Майк Лосън
Труден противник (15)

14

Ела знаеше три важни неща за Естер Бърман. Първо, тя беше на осемдесет и шест години. Второ, краткосрочната й памет, също както и зрението й, беше в чудесно състояние; без никакъв проблем беше разпознала Тоби Розентал на очната ставка и от нея щеше да излезе отличен свидетел. И трето, след като беше посетила местопрестъплението, Ела беше достигнала до заключението, че Естер е най-добрият възможен свидетел срещу Тоби, защото беше седяла най-близо до масата, на която беше застрелян Доминик Динунцио. Предвид възрастта на Естер колкото по-дълго успяваше да отлага началото на делото Дейвид Слейд, толкова повече се увеличаваше вероятността тя да хвърли топа по естествени причини. За съжаление, Ела нямаше начин да си осигури съдействието на майката природа.

Никой не спря Ела, когато влезе в дома за възрастни хора. От дясната страна имаше рецепция като в хотел. Една табела уведомяваше посетителите, че трябва да се регистрират на влизане, а зад бюрото имаше някаква жена, която говореше по телефона. Във фоайето имаше няколко канапета и кресла, ниски масички със списания като в зъболекарска чакалня и растения в саксии. Виждаха се десетина души: няколко възрастни дами седяха и си говореха, облечени с палтата си, и вероятно чакаха някой да ги вземе; още няколко възрастни жени в инвалидни колички седяха сами, все едно някой ги беше паркирал там и ги беше забравил; и две двойки на средна възраст, всяка от които се суетеше около по-възрастна жена. Изглеждаше оживено, а Ела беше прочела в интернет, че в дома живеят поне триста души.

Ела подмина рецепцията с енергични крачки, като очакваше жената зад бюрото да й подвикне нещо, но тя не го направи, така че Ела стигна до стълбището и пое нагоре. Откри апартамента на Естер на четвъртия етаж. Единственият друг човек наоколо беше някаква старица, която беше толкова изкривена от сколиоза, че приличаше на въпросителен знак. Ела огледа ключалката на вратата на Естер. Нямаше намерение да я разбива днес; просто искаше да провери с какво си има работа. Надяваше се да е евтина ключалка и да може да отвори с нож. Нямаше такъв късмет. Ключалката на Естер беше солидна.

Ела се върна във фоайето и се поразходи. Видя няколко души, облечени като помощници или санитари, но отново никой не я попита коя е и какво прави там. Ако беше настанила някой от своите близки тук, щеше да подаде оплакване срещу недостатъчните мерки за безопасност. Недалече от трапезарията попадна на дъска за съобщения, която заемаше цялата стена, а на нея имаше снимки на обитателите. Под всяка снимка беше написано името на човека — Ела се изненада колко малко мъже живееха тук — и по едно кратко изречение за съответния обитател.

Компанията от Далас беше снабдила Ела със снимка на Естер, копирана от шофьорската й книжка, която отдавна беше изтекла, и Ела се надяваше на дъската за съобщения да има по-скорошна снимка. Наистина имаше. Под снимката на Естер Бърман — на която възрастната дама се усмихваше толкова жизнерадостно, че Ела беше принудена да признае, че явно в нея има още много живот — пишеше следното: „Естер играе бридж наравно с майсторите. Както и покер“. Ела я снима с мобилния си телефон.

Докато си тръгваше, тя забеляза един охранител до рецепцията. Беше възпълен чернокож на петдесет и няколко години, облечен с бяла риза, на която имаше златна емблема, наподобяваща полицейска значка. На колана му се виждаха радиостанция, фенерче и голяма връзка ключове, но нямаше оръжие. Значи беше най-обикновен служител от частна фирма. Ела реши, че единственото му задължение е да гони евентуалните бездомници, които се опитваха да влязат в дома за възрастни хора. А тъй като Ела не приличаше на бездомник, присъствието на охранителя не я разтревожи.

Ела имаше една идея как да се справи с Естер. Идеята й хрумна, когато провери банковите извлечения на старата дама и откри, че на всеки три месеца, като по часовник, тя плащаше сметка за лекарства. Сега Ела трябваше да влезе в апартамента на Естер и да разгледа лекарствата й, но все още не беше измислила как да го направи.

Ела мразеше да шофира в Ню Йорк, но сега реши да вземе кола под наем. Можеше да се наложи да проследи Естер. Остави колата на паркинга зад дома за възрастни хора. Имаше много празни места и тя си помисли, че е малко вероятно да вдигнат колата й оттам. На първата сутрин зачака пред входа, като се надяваше Естер да реши да излезе. Тя не го направи. Когато стана време за обяд, Ела влезе вътре, настани се във фоайето, взе едно списание и се престори, че чете, докато чака някой от обитателите на дома. Никой не я заговори.

По обед Ела видя Естер и още една възрастна дама да излизат от асансьора. Естер беше висока сто шейсет и осем сантиметра, леко набита, но се движеше пъргаво за възрастта си; не използваше бастун или друго помощно средство. Жената с нея беше ниска и слаба и грачеше като сврака, докато двете с Естер отиваха към трапезарията.

Ела излезе от фоайето, качи се по стълбите до апартамента на Естер и провери дали вратата е заключена. Беше. По дяволите. Естер не носеше чанта, когато слезе за обяд, така че сигурно беше прибрала ключа в джоба. През следващите два дни Ела продължи да прави същото, като се побъркваше от скука, навърташе се около дома за възрастни хора и се надяваше старата дама да излезе. Всеки ден идваше с различна перука, а понякога с шапка и слънчеви очила.

На четвъртия ден, вторник, в десет часа сутринта, пред главния вход спря малък автобус с двайсетина места. Групичка възрастни жени се качиха в автобуса. Сред тях беше Естер, а с нея беше и дребната дама, с която бяха обядвали преди няколко дни. Явно бяха най-добри приятелки.

Днес Естер носеше морскосиня бейзболна шапка на „Янкис“, бял суичър, джинси и яркосини маратонки. Ела не сдържа усмивката си, когато ги видя. Нейната приятелка също носеше бейзболна шапка — розова, вероятно от благотворителна кампания срещу рака на гърдата, — джинси и гуменки, които бяха толкова бели, все едно никога не бяха излизали на улицата. Приятелката на Естер носеше чантичка на кръста си и Ела благодари на Господ, че Естер не беше с такава. Чантата на Естер беше голяма и висеше на рамото й.

Ела проследи автобуса до мол „Манхатън“ на Бродуей, недалече от Трийсет и трета улица. Явно възрастните дами отиваха на шопинг, сигурно щяха да обядват в мола и може би да отидат на фризьор и Ела се запита дали не го правеха всяка седмица. Но сега се налагаше да побърза: трябваше да намери къде да паркира проклетата кола, а след това да се върне навреме, за да проследи Естер, защото молът нямаше собствен паркинг.

Една табела наблизо я уведоми, че на една пряка оттук има паркинг. Гумите на Ела изсвириха по асфалта. Тя остави колата, после спринтира обратно до мола. Всички възрастни дами бяха успели да слязат от автобуса и една млада жена, най-вероятно служителка на дома, им изнасяше някаква лекция — сигурно им казваше в колко часа трябва да се върнат в автобуса. Ела се зачуди дали всяка възрастна дама не е оборудвана с джипиес устройство, така че да могат да ги открият, ако се загубят някъде. Би трябвало.

Групичката се разпръсна и Естер и нейната приятелка потеглиха с бодра крачка, като изглеждаха готови да пазаруват до припадък. Ела тръгна след тях и когато влязоха в един магазин за дрехи, тя седна отпред, извади мобилния си телефон и отвори приложението за навигация. Слава богу, че имаше смартфони и интернет. Тя откри това, което й трябваше, само на две преки от мола.

Ела скочи от мястото си и влезе в магазина за спортни стоки, който се намираше точно срещу магазина, в който беше влязла Естер. Плати в брой за едно евтино синьо яке от полиестер с оранжеви ръкави и емблема на „Ню Йорк Никс“, както и за оранжева бейзболна шапка с логото на „Найки“. Поиска голям хартиен плик от продавача, за да прибере покупките си, но веднага щом излезе от магазина, си сложи якето и шапката, като запази плика. Ела вече имаше план и сега щеше да се нуждае само от малко късмет.

Естер и нейната приятелка излязоха от магазина и продължиха през мола, а Ела пое след тях. Не пропусна да отбележи, че Естер се движи доста енергично. За своите осемдесет и шест години бабата беше направо бърза.

Ела забеляза, че Естер носи чантата си на рамо и непрекъснато я придържа с една ръка. Най-вероятно беше чувала за младите джебчии, които минаваха тичешком покрай жертвите си, отрязваха презрамките на чантите им с джобен нож и изчезваха със скоростта на Джеси Оуенс на Олимпиадата през 1936 г. Ела трябваше да вземе тази чанта — и имаше една идея как ще го направи, — но един час по-късно Естер и нейната приятелка все още продължаваха да обикалят мола. Не си бяха купили нищо, но бяха адски издръжливи.

Най-сетне Естер осигури на Ела възможността, която очакваше. Приятелката й влезе в магазин на име „Раят на парфюмите“, което накара Ела да се усмихне. За кого си слагаше парфюм старата дама? Дали си нямаше някой по-млад седемдесетгодишен жребец в дома? Естер обаче се отправи към тоалетната.

Ела й даде достатъчно време, за да се настани в някоя кабинка, после и тя влезе в тоалетната, като се молеше вътре да няма много хора. Нямаше. Беше заета още само една кабинка; Ела видя под ръба на вратата дамски ботуши до средата на прасеца. Яркосините маратонки на Естер се виждаха в другата заета кабинка. Ела надникна под ръба на вратата и видя чантата й — беше оставена на пода до краката. Ела коленичи и грабна чантата, бързо като атакуваща кобра. Когато се втурна към изхода на тоалетната, чу зад гърба си крясъка на Естер.

Ела сложи чантата на Естер в хартиения плик от магазина за спортни стоки и с бързи крачки се отправи към най-близкия голям магазин, който беше „Джей Си Пени“. Докато отиваше към една от пробните, тя пусна оранжевата си бейзболна шапка на пода до една стойка с пухени скиорски якета. Когато влезе в пробната, тя извади дамската чанта на Естер от плика, отвори я и откри онова, което й трябваше: връзката с ключове.

На връзката имаше само два ключа и единият от тях приличаше на ключ, с който се отваря личен сейф в банка. Другият със сигурност беше за апартамента на Естер. Ела прибра в джоба на джинсите си ключовете и парите, които намери — общо четирийсет и два долара, — пусна дамската чанта обратно в хартиения плик и пъхна в него както черната перука, която носеше до този момент, така и новото си яке с емблемата на „Никс“. Единствената причина да си купи якето и оранжевата бейзболна шапка беше да се отличава с две характерни неща, ако някой свидетел случайно я забележеше в момента, в който краде чантата на Естер.

Ела излезе от „Джей Си Пени“ и с бързи крачки се отправи към най-близкия изход. Справката в смартфона й беше показала адресите на магазините около мол „Манхатън“, които предлагаха ключарски услуги, и тя беше намерила едно място на име „Железария и електротехника «Елм»“ между Трийсет и първа и Трийсет и втора улица. Дори нямаше нужда да се качва в колата си, за да стигне дотам.

Ела тичешком отиде до ключаря и си извади копие от ключа на Естер. Това й отне само петнайсет минути. Сега трябваше да върне дамската чанта, защото никак не й се искаше Естер да реши да си смени ключалката. Тя се върна в мола, спря първия охранител, когото забеляза, и каза:

— Видях тази дамска чанта на една празна пейка. Някой сигурно си я е забравил.

Естер вероятно вече беше съобщила на охраната на мола, че някой е откраднал чантата й, и Ела предположи, че съвсем скоро по високоговорителите ще направят съобщение, за да кажат на щастливата дама откъде може да си прибере чантата. И когато Естер установеше, че липсват само парите в брой, но кредитните карти и ключовете й са все още вътре, щеше да благодари на Господ и дори нямаше да й хрумне да си сменя ключалката.