара, където е извършено убийството, в продължение на приблизително половин час, преди да бъдат разпитани, така че са разполагали с предостатъчно време да разговарят помежду си и да достигнат до някаква обща версия на събитията. Колкото до така наречената очна ставка, на която същите тези манипулирани свидетели идентифицираха моя клиент, щях да я определя като смехотворна, ако не представляваше толкова сериозен и тежък пример за некомпетентност от страна на органите на реда.

В заключение, господин съдия, въпреки твърденията на госпожа Портър в обратния смисъл обвинението срещу моя клиент не притежава нужната тежест. Моят клиент няма никакво намерение да се укрива от правосъдието, неговото уважавано семейство няма никакво намерение да му оказва съдействие за бягство от закона и той е съгласен да предаде международния си паспорт, да носи джипиес устройство и да изпълни всички останали изисквания на закона, за да бъде осигурено неговото присъствие в юрисдикцията на този съд. И един последен аргумент, господин съдия. Обвинението срещу моя клиент е за непредумишлено убийство, но ако той наистина беше извършил това престъпление, по-адекватното обвинение срещу него щеше да бъде за убийство в състояние на афект — а както знаете, на обвинените за това престъпление изключително рядко се отказва възможността да излязат под гаранция. Всички знаем колко е натоварен графикът на съда, а не е справедливо моят клиент да бъде принуден да прекара месеци в ареста, преди да започне делото срещу него.

Портър отново понечи да възрази нещо, но Мартинес вдигна ръка, за да им покаже, че вече е чул достатъчно, а после сведе очи, като че ли искаше да провери нещо в документите пред себе си. В действителност той четеше току-що получен на мобилния си телефон есемес — беше от жена му, която му напомняше да не закъснява, защото ще имат гости за вечеря.

— Съдът определя гаранция от един милион долара — каза Мартинес.

На излизане от съдебната зала Слейд спря да поговори с Хенри и Мириам.

— Кога ще можем да се съберем, за да обсъдим защитата на Тоби? — попита веднага Хенри.

— Не по-рано от няколко дни. Трябва да…

— Ако имаш някакви по-важни приоритети от делото срещу Тоби, трябва да ми кажеш веднага, Дейвид.

— Нямам по-важни приоритети, Хенри. Тоби е единственият ми приоритет. Но първо трябва да обсъдя случая с някого и може да се наложи да пътувам, за да се срещна с него.

— С кого?

— Няма да ти кажа, защото не мога. Но веднага след като разговарям с този човек, ще се срещнем. Обещавам ти.

Той се обърна към Мириам Розентал.

— Преди да се разделим, трябва да ви напомня още нещо, за да съм сигурен, че сте ме разбрали както трябва. При никакви обстоятелства не бива да разговаряте с никого за онова, което ви е разказал Тоби в нощта, когато беше арестуван.

И двамата кимнаха — изражението на Хенри беше мрачно, а в очите на Мириам напираха сълзи.

Слейд беше особено притеснен за майката и не й го спести.

— Това наистина е важно, Мириам. Знам, че в момента изпитваш болка и сигурно ти се иска да поговориш с някого — с някоя приятелка, със сестра си, с равина си. Но не бива. В никакъв случай не бива да го правиш. Ако го направиш, ще съсипеш живота на Тоби.

Не беше честно да го каже — все пак Тоби сам си беше съсипал живота, — но той искаше да бъде сигурен, че тя го е разбрала както трябва.

— Разбираш ли, Мириам?

Тя понечи да отговори, но започна да хлипа, така че Слейд се обърна към съпруга й.

— Трябва да се погрижиш, Хенри.