Майк Лосън
Труден противник (13)

12

Ела знаеше, че ще остане в Ню Йорк поне през следващите шест месеца, затова беше взела под наем двустаен апартамент в „Челси“. Постоянният му наемател беше някакъв лекар, който беше заминал на продължителна мисия за спасяване на децата в Африка и очевидно имаше отличен вкус: апартаментът изобщо не приличаше на обичайната ергенска бърлога, обзаведена с огромно кожено кресло и още по-огромен телевизор. Ела се питаше дали лекарят не беше гей. По стените имаше картини, които бяха впечатляващи, без да бият на очи; имаше и два персийски килима, които струваха колкото средно голяма кола; а кухнята — към която Ела не проявяваше никакъв интерес — беше оборудвана като за шеф готвач. Наемът на апартамента беше седем хиляди на месец, което означаваше, че по никакъв начин не беше толкова зашеметяващ, колкото досегашните им жилища с Бил, но със сигурност щеше да свърши работа.

Два дни след като се срещна с Дейвид Слейд в хотел „Мандарин Ориентал“, Ела вече седеше в апартамента и се запознаваше със съдържанието на документите, които й беше изпратил, включително показанията на свидетелите, препис от всичко, което беше казано на очната ставка с Тоби, балистичен доклад за куршумите, с които беше убит Динунцио и резултатите от аутопсията.

Както тя вече знаеше, стратегията на обвинението се базираше на петимата свидетели и факта, че с помощта на пръстовите отпечатъци можеше да бъде доказано присъствието на Тоби в бара. Прокуратурата не разполагаше с нищо повече. Нямаше мотив, нито оръжието, с което беше извършено убийството, нито някакво веществено доказателство, което пряко да свързва Тоби със смъртта на счетоводителя. От друга страна, петима свидетели…

Както беше казала на Слейд, двамата с Бил никога не бяха работили по случай, който да включва цели петима свидетели; досега им се беше налагало да се справят най-много с трима. Ела неволно се питаше дали не беше отхапала по-голям залък, отколкото можеше да преглътне.

Следващата й стъпка беше да провери миналото на всички тях. В интернет имаше сайтове, които срещу скромната такса от 39,95 долара събираха цялата налична информация за дадено лице, която беше обществено достояние: криминално досие, адресни регистрации, банкови извлечения за фалит и други подобни. Но Ела имаше нужда от много повече от това, с което можеше да се сдобие от някоя общодостъпна търсачка, и то щеше да й струва много повече от 39,95 долара.

Преди пет години Бил беше попаднал на компания в Далас, която издирваше информация в интернет и притежаваше достъп до всички необходими бази данни. По някакъв начин в нарушение на всички гаранции за поверителност на информацията тази компания беше установила работни взаимоотношения с банките и кредитните компании и беше в състояние да се сдобива с данни, за които на служителите на реда щеше да им се наложи да се снабдят със съдебна заповед. Срещу особено висока такса Ела можеше да получи не само цялата информация, която беше обществено достояние, но и задълбочен финансов профил на посоченото лице. И за разлика от данните, които бяха осигурявани от компаниите срещу такса от 39,95 долара, информацията на хората от Далас беше напълно точна. Тя им се обади, каза им всичко, което знаеше за петимата свидетели, и им нареди да започнат да ровят. Щеше да им трябва една седмица, за да се сдобият с всичко, което им беше поръчала, а след това щяха да й изпратят доклада с куриер на „ФедЕкс“ — Ела не искаше да получава материали по електронната поща от тях.

Самата Ела се зае да посети жилищата на свидетелите. Джак Морис, барманът, живееше в порутена сграда на пет етажа без асансьор в Бруклин. Сервитьорката, Кейти Толивър, също живееше в Бруклин в друга подобна съборетина. Ела, която беше работила като сервитьорка, не можеше да си представи как можеха да си позволят да живеят в Ню Йорк барманите и сервитьорките — дори в такива дупки, в които живееха Джак и Кейти. Едмундо Ортис, помощник-сервитьорът, живееше в комплекс за настаняване на социално слаби граждани в Куинс, който се казваше „Астория“. Комплексът не беше място, което Ела би посетила по тъмно.

Останалите двама свидетели явно разполагаха с повече средства. Старата дама, Естер Бърман, живееше в луксозен дом за възрастни хора в западната част на Манхатън, недалече от Ривърсайд Драйв, до брега на река Хъдсън. Рейчъл Куин, която разчиташе на сайтове за запознанства, живееше във висок жилищен блок с портиер в източната част на Манхатън, близо до музея „Гугенхайм“.

Една седмица след като беше поръчала проучването, от Далас пристигна дебел плик на „ФедЕкс“ и Ела веднага разбра как може да се справи с бармана Джак Морис. Задачата щеше да бъде съвсем лесна. Освен това вече си представяше приложима стратегия за сервитьорката и сервитьора. Нито един от тримата не разполагаше със средства, а това й осигуряваше повече варианти за действие. Рейчъл Куин обаче се оказа фрашкана с пари, както и възрастната дама, Естер Бърман. Състоянието на Естер възлизаше на около два милиона долара, а Рейчъл изкарваше почти по четиристотин хиляди годишно в правния отдел на един финансов фонд.

Ела не откри нищо в получената информация за Рейчъл Куин, от което да се възползва, и достигна до заключението, че почитателката на сайтове за запознанства ще се окаже сериозно предизвикателство. Колкото до възрастната дама, Ела виждаше един възможен вариант за действие, но щеше да бъде рисковано. Наистина рисковано. От друга страна, човек не може да очаква да получава по два милиона долара на поръчка, ако не поема рискове — нещо, с което Бил сякаш невинаги беше наясно.

Същата вечер Ела отиде в „Макгилс“ — на местопрестъплението — и седна на бара. Носеше черна перука върху късата си руса коса, както и очила с дебели черни рамки. Роклята й беше модният еквивалент на чувал от зебло, а под нея се виждаха големи очукани кубинки. Беше си сложила обикновена златна халка, не онази, която й беше подарил Бил. Тя стовари на съседното място една дамска чанта с размерите на неголям моряшки сак и отвори пред себе си вестник „Ню Йорк Таймс“ на финансовите страници. С други думи, Ела направи всичко, за което се сети, така че никой да не си помисли да я сваля.

Джак Морис беше зад бара и приготвяше мартини със синьо кюрасо, облечен с черен панталон, бяла риза и черна папийонка. Беше почти седемдесетгодишен и кожата му беше набръчкана като на заклет пушач. Беше добър барман. Разговаряше с клиентите си, ако бяха в настроение за това, но ги оставяше на мира, ако не бяха. Приготвяше напитките бързо и никога не наливаше повече от необходимото, което сигурно радваше собственика на „Макгилс“. И си прибираше от бакшишите.

Ела правеше същото, когато работеше по заведенията, така че да не й се налага да разделя всичките си постъпления с колегите. Морис беше внимателен и не проявяваше излишна алчност. Ако някой клиент оставеше на бара три банкноти по един долар, той сръчно прибираше едната, оставяше другите две в общия буркан и първо се уверяваше, че сервитьорката няма да го види, преди да пъхне първата банкнота в джоба си. Веднъж един пияница му остави бакшиш от двайсет долара, вероятно погрешка, и банкнотата от двайсет долара по вълшебен начин се превърна в банкнота от пет долара. Ела се зарадва, че Джак Морис е мошеник и крадец.

После се загледа в Едмундо Ортис, когато той довлече два чувала с лед в бара и ги изсипа в открития хладилник, където държаха бутилките с бира. Движенията на Ортис бяха бързи и сръчни и Ела беше готова да се обзаложи, че е страхотен служител — и вероятно за разлика от Джак Морис е честен. Не видя Кейти Толивър. Сервитьорката беше ниска пълна блондинка на четирийсет и няколко години. Определено не беше онази, която търсеше. Ела се запита дали Кейти имаше свободна вечер, или се беше обадила, че е болна.

Докато седеше на бара, Ела огледа помещението. Сред материалите, изпратени от Дейвид Слейд, имаше и една скица, на която беше отбелязано къде бяха седели всички свидетели в момента на убийството, и Ела я беше запомнила наизуст.

Рейчъл Куин беше седяла близо до входната врата и масата й беше на около двайсет метра от мястото, където беше седял Доминик Динунцио. Проблемът — от гледна точка на защитата — беше в това, че Тоби беше минал тичешком право покрай масата на Куин, преди да избяга от бара. Вратата на кухнята беше на метър и половина от масата на Куин и именно там беше стоял Едмундо Ортис със своя поднос, когато покрай него на бегом беше минал Тоби с оръжие в ръка. Всичко това означаваше, че Тоби се беше намирал на разстояние от един метър както от Куин, така и от помощник-сервитьора, преди да излезе навън, а това изобщо не беше добре. Ела не се тревожеше особено за помощник-сервитьора, но Рейчъл Куин отново щеше да представлява голямо предизвикателство.

Самият бар, до който бяха стояли Джак Морис и Кейти Толивър в момента на убийството, се намираше на около двайсет метра от масата на Динунцио. Заради оскъдното осветление в помещението и двамата — Джак и Кейти — можеха да заявят, че вече не са толкова сигурни кого са видели. И когато Ела приключеше работата си с тях, точно това щяха да твърдят.

Възрастната дама, Естер Бърман, беше съвсем друга история. В действителност Естер беше седяла на първия ред. Мястото й беше само на три метра от масата на Динунцио и тя ясно беше видяла Тоби, когато беше застрелял счетоводителя — точно както беше казала на полицаите, които я бяха разпитали, — и без никакъв проблем го беше разпознала на очната ставка.

Така че, за голямо съжаление, Естер… Ами Естер просто трябваше да си отиде.