Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Демарко (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Witness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Майк Лосън

Заглавие: Труден противник

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 22.05.2018

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Вяра Николчева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-452-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17317

История

  1. — Добавяне

Първа част

1

Манхатън, 15 март 2016 г.

Нощта на убийството на Доминик Динунцио

Тоби Розентал не си спомняше убийството на Доминик Динунцио.

Спомняше си какво беше станало, преди да го убие, и знаеше какво е направил след това, но самото убийство…

Беше пил през целия следобед. В действителност пиеше от три дни насам — откакто го беше зарязала Лорън. Освен това смъркаше кокаин — беше си купил осминка унция от един познат — и по тази причина от три дни насам почти не беше и спал. Влезе в бар „Макгилс“, защото беше близо до работата на Лорън и тя често ходеше там с колежки. А тъй като тя не му отваряше вратата и не вдигаше телефона си, той не знаеше какво друго да направи.

Поръча си един скоч, изпи го на екс, все едно беше шот с текила, и след това си поръча още един, който започна да пие по-бавно. Така и не видя кога Доминик Динунцио беше влязъл с широки крачки в бара и беше седнал. Петнайсет минути по-късно Лорън все още я нямаше, а Тоби се опитваше да вземе решение дали да я потърси в някой от другите барове около нейния офис, или пак да отиде до апартамента й, за да позвъни на вратата. Реши да изчака още малко — и да изпие още един скоч. Махна на бармана, но мъжът остана на мястото си, като го гледаше втренчено и намръщено. Най-сетне с видима неохота барманът се доближи до Тоби, все едно му правеше някаква шибана услуга.

— Още един гленфи…

Беше трудно да произнесе „Гленфидих“ трезвен, какво остава за пиян.

— Още едно от същото — каза той.

— Не мислите ли, че ви стига толкова? — попита го барманът.

— А ти какъв го играеш? Майка ми?

Веднага щом го каза, Тоби си даде сметка, че е сбъркал. Барманът беше висок и слаб, но със закръглено коремче — като маслинка за мартини по средата на сламката. Беше на шейсет и няколко години, може би дори на седемдесет и няколко, но косата му беше гарвановочерна. Нямаше как да не е боядисана и изглеждаше абсурдно в комбинация с набръчканото му старческо лице. Тоби веднага разбра от изражението му, че барманът ще откаже да му сервира повече.

Тоби извади една банкнота от сто долара от щипката, която носеше — парите бяха най-малкият му проблем, — и я плесна на бара.

— Това е за двете, които вече изпих, както и за третото, което ще изпия всеки момент. Рестото е за теб.

— Да, сър — още един гленфидих — кимна барманът.

Но не каза „благодаря“ — все едно си мислеше, че заслужава бакшиш от четирийсет долара.

Тоби видя отражението си в огледалото зад бара и осъзна, че не прилича на нищо: беше небръснат, очите му горяха като въглени на бледото лице, косата му беше влажна и сплескана от дъжда навън. Последното, което му трябваше сега, беше Лорън да го види в този вид. Можеше поне да се среше и да наплиска лицето си с вода; прииска му се да има „Визин“, за да си капне в очите. Той се свлече от високото столче на бара, олюля се и едва не падна. Забеляза как барманът, който вече му наливаше следващия скоч, го погледна внимателно. Майната му.

Закрачи към дъното на бара, където бяха тоалетните, и по пътя се блъсна в една маса, на която седяха две възрастни дами. Едната разля половината си питие и изписка.

— Мамка му, съжалявам — промърмори той.

Тоалетните бяха в дълъг тесен коридор и той усещаше как се поклаща наляво-надясно, все едно крачи между каютите на кораб в бурно море. Може би просто трябваше да се прибере у дома. Тоби отвори вратата на мъжката тоалетна и точно в този момент от нея излезе друг мъж, така че двамата се сблъскаха.

Мъжът беше истински кит. Тоби беше висок само сто и седемдесет сантиметра, така че повечето мъже бяха по-високи от него, но този сигурно беше поне сто деветдесет и три, с корем като печка на дърва. Беше облечен със светлокафяв шлифер и плоска сламена шапка, а от шлифера му капеше вода, все едно беше вървял няколко километра под дъжда. Преди Тоби да успее да му се извини, че го е блъснал, мъжът извика:

— Гледай къде ходиш, по дяволите.

— Ей! А ти внимавай с кого говориш, да ти го начукам! — отговори Тоби и войнствено пристъпи напред.

При обичайни обстоятелства нямаше да каже нещо подобно на човек с такива габарити, но беше пил много, животът му не вървеше и не беше в настроение да понесе и една обида повече.

И всичко трябваше да свърши така: двама нюйоркчани, които си разменят по едно „да ти го начукам“ — като две градски горили, които удрят по гърдите си, за да демонстрират мъжество, — а после се разминават и си продължават по пътя, без да си направят нищо лошо. Но нещата не свършиха така.

Мъжът вдигна ръката си, голяма като бейзболна ръкавица, и блъсна Тоби в гърдите.

В действителност не го блъсна толкова силно — основната му цел беше да отмести Тоби от пътя си, — но Тоби и бездруго се затрудняваше да поддържа равновесие, така че се блъсна в отсрещната стена и падна на пода. И в този момент Доминик Динунцио каза още нещо, с което подписа смъртната си присъда. Той сведе поглед към Тоби и каза:

— Днес не е ден, в който да се заяждаш с мен, малко лайно такова.

Доминик Динунцио не беше лош човек. По-късно всичките му приятели щяха да го потвърдят пред медиите и служителите на реда. Беше толкова едър, че изглеждаше като бивш футболист от отбора на „Джетс“, но не беше склонен към насилие. За последен път си беше разменял удари с някого, когато беше на осем. Проблемът, както току-що беше обяснил на Тоби, беше, че днес не беше подходящият ден, в който да се заяждаш с него.

Доминик беше счетоводител и използваше в работата си компютърна програма, струваща десет хиляди долара, за да изчислява данъчните декларации на клиентите си. Тази сутрин беше открил, че в програмата има дефект, така че тя — а не самият Доминик — беше изчислила погрешно сумите, които трябваше да платят неговите клиенти. И сега петдесет от тях дължаха пари на държавата. Трима от клиентите му веднага прекъснаха договорите си с него, а още десетина обмисляха да го направят.

Когато Доминик си тръгна от офиса и пое към станцията на метрото, заваля силно. Вятърът шибаше дъжда право в лицето му — перфектният финал за един перфектен гаден ден. Доминик обикновено не спираше за питие, но днес мина покрай бар „Макгилс“ и реши да се отпусне малко, преди да се върне при жена си и децата си. Точно в момента никак не беше в настроение някое малко лайненце да му възрази за нещо.

Но денят не беше подходящ някой да се държи по този начин и с Тоби.

Тоби беше на двайсет и шест, но все още му искаха лична карта в баровете. Имаше чуплива тъмна коса, дълги мигли и съвършени черти: къс прав нос, малки плоски уши, устни като на купидонче и трапчинки на двете бузи, когато се усмихваше. Беше хубав като момиче. И наистина, приятелките на Лорън — онези, за които си мислеше, че ще бъдат шаферки на сватбата им — често се шегуваха, че той е по-хубав от Лорън. И това само донякъде беше шега.

Когато Лорън скъса с него преди три дни, тя му каза, че причината е „несъвместимост“ помежду им, каквото и да означаваше тази дума, по дяволите — но Тоби така и не успя да я накара да му обясни какво трябваше да направи, за да станат съвместими. Когато тя престана да отговаря на обажданията му, той започна да се навърта около нейния апартамент, като се надяваше да я срещне сама пред сградата, за да поговори с нея, и така разбра какво всъщност означаваше „несъвместимост“. Лорън се срещаше с друг мъж.

Тоби ги видя да слизат заедно от едно такси по-миналата вечер. Видя как мъжът я прегърна през раменете, докато влизаха в нейната сграда, а след това остана там през цялата нощ, докато Тоби седеше навън в колата си, смъркаше кокаин, надигаше една половинка с уиски и от време на време плачеше. Който и да беше този мъж, той не беше хубавец, поне според Тоби, но беше висок към метър и деветдесет и с телосложението на Супермен.

И така, Тоби страдаше от загубата на жената, с която беше възнамерявал да се обвърже, и я беше загубил заради мъж, за когото можеше да се твърди, че изглежда по-мъжествено от него. А след това този дебелак го беше съборил на земята и го беше нарекъл „малко лайно“. Тоби се почувства като пръчка динамит с много къс фитил, който е бил запален току-що, и от този момент нататък не си спомняше много добре какво е направил. Все едно над съзнанието му се беше спуснала някаква кървавочервена завеса.

В действителност той беше излязъл от бара и беше отишъл до колата си, паркирана точно пред „Макгилс“. Това беше единственият късмет, който беше извадил през последните три дни: да си намери място за паркиране. Той рязко отвори вратата от страната на мястото до шофьора, бръкна в жабката и извади револвер „Смит и Уесън“, калибър .357, с ръкохватка от орехово дърво и къса цев. Затръшна вратата, влезе обратно в „Макгилс“ и веднага видя срещу себе си кита, който седеше сам на една маса, все още с шлифера и тъпата си шапка. Тоби се приближи до него и без да се колебае, го застреля три пъти.

— Това да ти е за урок да не се заяждаш с мен — промърмори той.

Шумът от изстрелите сякаш го пробуди от кошмара и той изведнъж осъзна какво е направил. Остана неподвижен не повече от една секунда, като се взираше в дебелия мъж — и в бялата му риза, която ставаше алена, — а после хукна да бяга. Едва не се блъсна в един сервитьор, който носеше поднос с празни чаши, отвори рязко вратата, скочи в колата и потегли. Не беше минала и минута, откакто беше убил Доминик Динунцио.

Докато караше, той повтаряше едно и също:

— Какво направи? Какво направи?

Револверът с къса цев беше на седалката до него, но вече не беше неодушевен предмет. За Тоби сякаш беше оживял — като злокобен инструмент на съдбата от някой роман на Стивън Кинг, който излъчва топлина и притежава мрачно пулсиращо сърце. Все едно самият револвер беше обладал душата му и го беше накарал да го направи. Не спираше да си мисли за това, че ако не го беше купил, никога нямаше да застреля онзи задник.

На шест преки от „Макгилс“ Тоби спря в един подземен гараж. Шокът от убийството беше толкова силен, че почти беше изтрезнял и вече си даваше сметка, че не бива да шофира. Всъщност изобщо нямаше да седне зад волана, ако не беше Лорън. След като не му върна обаждането по мобилния телефон, той позвъни в офиса й, но някакво момиче му каза, че Лорън си е взела почивен ден. Тоби подозираше, че кучката го лъже — защото Лорън я е инструктирала да не я свързва с него, — но от друга страна, може и да казваше истината и Лорън да беше отишла при майка си в Джърси. И така, той отиде с колата до Джърси, но майката на Лорън му каза, че тя не е там и Тоби трябва да я остави на мира. Тогава Тоби се върна обратно с колата до офиса на Лорън, като се надяваше да я срещне, докато си тръгва от работа, но задръстването го прецака и той пристигна твърде късно, така че продължи към бар „Макгилс“. Но ако не беше взел колата, оръжието нямаше да е с него. А ако не го беше купил…

Все едно някакво коварно божество беше подредило всичко точно по този начин, така че Тоби да направи немислимото: да убие Доминик Динунцио.

Той натисна бутона, с който се изваждаше талон за подземния паркинг; мина цяла вечност, преди бариерата да се вдигне. Намери си свободно място на втория етаж, сграбчи револвера и излезе от колата. Пъхна го отпред в колана си и пусна ризата си върху него, после излезе от гаража.

Тоби измина пеша две преки, като си повтаряше една и съща мантра на всяка крачка: „Какво направи? Какво направи?“. Спря на място, когато забеляза един контейнер за отпадъци, който преливаше от боклук, а най-отгоре стърчеше голям хартиен плик от „Макдоналдс“. Той грабна плика и продължи, докато не стигна до следващия контейнер за боклук. Там се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, измъкна оръжието, пъхна го в плика и го натъпка дълбоко сред боклуците.

И сега какво? Чуваше полицейски сирени, но в Ню Йорк винаги се чуваха полицейски сирени. Как трябваше да действа сега?

Тоби направи единственото нещо, за което се сети в този момент: закрачи към апартамента на родителите си.

Баща му щеше да знае как да постъпи.