Майк Лосън
Труден противник (50)

49

Ела бягаше. Беше въпрос на оцеляване. Караше към тунела „Линкълн“, а после просто щеше да продължи, без да спира. Докато не излезе от Манхатън, от Ню Йорк, от щата и може би от страната. Караше колата, която беше взела под наем на името на Каръл Оуен, и при първа възможност щеше да спре и да си купи друга на старо, като плати в брой. Нямаше представа къде ще отиде. Беше сигурна единствено че трябва да стои по-далече от всички и от системата, преди да измисли следващия си ход.

Вече беше сигурна, че мъжът с бастуна, когото беше видяла на тротоара, е Демарко. И той беше прецакал всичко. Тя беше паркирала на отсрещната страна на улицата, откъдето можеше да вижда вътрешността на сладкарницата през витрината. Знаеше, че Рейчъл Куин ще отиде там, след като излезе на разходка с кучето си, затова я беше подминала и беше пристигнала преди нея. Момичето от Ямайка вече чакаше пред сладкарницата, когато пристигна Куин. Ела я видя да излиза от колата с плетена маска на лицето си, но след това скапаният Демарко се беше появил от нищото, беше нахлул в сладкарницата и беше ударил момичето от Ямайка по главата с бастуна си.

И сега с живота на Ела — такъв, какъвто беше до този момент — беше свършено.

Ела беше достигнала до заключението, че единственият начин да осигури оправдателна присъда за Тоби Розентал и да си прибере другия милион, който й дължеше Слейд, беше Куин да не се яви в съда като свидетел. Ако Слейд си беше свършил работата и беше уредил още едно отлагане, тя може би щеше да успее да открие друг начин да се справи със ситуацията, но след като той се беше провалил и не й беше осигурил достатъчно време, единственото възможно решение беше да убие Куин.

Затова беше поискала две неща от Кармайн Фратело. Едното беше да й намери оръжие — револвера .38 калибър с къса цев, който носеше в дамската си чанта на предната седалка до себе си. Другото, което беше поискала от Фратело — като предполагаше, че една мутра от мафията като него ще познава подобни хора, — беше да я свърже с професионален наемен убиец: достатъчно дързък, достатъчно глупав или достатъчно алчен, за да убие човек посред бял ден в сладкарница.

Надяваше се полицията да реши, че Куин и продавачката са загинали при въоръжен обир, а не да стигнат до заключението, че Куин е била убита, защото е свидетел по някакво дело. Независимо какво щяха да си помислят ченгетата, Куин щеше да бъде мъртва, а единственият останал свидетел срещу Тоби Розентал щеше да бъде помощник-сервитьорът.

По-рано същия ден Ела се беше срещнала с момичето от Ямайка в Бронкс. Беше очаквала наемният убиец да е мъж и беше останала изненадана, когато в закусвалнята „Денис“ към нея се приближи млада жена на двайсет и няколко години. Момичето изкара ангелите на Ела: беше с жилави мускулести ръце, тънък белег на лявата буза и толкова студен поглед, сякаш изобщо нямаше душа. Уговорката беше Ела да му плати четирийсет хиляди долара, за да поеме риска да убие Куин. Двайсет предварително и още двайсет, след като свърши работата.

Но истинският план на Ела беше да елиминира и нея, когато се срещнат втория път. И точно затова си беше купила револвера от Кармайн. Последното нещо, което й трябваше, беше някой да може да я разпознае и да свидетелства, че е платила за убийството на Куин. Ела не се съмняваше, че ако някога арестуват момичето за някое друго престъпление, тя ще издаде Ела, без дори да се замисли.

Но сега Ела не беше изправена пред този проблем. Проблемът беше много по-сериозен.

Момичето от Ямайка не знаеше името й, но Демарко го знаеше, щеше да му покаже снимката й и то без никакво съмнение щеше да свидетелства, че Ела й е платила, за да убие Рейчъл Куин, в замяна на по-лека присъда. Ела беше готова да се обзаложи, че до един час ще бъде издадена заповед за задържането й по обвинение в опит за убийство.

Тя усети как очите й се пълнят със сълзи. Просто не беше честно. Беше работила толкова упорито, за да стигне дотук. Беше се преборила с несправедливата си участ да се роди в скапано семейство, беше преодоляла жалкото си образование и се беше превърнала в опитен професионалист, който се справяше отлично с работата си. Ако беше продължила да работи само още няколко години, щеше да може да си позволи да се оттегли със стил. Но сега това нямаше как да се случи. Благодарение на Демарко полицията вече знаеше коя е тя и с какво се занимава. Щяха да я издирват. Нямаше никакъв шанс да получи друга поръчка, за да помогне на някой продажен адвокат да измъкне богатия си клиент от затвора за убийство.

Но после Ела си каза: престани да се самосъжаляваш. Не беше краят на света. Не беше останала без пукнат цент. Имаше над четири милиона долара — трите милиона, които й бяха останали преди делото „Розентал“, и авансът от един милион, който й беше платил Слейд в началото. Не бяха толкова, на колкото се надяваше, преди да се оттегли, но със сигурност щяха да й стигнат. Щеше да се снабди с нова самоличност, да се измъкне през границата с Мексико и да продължи оттам, за да стигне до някое евтино, но цивилизовано място — може би Панама или някой голям град в Южна Америка. Да, щеше да се справи.

И тогава видя полицейската кола, която я следваше с мигащи светлини. Проклетият Демарко. Сигурно беше видял регистрационния номер на нейната кола и я беше пуснал за издирване, а след това охранителните камери в тунела автоматично бяха разпознали номера, когато беше минала оттам.

— Ела Сю — каза си тя на глас. — Ти беше дотук, мамка му.