Майк Лосън
Труден противник (16)

15

На следващия ден Ела се върна в дома за възрастни хора малко преди времето за обяд. Десет минути по-късно видя Естер, която излезе от асансьора и пое към трапезарията. Веднага щом Естер влезе вътре, Ела се отправи към четвъртия етаж и използва ключа, който си беше извадила, за да отвори вратата.

Мебелировката беше семпла и елегантна — нямаше нищо общо с тежките кресла и канапета с тапицерия на флорални мотиви, които си беше представяла. В неголямата дневна имаше красив персийски килим и малко дървено писалище, лакирано с черен емайл и златни орнаменти, което Ела намери за очарователно. Но сега нямаше време да се възхищава на жилището на Естер.

Тя отиде в банята, отвори шкафчето за лекарства над мивката и се изненада, когато видя колко малко неща има в него. Четка за зъби, паста за зъби и конец за зъби; явно Естер все още не носеше изкуствено чене. Дезодорант, кутийка с разхлабително, голяма опаковка тайленол против артритни болки и синя опаковка с хапчета за по-добро храносмилане. Имаше и три кафяви шишенца със специални капачета, които всъщност се отваряха адски трудно — в такива се продаваха лекарствата по рецепта. Точно тях се надяваше да открие Ела.

Тя прочете етикетите и установи, че първото шишенце съдържа омепразол, второто — кумадин, а третото — дигоксин. Ела знаеше, че омепразолът е против киселини, защото веднъж на Бил му се беше наложило да го взема. Един ден, докато играеха голф, Бил си помисли, че е получил сърдечен удар, така че и Ела си беше изкарала ангелите. Но в крайна сметка се оказа, че просто има киселини, и лекарят му беше предписал омепразол. Вместо да промени начина си на живот, Бил просто започна да взема омепразол профилактично преди вечерите, когато възнамеряваше да прекали.

Но Ела не знаеше за какво са другите две лекарства. Освен това изглеждаше, че Естер няма да има нужда скоро да си купува нови количества от тях. Както в шишенцето с кумадин, така и в това с дигоксин имаше по около шейсет таблетки; на етикетите им пишеше, че Естер трябва да взема по едно хапче на ден. Първоначално във всяко от тях беше имало по деветдесет таблетки. Ела отиде до симпатичното писалище в дневната и намери два малки плика от онези, в които се слагат поздравителните картички. Написа на единия „кумадин“, а на другия „дигоксин“, върна се в банята на Естер и пъхна по едно хапче във всеки плик. Беше сигурна, че Естер няма да забележи липсата им от шишенцата.

След това от любопитство какво друго може да научи Ела отвори шкафчето за кърпи в банята. На горния рафт спретнато бяха подредени сгънати кърпи и хавлии, но на другите два рафта под него цареше бъркотия. По тях бяха разхвърляни джобни огледалца, четки, гребени и сешоар; виждаха се поне десет тубички със слънцезащитен лосион и крем за раздразнена кожа; имаше лепенки лейкопласт във всички възможни размери. Явно шкафчето за кърпи беше мястото, където Естер трупаше всичко, което не използваше толкова често, а в другото държеше лекарствата по рецепта, които използваше всеки ден.

После Ела бързо обиколи апартамента, като търсеше нещо, което не беше забелязала в банята. То не беше и на нощното шкафче, както си мислеше. Надяваше се Естер да не го държи в дамската си чанта, но се съмняваше да е така, защото не го беше видяла, когато я беше откраднала.

Най-сетне го откри на малката маса в кухнята — беше кутийка за хапчета, разделена на отделения за всеки ден от седмицата. Ела я отвори и видя, че отделенията за неделя, понеделник, вторник и сряда бяха празни, но в тези за четвъртък, петък и събота имаше по две хапчета: кумадин и дигоксин. Явно старата дама не вземаше омепразол всеки ден.

Ела си погледна часовника: бяха минали само двайсет минути, откакто Естер беше отишла на обяд. Тя се огледа за последен път, за да се увери, че не е оставила някаква издайническа следа от присъствието си. После надникна навън през вратата по коридора. Беше пуст, не се виждаше нито един възрастен човек. Тя затвори вратата след себе си, провери дали е заключила и си тръгна.

Ела се върна в апартамента в „Челси“, приготви си кана кафе и влезе в интернет, за да научи нещо повече за лекарствата кумадин и дигоксин.

Откри, че кумадинът е противосъсирващо средство, употребявано за профилактика на тромбоза — най-просто казано, лекарството разрежда кръвта, за да не се образуват съсиреци, които могат да причинят сърдечен удар. Дигоксинът, както с изненада установи Ела, по същество беше отрова, приготвяна от растението напръстник, която обаче се използваше за лечение на разнообразни проблеми на сърдечносъдовата система, например предсърдно мъждене. След като разучи въпроса в десетина различни сайта, Ела стигна до заключението, че Естер страда от някакво сериозно сърдечно заболяване и ако не си взема лекарствата редовно, може да получи сърдечен удар.

Перфектно.

Ела отбеляза, че от едната страна на малкото синьо хапче пише „кумадин“ и цифрата 4; от другата няма нищо. Таблетката дигоксин беше с цвят на слонова кост и от едната й страна пишеше JSP и цифрите 545; както и на таблетката кумадин, другата й страна беше празна.

Ела вече беше научила всичко необходимо и излезе да пазарува. Посети две аптеки и един от онези магазини, в които се продават витамини, хранителни добавки и всякакви хомеопатични боклуци. На всяко място Ела купи по две-три различни лекарства, които изглеждаха подходящи. После се върна в апартамента си, разгледа ги добре и откри едно синьо хапче, което съдържаше антихистамин и се продаваше без рецепта, както и едно малко бяло хапче, което се пиеше за потискане на апетита. Таблетките бяха идентични по размер и цвят с кумадина и дигоксина, които вземаше Естер, но по тях имаше други символи. Ела обаче се съмняваше, че Естер има навика да се взира във всяко хапче, преди да го глътне.

Следващото, от което се нуждаеше Ела, беше Естер отново да излезе от апартамента и да я няма повече от час. Предишната екскурзия до мол „Манхатън“ беше в десет сутринта във вторник и Ела се надяваше, че вторник е обичайният ден за подобни екскурзии в дома за възрастни хора.

Ела пристигна в дома в девет и половина — и наистина, малкият автобус отново спря пред него в десет часа. Естер и нейната ниска приятелка бяха първите, които се качиха в него. Старата дама отново беше с бейзболната шапка на „Янкис“.

Автобусът потегли и Ела, която този път беше с перука с къси тъмноруси къдрици, влезе във фоайето с голям букет цветя в ръце, така че лицето й да бъде отчасти закрито, нищо че никой не я гледаше. Тя се качи по стълбите до етажа на Естер и остави цветята пред случайно избрана врата, като си мислеше как някоя възрастна дама ще се изненада приятно. После влезе в апартамента на Естер, като отключи със собствения си ключ, и отиде направо до шкафчето за лекарства. Отвори шишенцето с кумадин и се зае да изхвърля хапчетата в тоалетната, но после спря. Не, не беше умно да действа по този начин.

Тя отиде в кухнята на Естер, взе две найлонови пликчета за сандвичи и се върна в банята. Там изсипа таблетките кумадин в едното найлоново пликче, а таблетките дигоксин — в другото. После напълни шишенцата за лекарства със сините хапчета антихистамин и белите хапчета за отслабване и направи същото с кутийката за лекарства на Естер, която все още стоеше на масата в кухнята. След това прибра полупразните опаковки в шкафчето за кърпи, където Естер държеше лосионите, лепенките и останалите медицински продукти, които не използваше толкова често.

Ела предполагаше, че ако една жена на осемдесет и шест години получи сърдечен удар и умре, няма да има аутопсия, а освен това никой няма да провери хапчетата й. Но ако по някаква непонятна причина някой все пак откриеше, че таблетките в кутийката на Естер са хапчета за отслабване и антихистамини, а не кумадин и дигоксин, а след това видеше опаковките в шкафчето за кърпи, щеше да стигне до заключението, че осемдесет и шест годишната дама просто се беше объркала и беше заредила кутийката си с грешните лекарства.

От друга страна, ако някой откриеше, че шишенцата с лекарства по рецепта не съдържат правилните таблетки, това можеше да се окаже проблем. Нямаше никакъв начин Естер да е сложила там грешните хапчета; те се пълнеха от аптекаря. В такъв случай на Ела щеше да се наложи да открие начин да се справи с малко вероятния, но все пак възможен евентуален проблем.

Ела се върна в дома за възрастни хора на следващия ден. Трябваше да открие начин да следи в реално време здравословното състояние на Естер. С други думи, имаше нужда от шпионин. Ела беше прочела достатъчно романи, за да знае, че съществуват, общо взето, три начина да вербуваш един шпионин: да му платиш, да го изнудваш или да се възползваш от идеологическите му убеждения. Идеологическите убеждения не играеха никаква роля в настоящата ситуация и тя реши, че ще бъде най-добре да използва комбинация от подкуп и изнудване.

Ела прекара два невероятно отегчителни дни в наблюдение. Всеки ден пристигаше в шест сутринта и паркираше на едно от местата за посетители. Паркингът предлагаше добра наблюдателна позиция, защото от него се виждаше както задната страна на сградата, така и входът от едната страна. Ела идваше рано, защото предполагаше, че обслужващият персонал — санитари, готвачи, техници от поддръжката — пристига по същото време.

Ела търсеше някой пияница. В заведенията, където беше работила, преди да се запознае с Бил, винаги имаше по един пияница — от онези, които от време на време надигат бутилката, която са скрили в колата си или навън до контейнерите за боклук, а след това прекарват целия ден на автопилот: в състояние на леко алкохолно опиянение, но не чак толкова, че да се препъват и да завалят думите. Първия ден откри подходящ кандидат, а втория — още един.

Първият беше бял мъж на около шейсет години, а от облеклото му можеше да се съди, че работи в кухнята. Носеше бяло сако и от онези панталони на черни и бели квадратчета, които понякога носят готвачите. Той излизаше навън да изпуши по една цигара, а после отиваше до очукания форд с регистрационни номера от Джърси в далечния край на паркинга. Там се оглеждаше, за да провери дали някой не го наблюдава, вмъкваше се в колата, отново се оглеждаше и след това изваждаше една бутилка от жабката. Опъваше няколко глътки от бутилката, връщаше я в жабката и докато се прибираше обратно в сградата, пъхаше в устата по десетина ментови бонбона.

Вторият кандидат не беше пияница; той обичаше да дръпва по малко марихуана по няколко пъти на ден. Беше млад чернокож мъж с расти, които висяха до раменете му, и носеше син гащеризон като техник от поддръжката. Беше добре сложен и движенията му издаваха, че се е занимавал със спорт. Ела го хареса. Изглеждаше подходящ.

Зад дома имаше парк с алеи, които се виеха през градината с папрати, дървета и цветя, както и многобройни пейки, където да сядат възрастните хора. Една от пейките беше зад голям цъфнал рододендрон, по-закътана от останалите, и любителят на тревата сядаше там и си палеше по един джойнт. По някаква причина — или от глупост, или защото постоянно беше напушен — младият мъж очевидно не изпитваше никакви притеснения, че може да го хване някой служител.

И така. Старият пияница или младият пушач? Ела реши да се спре на втория.

На следващия ден тя го видя, когато излезе от сградата и се отправи към своята пейка за пушене. Даде му достатъчно време, за да запали, а след това се приближи тихо. Когато изведнъж застана пред него, той се стресна и се опита да скрие джойнта, но не знаеше къде.

— Няма проблем — каза му тя. — Пуши си. Даже бъди така добър да ми дадеш да си дръпна веднъж.

Той се усмихна, подаде джойнта на Ела и тя си дръпна веднъж, като задържа дима в дробовете си, както правеше в гимназията. Не беше пушила трева, откакто беше напуснала Калхун Фолс.

— Готино — каза тя, като му върна джойнта. — Как се казваш?

— Къртис — отговори той. — Ти… хм, на свиждане ли си?

— Да, Къртис, при теб. Сега ще ми направиш една услуга. Не е кой знае какво и не е нещо незаконно, а в замяна аз ще ти дам петстотин долара днес и още по двеста долара на седмица, докато продължаваш да ми правиш същата услуга.

— Каква услуга? — попита той, вече по-недоверчиво.

В същото време Ела не се съмняваше, че Къртис вече харчи парите наум.

— Преди да стигнем до нея, нека да ти кажа какво ще се случи, ако не направиш това, което искам от теб. Ще отида право в дома и ще кажа на шефовете, че всеки ден излизаш тук да пушиш трева, а аз не искам такива хора да се навъртат около добрата ми стара леля.

Къртис поклати глава, все едно животът не за пръв път му сервираше нещо подобно.

— Добре, какво искаш? — попита той.

— Много е просто. Тук живее една дама, която се казва Естер Бърман.

— Да, познавам я. Естер дава добри бакшиши.

Ела се изненада от този факт.

— Както и да е, искам от теб да ми се обаждаш всеки ден, за да ми казваш как е Естер. Ако не ти вдигна, просто ми остави съобщение.

— Да ти казвам как е?

— Аха, това е всичко. Тревожа се за здравето й. Въпросът е от семейно и правно естество. Не ти трябва да знаеш точно какво. Но искам веднъж дневно да ми се обаждаш и да ми казваш, че тя е добре. Ако я закарат в болницата, трябва да разбера.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— А как да разбера как е тя? Моята работа не е по медицинската част.

— Естер всеки ден обядва и вечеря в трапезарията. Ще намериш начин да се навърташ там, когато стане време за хранене, за да видиш дали ще се появи. Ако не се появи, ще разбереш защо. Ще се справиш ли?

— Ами да, сигурно.

— Не се съмнявам, че ще се справиш, Къртис. Ти си умно момче. Освен това си хубав, така че сестрите и готвачките сигурно те харесват.

— Но аз не работя в неделя, освен ако не изникне нещо извънредно, например някоя тоалетна да се задръсти или нещо подобно — каза Къртис.

— Предположих. Така че няма да очаквам да ми се обаждаш в неделя.

— Не знам — каза Къртис. — Сигурна ли си, че не е незаконно?

— Как може да е незаконно да ми се обаждаш по телефона и да ми казваш, че си видял Естер да обядва?

Ела извади от джоба си пачка банкноти — двайсет и пет банкноти по двайсет долара, така че пачката изглеждаше много дебела — и протегна парите към Къртис. Той се поколеба само за миг, после ги взе.

— Сега ми кажи адреса си, за да мога да ти изпращам по още двеста долара всяка седмица.

Къртис й каза адреса си в Куинс и Ела го записа в телефона си. После подаде на Къртис жълто листче с лепенка.

— Това е моят номер. Гледай да не го изгубиш.

Мерките за безопасност бяха едно от нещата, на които Ела обръщаше особено внимание. Мобилните телефони бяха чудесно изобретение — компютри, които се събираха в дланта на едната ръка. Човек можеше да прави справки в интернет, например къде да си извади ключ, да се ориентира по картата, да снима и да чете книга. От друга страна, те бяха и невероятно опасни, защото други хора — а именно ченгетата — можеха да разберат къде се намира въпросният човек по телефона му, както и да го подслушват, докато говори по него. Именно затова едно от първите неща, които правеше Ела в началото на работата по всяка поръчка, беше да се снабди с няколко мобилни телефона с предплатени карти.

Беше дала един от тях на Дейвид Слейд и използваше друг, с който да общува с него. Номерът, който току-що беше дала на Къртис, беше на трети предплатен апарат. Не й допадаше идеята да разговаря с Къртис по телефона — дори да е такъв, който не можеше да бъде проследен, — но нямаше друг начин да бъде сигурна, че всичко с Естер върви както трябва.

Ела се изправи.

— Довърши си джойнта, Къртис, но очаквам от теб да ми се обаждаш всеки ден, докато не ти кажа нещо друго. А ако не ми се обадиш… Чувала съм, че в днешно време не е лесно да си намериш работа.

Докато крачеше обратно към колата си, Ела не можеше да се отърси от мисълта, че Бил никога нямаше да направи това, което правеше тя с Естер. Това беше един от проблемите в съвместната им работа. Тя го беше обичала от цялото си сърце, но той невинаги беше имал… ами куража да направи трудните неща, които се оказваха наложителни понякога.