Майк Лосън
Труден противник (35)

34

Демарко седеше в кабинета на Джъстин, която обядваше между две съдебни заседания. Днешното меню беше хотдог, който си беше купила от будката на ъгъла.

— Не знам какво да правя — каза Демарко. — Не мога да открия Ела Филдс. Не мога да докажа, че тя има нещо общо с удара на Естер или с факта, че помощник-сервитьорът е избягал от града. Нито пък мога да докажа, че се е свързала с някой от другите свидетели.

— Да не ми казваш, че се каниш да се откажеш?

Демарко сви рамене.

— Към този момент, както знаеш, разполагаш с трима солидни свидетели, които ще свидетелстват в съда срещу Розентал. Освен ако не променят показанията си, всъщност нямаш никакъв проблем.

— Но аз няма как да разбера, че нямам проблем, докато не ги изправя на свидетелското място и изведнъж не се окаже, че те не могат да си спомнят какво са видели онази вечер. Наистина ли искаш да поемеш риска убиецът на братовчед ти да се измъкне безнаказано?

Дявол да го вземе!, помисли си Демарко. Тази жена адски го дразнеше, като непрекъснато се опитваше да му прехвърли отговорността за евентуалния провал на делото. Той сви рамене.

— Единственото, за което се сещам, е да се видя със свидетелите. Ще ги попитам дали някой е разговарял с тях за делото, но най-вече искам да видя как ще реагират.

— Не знам — каза Джъстин с уста, пълна с хотдог. — Да се говори със свидетелите не е проста работа. Не бива да им казваш нищо, което след това да може да бъде представено като опит за манипулация, така че показанията им да потвърждават по-добре обвинението на прокурора.

— Знам — отговори Демарко.

— Добре тогава, говори с тях — каза му Джъстин, когато си преглътна хапката. — Но внимавай.

 

 

Демарко реши да започне с Рейчъл Куин. Работното място на Куин беше на Уотър Стрийт, съвсем близо до Уолстрийт, където бяха офисите на повечето банки и финансови компании. Демарко се обади предварително да си уговори среща. Секретарката му обясни, че ще се наложи да изчака до четири часа следобед, защото графикът на госпожица Куин е запълнен дотогава.

Рейчъл Куин се стори много привлекателна на Демарко и той не можеше да си обясни защо жена като нея ще се възползва от услугите на сайт за запознанства, за да си намери мъж. Искаше му се да не е с бастун и се надяваше тя да го попита за него, за да има възможност да й обясни, че го използва само временно, защото е получил „спортна контузия“.

— Секретарката ми каза, че сте тук във връзка с делото „Розентал“ — каза Рейчъл.

— Точно така — кимна Демарко. — Имам само няколко въпроса към вас, после ще ви оставя на мира.

Вместо да му каже, че няма време за нищо повече, защото графикът й е запълнен, Рейчъл го попита:

— Ще пиете ли кафе?

— Естествено — отговори той.

После тайно я огледа в гръб, докато тя отиде до една масичка в ъгъла. Отпи от кафето и веднага разбра, че това не беше обикновеното кафе от супермаркета, което пиеше вкъщи. Сигурно беше от някаква екзотична хавайска марка и струваше по осемдесет долара килограма. И ако се съдеше по големия ъглов кабинет на Рейчъл Куин и фантастичния изглед, тя очевидно беше в друга категория. Налагаше се да ограничи сексуалните си фантазии и да се съсредоточи върху работата.

— Не мога да навлизам в подробности, госпожице Куин, но…

— Рейчъл, моля те.

— Разбира се. Както ти казах, Рейчъл, за съжаление, не мога да споделя подробности с теб, но прокурорът изпитва известни опасения, че някой може да се опита да манипулира свидетелите по делото „Розентал“, така че…

— Как да ги манипулира?

— Като се опита да ги подкупи или да ги притисне, за да променят показанията си.

— Мислиш, че някой ще ме подкупи ли? — попита го Рейчъл.

В топлите й кафяви очи проблесна негодувание.

— Не, не казвам това. И не се засягай, моля те. Просто искам да те попитам дали някой се е обръщал към теб, за да обсъждате показанията ти.

— Не. Никой не е говорил с мен за делото с изключение на прокурорката — как се казваше, Потър?

— Портър. Джъстин Портър.

— Точно така. И тя искаше само да преговорим показанията, които дадох на полицията, за да сме сигурни, че съм съгласна с начина, по който са ги записали полицаите.

Демарко се поколеба и Рейчъл попита:

— Има ли нещо друго?

Искаше му се да й покаже снимката на Ела Филдс, но си даваше сметка, че това е рисковано. Ако Филдс беше успяла да установи контакт с нея и да я привлече на своя страна, Рейчъл щеше да го излъже, че не я познава, а после да предупреди Филдс, че Демарко я издирва. От друга страна, ако се съдеше по начина, по който беше реагирала на въпросите му — и ако Демарко вярваше на инстинктите си — Рейчъл беше искрена с него.

— Да — каза Демарко. — Виждала ли си тази жена?

Той подаде на Рейчъл снимката от международния паспорт на Ела Филдс.

Рейчъл не просто я погледна, а я разгледа внимателно.

— Не съм. Щях да запомня жена с толкова впечатляваща външност. Коя е тя?

— Мога да ти кажа само, че трябва да я открия и да разговарям с нея.

Демарко забеляза, че този отговор не я удовлетвори, но не искаше да навлиза в подробности по въпроса.

— Има ли някой друг, който се е опитвал да обсъжда делото с теб? — попита Демарко. — Не говоря направо да те пита за показанията ти. Говоря за евентуален интерес към факта, че ще бъдеш свидетел по делото. Ако е имало такъв човек, със сигурност е подходил дискретно.

— Не. Разговарях с много хора за това, че съм видяла как убиват човек; беше доста травмиращо преживяване. Но бяха все лични познати — роднини, приятели и колеги.

— Добре — каза Демарко. — Но ако някой непознат все пак се опита да говори с теб за делото или ако видиш жената от снимката, която ти показах току-що, можеш ли веднага да ми се обадиш?

— В опасност ли съм? — попита Рейчъл.

— Не — отговори веднага Демарко. — Нямам никаква причина да смятам, че си в опасност.

В интерес на истината, не беше съвсем честен с нея. Трябваше да й отговори, че не вярва да има опасност за нея. Само в един от шестте случая, които беше разследвал, беше убит свидетел. Във всички останали изглеждаше така, все едно Кантуел беше направил всичко възможно да не убива хора. Дори беше уредил една жена да се сдобие с нов черен дроб, за да не умре, по дяволите. Колкото до евтаназията на сестрата на Ранди Уайт, тя не беше убита заради това, че е била свидетел.

От друга страна, Демарко всъщност не знаеше как точно е изчезнал помощник-сервитьорът от делото „Розентал“. Дали беше заминал доброволно от Ню Йорк, или му бяха платили да го направи — или беше заровен в някое поле с ягоди някъде в Ню Джърси? А оставаше и старата Естер Бърман с нейния удар. Ако ударът на Естер не беше случайност, това го правеше опит за убийство.

И все пак, той не вярваше, че Рейчъл Куин наистина е в опасност, защото никой нямаше да е толкова луд, че да убие свидетел, и то след като двама вече бяха изчезнали. Това със сигурност щеше да предизвика полицейско разследване.

Но Рейчъл Куин не беше глупачка.

— Опитал ли се е някой да повлияе на останалите свидетели? — попита тя.

За щастие, Демарко беше в състояние да отговори съвсем честно на този въпрос.

— Не знам за нищо подобно.

И това беше самата истина, защото в действителност не знаеше какво се беше случило с Естер или Едмундо Ортис.

— А и ти си първият свидетел, с когото разговарям — добави той, което също беше вярно.

Демарко реши, че е време да си върви, преди Рейчъл да му зададе още някой въпрос, на който не иска да отговори.

— Благодаря за кафето. Беше много хубаво.

Той остави на бюрото на Рейчъл една визитна картичка. На нея беше номерът на мобилния му телефон, както и Джоузеф Демарко, специални разследвания за прокуратурата в Манхатън. Беше накарал Сара да му разпечата петдесет такива визитки на дебела хартия на компютъра си.

— Моля те да ми се обадиш, ако някой се опита да обсъжда делото с теб по необичаен начин.

— Ще се обадя — отговори Рейчъл.

Демарко отново я погледна.

— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос?

— Не знам — каза тя. — Какъв е въпросът?

— В полицейския доклад прочетох, че вечерта на убийството на Доминик Динунцио си била на среща, уредена чрез сайт за запознанства.

— Да — потвърди Рейчъл, но вече звучеше леко враждебно.

— Ами аз също нямам връзка и си мислех да използвам някой от тези сайтове.

Това изобщо не беше вярно, но искаше да каже на Рейчъл, че е свободен.

— Не мога да ти препоръчам от личен опит — каза Рейчъл. — Но някои мои приятели останаха много доволни.

— Трябва да ти кажа, че се изненадвам как толкова привлекателна жена като теб не е обградена от всякакви мъже, които искат да излязат на среща с нея.

Вместо да оцени комплимента, Рейчъл изглеждаше раздразнена от думите му.

— Аз работя много и просто не разполагам с възможности за контакт с необвързани мъже. Не ходя по барове и не излизам с колеги. Засега вариантът със сайтовете не ми е свършил работа, но може би за теб ще бъде по-различно. А сега трябва да тръгвам, имам ангажимент.

Докато си тръгваше, Демарко си мислеше: „Аз съм идиот“. Представяше си, че когато мине делото „Розентал“, може би ще й се обади, но след като беше реагирала по този начин, все едно я беше обвинил, че е стара мома, за която никой не иска да се ожени… Уф.

 

 

Демарко реши да вечеря, преди да отиде в бар „Макгилс“. Искаше да бъде там около седем и половина — по същото време, когато е бил убит Доминик. Хапна в един тайландски ресторант на около шест преки от „Макгилс“ и реши да продължи пеша, вместо да хване такси. Това се оказа грешка, защото кракът му вече пулсираше от болка, когато пристигна. Обикновено носеше в себе си по няколко таблетки мотрин, но точно тази вечер нямаше подръка болкоуспокоително. Започваше да си мисли, че проклетият доктор не беше разчел както трябва рентгеновата снимка и костта му всъщност не беше зараснала.

Той се настани на бара и загледа как Джак Морис приготвя мартини. Демарко нямаше да има нищо против и той да изпие едно като лекарство срещу болката, но тъй като се предполагаше, че е тук по работа, реши да не го прави.

Това беше първият път, в който посещаваше местопрестъплението. Заради осветлението барът не беше идеалното място, на което един свидетел да идентифицира заподозрян, но Демарко щеше да успее да разпознае всеки влязъл в този момент. Барманът със сигурност нямаше да има никакъв проблем, защото Тоби беше седял на половин метър от него, докато му беше наливал питие.

Морис приключи с мартинито, пусна в чашата една лимонова кора и я постави пред едър мургав мъж с набола брада, който седеше в другия край на бара. Демарко забеляза, че мъжът донякъде прилича на Доминик, но от друга страна, много мъже приличаха на Доминик. Демарко веднага можеше да се сети за поне трима свои познати, които приличаха на Доминик.

Морис застана пред него и го попита:

— Какво ще обичате?

— Нищо — отговори Демарко и му показа значката и документите си. — Работя за прокурора на Манхатън. Трябва да говоря с теб за делото „Розентал“.

— Така ли? — каза Морис и очите му се разшириха.

Демарко предположи, че Морис го беше сметнал за служител на реда, а повечето хора се стряскат, когато някой служител на реда им каже, че трябва да говори с тях. Затова Демарко не се изненада от първоначалната реакция на бармана, но веднага се усъмни в него.

— Исках да те попитам дали някой е говорил с теб за показанията, които възнамеряваш да дадеш на делото „Розентал“. Имам предвид, някой друг освен полицаите и прокурора…

Демарко щеше да добави още нещо, но Морис веднага реагира:

— Не.

Ето това вече не беше както трябва. Морис трябваше да остане изненадан от този въпрос. Трябваше да каже нещо като: „Как така да е говорил с мен за показанията? Кой може да е говорил с мен? И защо да говори с мен?“. Трябваше да прояви любопитство, както беше направила Рейчъл Куин, но нямаше нищо подобно. Непосредствената му реакция беше да отрече — незабавно и кратко, — че някой изобщо е говорил с него.

— Сигурен ли си, Джак? Не си говорил с никого за това дело, така ли?

— Да — потвърди Морис. — Не съм казвал нищо на никого.

Демарко го изгледа продължително, като не криеше съмнението си.

— Ако някой се е опитал да те накара да промениш показанията си, Джак, а ти не ми казваш истината, това ще бъде доста сериозен проблем. Имам предвид, че ще загазиш. Ще загазиш сериозно, в смисъл че ще отидеш в затвора.

Морис видимо се засегна — или се престори на засегнат.

— Ей, защо да лъжа за такова нещо? Нали ти казвам, никой не е говорил с мен.

Демарко имаше намерение да му покаже снимката на Ела Филдс, както беше направил с Рейчъл Куин, но сега се отказа. Инстинктът му беше подсказал, че може да се довери на Рейчъл; сега същият инстинкт му подсказваше, че Морис го лъже.

— Добре — кимна Демарко, но не прикри скептицизма си. — Ако някой все пак говори с теб за това, трябва да ми се обадиш веднага.

Демарко остави визитната си картичка и барманът, след като се поколеба за момент, я взе и я прибра в джоба си.

— Да, естествено — каза той. — Ако няма нищо друго, трябва да видя дали онзи клиент не иска още едно питие.

— Къде е госпожица Толивър? — попита Демарко. — Трябва да говоря и с нея.

Морис завъртя глава, като се оглеждаше за Кейти.

— Трябва да е някъде тук. Може би е отишла до кухнята, за да донесе ордьоври за някоя от масите. А, да — ето я.

Демарко се обърна и видя една зашеметяваща млада жена с дълга тъмна коса и къса пола, която носеше няколко чинии. Занесе ги до една маса, на която седяха двама млади мъже. Те се опитаха да завържат разговор с нея и Кейти се усмихна и им отговори нещо, а те се засмяха. Тя знаеше, че бакшишите й зависят от отношението към клиентите, и беше в неин интерес да флиртува с тях.

Когато се върна на бара, тя каза:

— Джак, две бири хайнекен за онези тъпаци.

Демарко се доближи.

— Госпожице Толивър, казвам се Демарко и водя разследване от името на прокурора на Манхатън. Трябва да говоря с вас за делото „Розентал“.

— Какво? — каза Кейти.

Точно както и Морис, тя също изглеждаше шокирана, дори още по-шокирана от бармана. Освен това изглеждаше… ами първата дума, която му хрумна, беше „гузна“.

— Може ли да седнем някъде да поговорим? — попита Демарко.

— Ами, да, сигурно, но може ли да излезем навън? — отговори Кейти. — Искам да изпуша една цигара.

— Разбира се — отговори Демарко, макар кракът толкова да го болеше, че предпочиташе да остане седнал.

Той изчака Кейти да каже на Морис да занесе бирите, после се наложи да изчака още малко, докато тя търсеше цигари и запалка в дамската си чанта. Докато ровеше вътре, тя се мръщеше, все едно се опитваше да измисли нещо.

Когато излязоха навън, тя запали ментово марлборо и издуха дима над главата на Демарко. На уличната светлина изглеждаше уморена и по-възрастна от двайсет и четирите си години. Демарко забеляза бръчките, които бяха започнали да се оформят от двете страни на устата й: бръчки от напрежение, от разочарование, от онези, с които се сдобива една жена, когато все не й върви. Представяше си как ще изглежда Кейти Толивър, когато навърши четирийсет години.

— За какво става дума? — попита го тя.

Демарко й повтори същото, което беше казал на Морис, за да види дали и тя ще реагира по същия начин:

— Исках да те попитам дали някой е говорил с теб за показанията, които възнамеряваш да дадеш на делото „Розентал“. Имам предвид, някой друг освен прокурора и разследващите.

— Не разбирам — отговори Кейти. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид точно това, което казах. Питал ли те е някой за показанията, които смяташ да дадеш на делото?

Вместо да отговори на въпроса му, тя попита:

— Защо някой да прави това?

— Моля те, просто ми отговори. Говорил ли е някой с теб?

Тя отново си дръпна от цигарата и извърна поглед, докато вдишваше дима. Точно това беше една от причините Демарко да не обича да разпитва пушачи. Докато пушеха, те можеха да отложат отговора, за да измислят някоя лъжа. Накрая Кейти заяви:

— Не, никой не е говорил с мен, само двете стари ченгета и онази тросната прокурорка.

— Сигурна ли си? — попита я той.

— Да, сигурна съм. Какво означава дали съм сигурна?

— Означава, че трябва да разбереш нещо. Ако ме лъжеш, може да си имаш сериозни неприятности. А ако излъжеш в съда… никога, при никакви обстоятелства не бива да си позволяваш да лъжесвидетелстваш.

Кейти поклати глава.

— Иска ми се да не бях тук, когато убиха онзи човек. Трябва да издържам детето си и не мога да си позволя да отсъствам от работа, за да свидетелствам на някакво дело. А сега и ти ме тормозиш.

— Не те тормозя, Кейти. Просто искам да се уверя, че разбираш колко е важно да ми кажеш истината.

— Аз вече ти казах истината. Сега може ли да се връщам?

Той отново си помисли да й покаже снимката от международния паспорт на Ела Филдс и отново се отказа.

— Естествено.

Докато чакаше такси, той се обади на Джъстин и когато тя не вдигна, остави съобщение на гласовата й поща:

— Мисля, че някой се е свързал с двама от свидетелите срещу Розентал, за да им повлияе.

 

 

Джъстин му се обади след двайсет минути. Първите й думи бяха:

— Сигурен ли си?

— Дали съм сигурен? — отговори Демарко. — Не. Съдя по един твърде бърз отговор и по едно твърде бавно дръпване от цигарата.

— Какво? — не разбра Джъстин.

— Няма значение. Виж, почти съм сигурен, ако се съди по начина, по който се държеше барманът. Някой е говорил с него за показанията му. Не съм толкова сигурен за сервитьорката, но инстинктите ми подсказват, че някой може да е говорил и с нея.

— Гадост — изохка Джъстин. — Мислиш ли, че ще си променят показанията?

— Нямам представа, но няма да се изненадам, ако го направят.

И двамата замълчаха за момент, после Джъстин отсече:

— Е, аз трябва да се уверя в това. Не искам неприятни изненади по време на самото дело. Ще ги разпитам отново. И искам да присъстваш.