Майк Лосън
Труден противник (4)

3

Хенри Розентал и съпругата му Мириам току-що бяха приключили с вечерята, когато в апартамента им влезе техният син. Първоначалната реакция на Хенри беше гняв, последван от отвращение. Беше очевидно, че Тоби е бил на запой — изглеждаше ужасно, а от устата му лъхаше на алкохол.

Хенри знаеше, че приятелката на Тоби го е зарязала. Тя беше хубавичка, макар и пълна глупачка според бащата, но това по никакъв начин не оправдаваше подобно поведение. А още по-лошото беше, че неговият син беше служител в адвокатската му кантора — откровено и неприкрито назначение с връзки — и Хенри беше принуден да излъже партньорите си, че Тоби се е разболял от грип, след като не се бе появил на работа три дни поред.

Хенри Розентал беше старши съдружник в „Розентал, Кентън, Уайт и Браун“. Кантората РКУ & Б беше специализирана в корпоративното право и най-вече в изобретяването на нови начини за сливане на гигантски компании, без да попаднат под ударите на антимонополното законодателство. Хонорарът на Хенри беше осемстотин долара на час и той беше изработил достатъчно такива часове през трийсетте години, откакто беше започнал кариерата си, за да си позволи апартамент на Парк Авеню. От единия балкон на апартамента му се виждаше Сентрал Парк.

Тоби все още не беше издържал изпита за адвокат. Бяха го скъсали веднъж, така че щеше да се яви отново след шест месеца. В действителност по-голямата част от работното време на Тоби беше посветена на учене за този изпит. Хенри обичаше своя син, но не го харесваше особено и със сигурност не го уважаваше. Тоби беше разглезен — по вина на Мириам, — липсваше му мотивация, беше мързелив и, честно казано, не особено умен. Дори парите и връзките на Хенри се оказаха недостатъчни, за да вкарат Тоби в престижен университет като Станфорд или Харвард. Вместо това Тоби беше завършил право в Университета на Маями — избран от самия него най-вече заради близостта му до плажовете, пълни със студентки по бикини.

— Какво правиш тук? — попита го Хенри. — И как смееш да не идваш на работа и да не отговаряш на обажданията ми?

— Татко, току-що застрелях човек. Мисля, че го убих на място.

Мириам се изправи и притисна ръце към устата си, сякаш се опитваше да задържи писъка си.

— Какво каза? — попита Хенри.

— Току-що застрелях човек — повтори Тоби. — Не знам какво да правя.

— О, господи!

Мириам се свлече на канапето, все едно краката вече не я държаха.

— Откъде взе пистолет? — попита Хенри.

Тоби не отговори, а започна да хлипа.

Двайсет минути по-късно Хенри отвори вратата на апартамента си, за да влезе Дейвид Слейд.

 

 

Дейвид Слейд беше най-добрият адвокат по наказателно право, когото Хенри Розентал познаваше. Беше защитавал финансови измамници от Уолстрийт, корумпирани политици и дори епископ, обвинен в сексуален тормоз на момчетата от църковния хор. Най-прочутата му клиентка беше актриса, спечелила наградата „Тони“, която беше убила любовника си. Слейд по някакъв начин беше успял да убеди съдебните заседатели, че в момента на деянието жената е била в състояние на временна невменяемост. Три години след това актрисата отново играеше в постановки на Бродуей.

Слейд беше висок сто осемдесет и осем сантиметра и строен. Имаше орлов нос, тънки устни и гъста тъмна коса, която носеше дълга, сресана назад над ушите, така че достигаше до ръба на яката му. Ако беше облечен с прашен черен костюм, бяла риза и тънка вратовръзка, щеше да прилича на шериф от Дивия запад. Но той не беше облечен по този начин. Вместо това беше с кафяво кожено яке, черна тениска, джинси и мокасини, защото си беше у дома, когато Хенри му се беше обадил.

Хенри беше казал на Слейд по телефона, че синът му току-що си е признал, че е убил един мъж с огнестрелно оръжие в някакъв бар, и Слейд незабавно беше прекъснал Хенри, преди да му каже нещо повече, и беше потеглил към тях. Жилището на семейство Розентал беше само на десет преки от мястото, където живееше Слейд. Той беше грабнал якето си, беше изтичал навън и беше извадил късмет — предвид проливния дъжд — да си хване такси след по-малко от две минути.

Когато Слейд пристигна, Мириам и Тоби Розентал седяха в дневната. Тоби се беше свлякъл на един стол до камината и гледаше в скута си. Мириам все още беше на канапето, където се беше стоварила след признанието на Тоби. Очите й бяха зачервени от плач, а по домашната й рокля се бяха посипали парченца от книжните салфетки, с които бършеше очите си.

Мириам беше висока само сто петдесет и пет сантиметра. Когато Хенри се беше оженил за нея преди четирийсет години, сигурно е била красива като порцеланова кукличка, но оттогава насам се беше превърнала в посивяла лоена топка. Слейд беше разговарял с нея само няколко пъти в неформална обстановка и беше останал с впечатлението, че не е особено интелигентна.

Хенри остана прав, след като отвори вратата на Слейд. Изглеждаше напълно безпомощен, което беше изненадващо — нали беше влиятелен и успешен адвокат, — но от друга страна, може би не беше толкова изненадващо, като се имаше предвид, че току-що беше разбрал как синът му е застрелял някакъв човек. Хенри беше облечен със син спортен екип с бели кантове. Не беше спортувал; просто го обличаше след работа, защото се чувстваше удобно с него. Хенри също беше нисък като сина си, но беше по-набит от Тоби. Беше доста оплешивял; оставаше му само една побеляла ивица над ушите, която приличаше на подкова. Слейд се запита дали красавецът Тоби си дава сметка, че някой ден сигурно ще заприлича на баща си.

Първите думи на Слейд бяха:

— Хенри, трябва да поговоря насаме с Тоби.

— Но…

— Без „но“, Хенри. Двамата с Мириам трябва да излезете от стаята. Не само заради Тоби, но и заради вас самите. Мириам, съветвам те да си полегнеш; пребледняла си. И в никакъв случай не се обаждай на никого.

Слейд съвсем ясно си представяше как Мириам е в състояние да се обади на някоя сестра или приятелка, за да й разкаже какво е станало.

Хенри хвана съпругата си за пухкавата ръка, дръпна я от канапето и я изведе от стаята.

— Тоби, нека да седнем на масата в трапезарията — предложи Слейд.

Тоби бавно се изправи и се приближи до масата. Слейд не пропусна да отбележи факта, че вони на алкохол.

— Добре, Тоби, разкажи ми какво стана.

— Застрелях един човек.

— Знам. Баща ти ми каза. Но защо го направи?

— Аз… аз бях пиян. Още съм пиян. Пия от три дни, защото годеницата ми скъса с мен, и аз… не знам, явно съм превъртял. Бях в един бар, отидох до тоалетната и се сблъсках с някакъв дебел копелдак, който излизаше оттам. Имам предвид, че стана случайно. Но той ме блъсна на земята и ме нарече „малко лайно“.

— Разбирам — каза Слейд.

Слейд знаеше, че подобни неща се случват непрекъснато — убийства, извършвани без никаква сериозна причина, — но обикновено не бяха характерни за представителите на класата, за които работеше. „Защо уби жена си, Леон?“ „Ами тя просто не искаше да си затвори устата, така че я наръгах с ножа, кучката мръсна.“

— Тоби, някой друг видя ли този мъж да те блъска и да те обижда?

— Не мисля — отвърна Тоби. — В тоалетната и в коридора нямаше никой друг.

— Заплаши ли те този мъж, след като те блъсна?

— Не. Просто се върна обратно в бара.

— Добре, и какво стана после?

— Не знам. Превъртях. След като той ме блъсна и след всички простотии с Лорън, аз просто… Отидох навън до колата, взех си револвера, върнах се обратно в бара и го застрелях. Господи, още не мога да повярвам, че го направих.

— Какво стана, след като го застреля?

— Изтичах навън и се качих в колата, но после се сетих колко съм пиян. Затова влязох в един гараж и оттам дойдох пеша до апартамента на татко.

— Къде е оръжието? В колата ли го остави?

— Не. Пъхнах го в хартиен плик и го хвърлих в един контейнер за боклук.

— На какво разстояние от бара, където стреля?

— Не знам. Може би шест или седем преки.

— И казваш, че си пъхнал пистолета в хартиен плик?

— Аха. От „Макдоналдс“.

— Регистрирано ли е на твое име?

— Не.

— Откъде го взе?

— Не мога да повярвам, че…

— Тоби! Съсредоточи се! Отговори на въпроса ми: откъде взе револвера?

— От Бруклин.

— Имам предвид, как се сдоби с него? От кого го купи — от продавач на оръжие или от някой приятел?

— Не. Бях в един бар, може би преди три години, и случайно срещнах един тип, с когото бяхме заедно в гимназията. Беше пълен нещастник…

Слейд се удържа да не завърти очи към тавана, когато чу това.

— … но двамата изпихме по едно, а по телевизията говореха за някакво отвличане на кола в Манхатън, така че аз му казах, че ми се иска да имам оръжие. Мислех си, че може да ми свърши работа някой път, защото съм дребен. И този тип от гимназията…

— Как се казва той?

— Джим Търнър.

— И той ти го продаде?

— Не. Каза ми, че познава някакъв друг тип. Даде ми неговия телефон и аз му се обадих на следващия ден. Срещнахме се в един парк в Бруклин, той носеше много пушкала в багажника на колата си и аз си купих едно.

— Как се казваше другият мъж?

— Не си спомням. Беше преди три години, когато започнах да излизам с Лорън.

— Пазиш ли телефонния му номер?

— Не.

— Регистрирал ли си револвера, за да си извадиш разрешително?

— Не. Защо да го правя?

— Колко души знаят, че имаш оръжие?

— Мамка му, не знам. Със сигурност съм разказвал на няколко души за това.

— Добре, по-късно ще се върнем към този въпрос.

Слейд вече си мислеше, че ако оръжието не е регистрирано на името на Тоби и полицията така и не го открие в контейнера за боклук…

— Как се казваше барът, в който стреля? — попита Слейд.

— „Макгилс“. Намира се тук, в Манхатън, на…

— Познаваше ли някого в този бар? Познаваше ли те някой в бара? Ходил ли си там преди?

— Бил съм там няколко пъти, но преди седем-осем месеца. И, не, тази вечер не познавах никого в бара и доколкото знам, никой не ме познаваше.

— Имаше ли свидетели на стрелбата?

— Предполагам. В бара сигурно имаше десетина души.

— Десетина?

— Да, може би. Господи, не знам защо…

— Замълчи за минута, Тоби. Трябва да помисля.

Слейд виждаше само една възможна защита за Тоби Розентал, но за нея щеше да бъде необходимо да се случи чудо. Или по-точно казано, няколко чудеса. Но все още беше твърде рано да се тревожи за това.

— Тоби, иди да доведеш баща си.

Тоби излезе от стаята и се върна след минута, влачейки се след Хенри като бито куче.

— Тоби, искам да отидеш да се изкъпеш — с много гореща вода. Изтъркай си много здраво лицето и ръцете. Разбираш ли ме?

— Ами, да, предполагам.

— Хенри? Искам да изпереш дрехите на Тоби. Всичките.

След като го каза, Слейд се сети, че Хенри може би не знае как се пуска пералнята; за тези неща си имаше домашна помощница.

— Законно ли е това? — попита Хенри.

Беше достатъчно интелигентен, за да схване какво прави Слейд. Слейд се тревожеше за следите от барут, останали по тялото и дрехите на Тоби, и евентуалните пръски кръв от жертвата. Но въпросът му беше глупав, особено за адвокат.

— Естествено, че е законно, Хенри. Става дума за сина ти. Дъждът го е навалял, дрехите му са мокри и мръсни и ако трябва да се изперат, той има право да си ги изпере. А сега побързайте и двамата, моля ви.

Пет минути по-късно — когато Слейд вече предполагаше, че дрехите на Тоби са в пералнята, а Тоби е под душа — Хенри се върна в дневната.

— Трябва ли Тоби да се предаде? — попита Хенри.

— Хенри, ако Тоби се предаде и човекът, когото е застрелял, е мъртъв, синът ти ще бъде осъден за убийство и вероятно ще прекара поне десет години в затвора. Положението му се усложнява от факта, че е изхвърлил оръжието.

— Откъде го е взел, по дяволите? Не искаше да ми каже.

— Няма значение. Важното е, че Тоби е проявил здравия разум да се отърве от вещественото доказателство, така че за мен ще бъде по-трудно да докажа, че е бил в състояние на нервен срив и не може да носи пълната отговорност за действията си.

— Но той е бил пиян. Все още е пиян.

— Половината от осъдените за убийство са били пияни в момента, когато са извършили престъплението, Хенри. Това не им осигурява защита в съда.

— Какво да направи тогава?

— Сега трябва да разбера докъде е стигнало разследването. Ще се обадя по телефона, а после ще поговорим.

Една от причините Дейвид Слейд да бъде толкова добър адвокат по наказателно право беше фактът, че разполагаше с многобройни контакти в полицията в Ню Йорк, както и в офисите на прокурорите във всичките пет района на града. Той набра един номер на телефона си.

— Обажда се Дейвид Слейд, капитане. Имам спешна нужда от информация. Тази вечер в бар „Макгилс“ в Манхатън е бил застрелян човек. Трябва да разбера дали все още е жив, как се казва и какво знае полицията за онзи, който го е застрелял.

Докато Слейд чакаше да му върнат обаждането, Тоби се върна в стаята, облечен със сиво долнище на анцуг, тениска с „Вемпайър Уикенд“ и износени маратонки. Без чорапи.

— Не, Тоби — каза Слейд. — Искам да облечеш дрехи, които приличат на онези, с които беше облечен преди малко.

— Тук нямам такива. Държа съвсем малко вещи в този апартамент, ако ми се наложи да пренощувам.

— Тоби, баща ти носи горе-долу същия размер като теб. Иди да погледнеш в неговия гардероб. Хенри, помогни му, моля те. И побързай, Тоби.

След няколко минути Тоби се върна с тъмносиньо спортно яке, синя риза и сив панталон. Ризата му беше по-светла от онази, с която беше облечен в „Макгилс“, но все пак приличаше на нея. Панталонът беше с подходящата дължина, но тъй като Хенри беше с десет килограма по-тежък от сина си, се наложи Тоби да го затегне с колан, за да не му пада.

— Така е по-добре — каза Слейд.

— Обувките на татко ми стягат.

Слейд поклати глава — това момче беше истински кретен.

— Просто седни някъде, Тоби. Чакам да ми се обадят по телефона, после ще поговорим.

Слейд отиде до прозореца и се загледа в светлините на града. Спомни си един разговор с най-добрия си приятел, Скот Баркли, проведен преди две години в Аспен. Добре че Хенри Розентал беше невероятно богат. Ако не беше, за Тоби нямаше да има никаква надежда.

Телефонът на Слейд звънна. Той хвърли поглед към името, което се изписа на дисплея.

— Да, капитане — каза той.

— Човекът, застрелян в „Макгилс“, се казва Доминик Антъни Динунцио. Прострелян е три пъти с оръжие голям калибър и е мъртъв. Преди около петнайсет минути сме установили самоличността на убиеца. Казва се Тобайъс Розентал.

— Как го идентифицирахте?

— Оставил е пръстови отпечатъци по чашата си в бара, а отпечатъците му са в системата, защото е задържан за шофиране в нетрезво състояние на осемнайсет години. Към апартамента на Розентал вече пътува отряд за задържане от специалните части.

— Благодаря, капитане. Знаете ли, един от моите съдружници има два сезонни билета за мачовете на „Никс“, а не обича баскетбол. Не искате ли да ги използвате вместо него в близко бъдеще?

— Къде са местата?

— Почти до игрището. На две редици нагоре, точно зад резервната скамейка на „Никс“. Ще ви ги изпратя до един-два дни. Още веднъж ви благодаря, капитане.

Слейд се обърна към Тоби и Хенри.

— Къде е Мириам? — попита той.

— Легна си — отговори Хенри. — Взе едно хапче.

— Добре — каза Слейд.

Не му се искаше да се разправя с истерични реакции от страна на майката. Освен това с облекчение забеляза, че Тоби изглежда малко по-трезвен след душа, който беше взел.

— Хенри, ще направиш ли кана кафе, ако нямаш нищо против? И не забравяй да сложиш дрехите на Тоби в сушилнята. Тоби, искам да изпиеш кафето и да се опиташ да хапнеш нещо, преди да пристигне полицията.

— Полицията вече пътува насам, така ли? — попита Хенри.

— Ще пристигнат съвсем скоро — отговори Слейд. — В този момент екип за задържане от специалните части разбива вратата на апартамента на Тоби и след като открият, че той не е там, ще започнат да го издирват, да разпитват съседите му къде може да се намира и така нататък. Едно от нещата, които почти със сигурност ще направят, ще бъде да се обадят тук и да попитат дали не си го виждал.

— Ще се обадят ли? — повтори Хенри.

— Да. Ще се обадят, защото ще си помислят, че ако Тоби има оръжие и е тук, може би ще използва теб и Мириам като заложници. Или ще се опита да се самоубие. Във всеки случай, ще се обадят. Но когато се обадят, в коридора навън вече ще има други полицаи, готови да задържат Тоби, ако се опита да избяга.

— Какво да им кажа, когато се обадят?

— Ще попитат дали Тоби е тук и ти ще кажеш „да“. И нищо друго. После ще те попитат дали е въоръжен и дали вие сте в опасност и ти ще кажеш „не“. Ако те попитат още нещо или поискат да говорят с Тоби, ще ми дадеш телефона.

— Но как ще обясним това, че Тоби е тук? — попита Хенри. — И как ще обясним, че ти си тук?

За момент на Дейвид Слейд му беше трудно да повярва, че Хенри Розентал наистина е адвокат.

— Хенри, ти няма да казваш нищо. Абсолютно нищо. Тоби? Слушай внимателно, защото това е най-важният съвет, който ще ти дам като адвокат тази вечер: няма да казваш нищо на полицията, след като те арестуват. Следващият път, когато ще кажеш нещо, ще бъде в съдебната зала. Когато ще те изправят пред съдията, за да повдигнат обвинение срещу теб. И единственото, което ще кажеш тогава, ще бъде: „Невинен съм, господин съдия“. Разбра ли ме?

Тоби кимна, но Слейд не беше сигурен, че е бил достатъчно ясен.

— Полицаите ще ти сложат белезници, Тоби, и ще ти прочетат правата. Ти ще се изплашиш. И веднага щом останеш сам с тях, на задната седалка на колата им, те ще започнат да ти задават въпроси. Например: „Защо го застреля?“. Или: „Какво направи с оръжието?“. Ще ти казват, че за теб ще бъде по-добре, ако им окажеш съдействие и си признаеш. Ще ти обещаят да споменат една добра дума на прокурора, ако им отговаряш честно. Но те ще те лъжат, Тоби. Ако кажеш и една дума на някого от тях — на полицаите, на другите задържани в ареста, на симпатичната полицайка, която ще ти донесе една кока-кола, — ще влезеш в затвора за много, много години. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, разбирам — отговори Тоби и кървясалите му очи започнаха да се пълнят със сълзи.

— Надявам се, Тоби. Двамата с теб всеки момент ще се отправим на едно продължително и болезнено пътешествие и аз ще бъда с теб на всяка крачка от него. Но това пътешествие ще свърши още преди да е започнало, ако кажеш и една дума на полицията, когато ме няма. Хенри? — продължи той. — Възможно най-бързо извади дрехите на Тоби от сушилнята и ги закачи в гардероба. Избърши обувките му много внимателно с влажна кърпа и ги прибери при твоите. Когато полицаите пристигнат, ще искат да претърсят апартамента ти.

— За това ще им трябва съдебна заповед — отговори Хенри.

Очевидно му беше трудно да си представи как полицията претърсва неговия дом.

— Те ще се сдобият със съдебна заповед, Хенри. Ако задържат Тоби тук, веднага ще си извадят съдебна заповед, за да потърсят оръжието, с което е било извършено убийството.

Тримата потънаха в мълчание, което почти не нарушиха през следващите четирийсет минути. Слейд отново си припомняше разговора, който беше провел със Скот Баркли в Аспен, а Хенри най-вероятно се питаше как беше възможно собственият му син да е такъв идиот. Въпреки кафето, което беше изпил, Тоби започна да клюма, защото не беше спал от няколко дни. Когато телефонът звънна, и тримата подскочиха на местата си, все едно беше избухнала пиратка.

Хенри бавно се приближи до телефона — като към куче, което може да го ухапе всеки момент — и вдигна слушалката. Слейд го чу да казва първо: „Да“, а после: „Не, не е въоръжен. И ние не сме в опасност“. След това той подаде слушалката на Слейд. Слейд каза:

— Тук е Слейд, адвокатът на семейство Розентал.

Слейд се заслуша в отговора, после каза:

— Двамата с Тоби ще излезем от апартамента на семейство Розентал след една минута. Трябва да поговоря с клиента си, преди да тръгнем, но няма да се бавим.

Настъпи кратка пауза. Слейд заяви:

— Само ако имате съдебна заповед за това, господин полицай. Но аз мога да ви кажа, че Тоби не е въоръжен и не е бил въоръжен, когато се е прибрал в апартамента на родителите си. Както ви казах, всеки момент ще излезем. — Слейд затвори и се обърна към Хенри. — Както и очаквах, полицията иска да претърси апартамента ти, за да провери дали оръжието, с което се твърди, че е стрелял Тоби, се намира тук. Казах им, че ти няма да им разрешиш да претърсят жилището ти, ако не разполагат със съдебна заповед, но те ще се сдобият с такава за по-малко от един час. Междувременно, докато чакат заповедта, ще разположат един полицай пред вратата, за да се увери, че ти или Мириам няма да изнесете нещо от апартамента. Разбираш ли ме, Хенри?

— Да — каза Хенри. — Но…

— Сега нямаме време да говорим. Не забравяй, че в тази ситуация съм не само адвокат на Тоби, но и ваш адвокат. На теб и Мириам. Ако полицаите поискат да ви разпитат, трябва да им откажеш да разговаряте, ако не присъствам. Докато претърсват апартамента, отбележи всичко, което вземат със себе си. Утре ще се срещнем отново, след като му повдигнат обвинение.

— Ще го пуснат ли под гаранция? — попита Хенри.

— Ще направя всичко възможно, за да го уредя, но най-добре си приготви много пари. Имам предвид, двеста-триста хиляди. Да тръгваме, Тоби.

Тоби видимо трепереше. Слейд се надяваше, че този идиот няма да повърне по пътя.

Адвокатът отвори вратата и извика:

— Излизаме!

Двамата с Тоби излязоха от апартамента. Слейд огледа дългия коридор и видя двама едри мъже в нишата, където беше асансьорът. Бяха с бронежилетки и шлемове с визьори, а в ръцете си държаха автоматични оръжия. Единият изкрещя на Тоби да легне на пода.

— Не — каза Слейд. — Клиентът ми не е въоръжен. Той ще вдигне ръце и ще тръгне по коридора към вас, така че да можете да го арестувате.

— Легни на земята, по дяволите! — изрева гигантът от специалните части.

Но Слейд не отстъпи, каза на Тоби да вдигне ръце над главата си и двамата заедно поеха по коридора. Веднага щом стигнаха до асансьора, гигантът притисна Тоби в стената — но не много силно, защото Слейд го гледаше, — претърси го и му сложи белезници. После други двама едри мъже, облечени с евтини костюми — Слейд предположи, че са от полицията, — излязоха от асансьора, който беше спрян на етажа на семейство Розентал.

Единият от разследващите заяви, че арестуват Тоби за убийството на Доминик Динунцио, и му прочете правата. Дейвид Слейд се представи като адвокат на Тоби и поиска от служителите на реда да докажат самоличността си. Казваха се Когхил и Дент — двама от динозаврите в Ню Йорк.

Дент се обърна към него.

— Как се случи така, че беше в апартамента на семейство Розентал, когато се обадихме, адвокат?

— Сериозно ли, господин полицай? — учуди се Слейд. — Искам да ви кажа в присъствието на свидетели, че никой не бива да разговаря с моя клиент, когато аз не съм там. Ще се срещнем в полицейското управление, където искам да присъствам, докато регистрирате господин Розентал в ареста.

— Няма проблеми — отвърна Дент и се усмихна.

Слейд видя, че за него няма никакво съмнение какво ще се случи — Тоби Розентал щеше да бъде осъден за убийство.