Майк Лосън
Труден противник (40)

39

Демарко се събуди с желанието да ритне нещо. Трябваше му някакво доказателство, че Ела Филдс е в Ню Йорк и се е свързала със свидетелите. Ако успееше да открие такова, Джъстин може би щеше да се сдобие със съдебната заповед, която му трябваше, за да получи информация от телефонните компании и банките на свидетелите. Той се обади на Сара, за да провери дали е научила нещо от фирмите за недвижими имоти. Не можеше да измисли какво друго да направи.

— Съжалявам — каза Сара.

Демарко се отби в една евтина закусвалня до хотела си и разлисти вестника, който някой беше оставил на съседната маса. Една от статиите на първа страница, на която бяха отредили почти толкова място, колкото на последните новини от Близкия изток, беше за някакъв известен киноактьор, който се беше самоубил. Беше красавец, само на трийсет години, и изкарваше по четири-пет милиона на филм, но въпреки това се беше самоубил. За какво можеше да е депресиран? Съобщаваше се, че се е самоубил в дома на приятелката си — невероятно красива актриса, която живееше в Малибу.

В този момент Демарко изведнъж се сети за нещо.

Защо Бил Кантуел беше починал в Санта Барбара, щата Калифорния? Кантуел беше живял навсякъде из страната. Беше отраснал в Колорадо, беше работил за кратко като адвокат в Сан Антонио, беше се оженил на Хаваите и беше живял в поне шест различни града, за които знаеше Демарко. Тогава защо беше починал в Санта Барбара? Демарко отново се обади на Сара и я накара да се опита да разбере какво толкова специално има в Санта Барбара.

— Майка му живее там — каза му Сара след четирийсет и пет минути.

— Майка му?

— Аха. Може би тя ще знае къде е Ела Филдс. Имам предвид, ако Кантуел е бил женен за Филдс, когато е починал…

— Изпрати ми всичко, което си открила за майката на Кантуел, и ми резервирай полет до Калифорния. И ми напомни да кажа на Джъстин да ти вдигне заплатата.

— Аз съм стажантка, забрави ли? Как може да ми увеличи заплатата?

— Добре тогава, ще измисля нещо друго, което да ти даде.

 

 

Майката на Бил Кантуел, Джанет Кърнс, живееше в страхотна къща в испански стил в Санта Барбара, обградена с висока стена с розова декоративна мазилка, с изглед към Тихия океан и островите Ченъл. Преди да отиде при Джанет, Демарко беше научил, че единият й съпруг беше починал, а тя се беше развела със следващите трима. Кърнс беше фамилното име на четвъртия. Беше към седемдесетгодишна, стройна и в добра форма. Демарко не знаеше каква част от външния й вид се дължи на добри гени и грижа за здравето и доколко трябваше да благодари на някой козметичен хирург от Калифорния, но във всеки случай, Джанет Кърнс изглеждаше чудесно.

Когато тя го попита какво иска, той се усмихна подкупващо.

— Госпожо Кърнс, казвам се Демарко. Водя разследване от името на прокурора на Манхатън и трябва да ви попитам…

— Манхатън?

— Да, госпожо — отговори Демарко, после й показа документите си. — Моята шефка ме изпрати тук да ви задам няколко въпроса за вашия син, така че…

— Синът ми е мъртъв.

От начина, по който го каза, Демарко разбра, че тази мисъл е болезнена за нея и винаги ще си остане такава.

— Разбирам, госпожо Кърнс, и съжалявам за смъртта му, но…

— Не искам съжаление.

— Добре — каза Демарко.

Тази проклета жена не му позволяваше да каже две думи поред, без да го прекъсне.

— Както бях започнал да ви казвам, искам да ви попитам нещо за съпругата на сина ви — Ела Филдс.

— Ела? — каза жената.

— Да — отвърна Демарко. — Сега може ли да вляза?

— Защо питате за Ела? — попита го тя, без да се отмести от вратата.

— Въпросът ми е свързан с разследването на едно убийство в Ню Йорк и аз…

— Ела е убила някого ли?

— Не, госпожо. Знам със сигурност, че тя не е замесена в това убийство. Но може би разполага с информация, свързана със случая, и трябва да говоря с нея.

— Защо?

— Не мога да ви кажа — отвърна Демарко. — Можете ли…

— Ако вие не ми кажете защо питате за Ела, аз няма да ви кажа нищо.

— Госпожо — каза Демарко. — Прокурорът на Манхатън може да ви изпрати призовка и да ви принуди да пътувате до Ню Йорк, за да дадете показания под клетва.

Това не отговаряше на истината, но Джанет Кърнс нямаше как да го знае.

— Ако предпочитате да избегнете това разкарване до Ню Йорк за ваша сметка, където сигурно ще ви се наложи да изчакате няколко дни, за да дадете показания…

— Какво искате да знаете?

— Първото нещо е с какво се занимаваше синът ви.

— Нямам представа и това е самата истина. Бил завърши право, но след това му отнеха разрешителното заради някакво ужасно недоразумение в Сан Антонио и той започна да се занимава с консултантски бизнес. Ние не бяхме много близки, така че наистина нямам представа какво точно работеше.

Демарко не й повярва — поне за това, че не е била близка със сина си.

— А какво можете да ми кажете за Ела Филдс?

— В интерес на истината, нищо. Почти не я познавах. Запознахме се на сватбата, но след това не съм я виждала повече, докато Бил не дойде тук, за да… за да умре.

— Защо е дошъл тук, за да умре, ако не сте били близки?

— Защото нямаше здравна застраховка и дойде тук да му помагам. Имаше рак на панкреаса. Вече нямаше какво да се направи. Затова двамата с Ела живяха тук при мен, докато той почина, а след погребението Ела замина и оттогава не съм я виждала.

— Знаете ли къде живее?

— Не. Бил не притежаваше недвижими имоти и живееше под наем, така че, доколкото знам, тя нямаше дом, където да се върне.

— Имате ли телефонен номер, на който мога да се свържа с нея?

— Не. Двете така и не станахме приятелки. Човек би си помислил, че ще се сближим покрай грижите за Бил, докато умираше, но не стана така. Изобщо не се сближих с нея.

— Разбирам — каза Демарко.

Но всъщност му се искаше да каже нещо друго: „Ако не сте били близки, защо правиш всичко възможно, за да я защитиш, по дяволите?“.

— Пазите ли нещо от сина си — някакви документи, от които да разбера къде може да е тя? Може би сте запазили телефона му, в който е записан нейният номер?

— Не. Единственото, което запазих от Бил, е един ръчен часовник, който му подарих по случай дипломирането.

Тя извърна поглед и Демарко си помисли, че може би ще се разплаче, но тя подсмръкна и продължи:

— Ако нямате други въпроси, закъснявам за пилатес. Съжалявам, но нямам никаква представа нито защо Бил се ожени за тази жена, нито къде може да е тя в момента. Напразно си изгубихте времето.

Демарко й благодари, остави й визитната си картичка и я помоли да му се обади, ако се сети за нещо, което може да му помогне. Но беше сигурен, че визитната му картичка ще се озове в кофата за боклук — или по-скоро в контейнера за рециклиране, защото все пак бяха в Калифорния.

 

 

Демарко не се съмняваше, че майката го беше излъгала. Явно искаше да предпази Ела Филдс и със сигурност знаеше къде е тя. Или поне разполагаше с телефонен номер, на който да я открие.

Той помисли малко и се обади на Джъстин Портър.

— Трябва да проверим данните от телефонната компания на Джанет Кърнс — каза той.

Преди да замине за Калифорния, й беше разказал за майката на Бил Кантуел.

— Ако се обади на Филдс, а тя използва мобилен телефон, ще разберем къде се намира.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, Демарко? Нямаме основание да поискаме съдебна заповед, за да проверяваме нечий телефон. Най-малкото на някаква жена в Калифорния, синът на която е починал много преди Тоби Розентал да направи каквото и да било.

— Аз не си мислех за съдебна заповед. Познавам един тип във Вашингтон. Той е, общо взето, хакер. Мисля, че ще мога…

— Не! Няма да върша нищо незаконно и няма да ти позволя нищо подобно.

— Искаш ли да спечелиш това проклето дело, Джъстин?

Тя му затвори телефона.

 

 

Джанет Кърнс подозираше, че разследващият, или какъвто беше там, не й повярва, че не знае какво е работил Бил и къде е Ела. Но тя му беше казала истината.

Бил й беше обяснил, че е съдебен консултант и осигурява различни услуги на други адвокати. И тя предполагаше, че това може и да е вярно — все пак беше завършил право, така че сигурно можеше да окаже някакво съдействие на други адвокати. Но винаги беше подозирала, че я лъже. Синът й беше един от най-очарователните хора на света, но и един от най-големите лъжци, които познаваше.

Винаги се беше опасявала, макар че никога не му го беше казвала, че се занимава с някакви схеми. От начина, по който живееше — къщите, които вземаше под наем, сватбата му на Кауаи, круизните кораби и начина, по който се обличаха двамата с Ела, — беше съвсем очевидно, че разполага със средства. И тя винаги се беше страхувала, че някой ден ще чуе по новините как нейният син е бил арестуван, защото е измъкнал с измама милиони долари от някакви доверчиви глупаци.

Във всеки случай, тя беше казала истината на Демарко: наистина не знаеше с какво се занимава синът й. Освен това му беше казала истината за Ела: не знаеше къде е тя и нямаше телефонен номер, на който да се свърже с нея. Но беше излъгала за отношенията им: докато Бил умираше, се беше сближила с Ела и винаги щеше да й бъде благодарна за грижите през последните ужасни месеци. След погребението на Бил Ела я беше прегърнала и се беше сбогувала. И двете си даваха сметка, че най-вероятно никога повече няма да се срещнат.

Сега Ела беше в опасност; Джанет не се съмняваше в това. Не знаеше защо този Демарко иска да говори с нея, но той очевидно правеше всичко по силите си, за да я издири. А ако Ела и Бил се бяха занимавали с нещо незаконно и ако Ела продължаваше да го прави… Е, Джанет просто го дължеше на Ела. Дължеше й го заради това, че беше донесла радост на нейния син и беше останала с него до самия край на живота му, което означаваше много повече от някакви закони, които може би бяха нарушили Ела и Бил.

И въпреки че не знаеше как да се свърже направо с Ела, имаше начин да й остави съобщение. Преди години Бил й беше казал, че ако се наложи спешно да се свърже с него, трябва да се обади на един адвокат от Сан Антонио, който се казва Джордж Чавес. Бил беше обяснил, че заради работата си трябва да пътува често, така че непрекъснато сменя адресите и телефонните си номера, но Чавес винаги ще знае как да го открие. Онова, което не знаеше Джанет, беше дали Чавес ще може да се свърже с Ела.

Тя се обади на инструкторката по пилатес, отмени си часа и влезе в интернет. Лесно намери телефонния номер на „адвокат Джордж Чавес“. Изглежда, той беше единственият човек с тази фамилия в Сан Антонио.

Тя се свърза с някаква жена, която каза:

— Адвокатска кантора, добър ден.

— Трябва да говоря с господин Чавес — каза Джанет.

— Съжалявам — отговори секретарката, — но господин Чавес няма да бъде в офиса до края на деня.

— Въпросът е спешен — каза Джанет.

— Ами не мога да ви помогна. Господин Чавес ми каза да не го безпокоя по никакъв повод. Искате ли да оставите съобщение? Сигурно ще се появи утре.

— Да. Казвам се Джанет Кърнс и съм майката на Бил Кантуел.

— Добре — отговори секретарката.

Произнесе го с такъв тон, все едно искаше да каже: „И това трябва да означава нещо за мен, така ли?“.

— Предайте на господин Чавес, че трябва да ми се обади възможно най-скоро по много сериозен въпрос. Телефонът ми е…

 

 

На следващата сутрин Джанет тъкмо се канеше да излиза, когато телефонът й звънна.

— Обажда се Джордж Чавес. Вчера сте звънили в кантората ми.

— Да. Както казах на секретарката ви, аз съм майката на Бил Кантуел.

— Да.

Само „да“ й се стори странно. Не трябваше ли да каже нещо като „Съжалявам за смъртта на Бил“?

— Бил веднъж ми спомена, че ако трябва спешно да се свържа с него — ако се разболея или катастрофирам, например, — да се обадя на вас и вие ще можете да му предадете съобщение.

— Не знам защо го е направил. Бил работеше за мен преди много години, но се разделихме още през… ами не знам, още през деветдесетте години, може би през деветдесет и трета или деветдесет и четвърта, и оттогава не сме поддържали връзка.

Чавес лъжеше. Бил й беше казал за Чавес много след 1995 г. Дали не се притесняваше, че някой може да подслушва разговора? Или може би не й вярваше, че е тази, за която се представя?

— Вижте — каза тя. — Искам само да предадете едно съобщение на съпругата на Бил Ела Филдс. Кажете й да ми се обади. Въпросът е спешен. Тя може би е в опасност.

— В опасност? Какво означава това?

— Не ви познавам, господин Чавес, нито вие ме познавате, така че няма да ви кажа нищо повече. Но ако синът ми е имал някакво значение за вас, както и Ела, накарайте я да ми се обади, моля ви.

— Съжалявам, но не познавам жена на име Ела Филдс. А сега трябва да затварям.

— Почакайте… — каза тя, но той прекъсна връзката.

Дявол да го вземе.

Е, нямаше какво повече да направи, за да предупреди Ела. Беше сигурна, че Чавес я излъга — поне за това, че не е поддържал връзка с Бил от деветдесетте години насам. Но дали лъжеше и че не познава Ела? Нямаше никакъв друг начин да се свърже с Ела. Но беше направила всичко по силите си; поне се беше опитала.

Пожелавам ти късмет, Ела. А сега, къде бяха проклетите ключове от колата?