Майк Лосън
Труден противник (6)

5

Джъстин Портър натъпка документите по делото „Розентал“ в чантата си, която приличаше по-скоро на малките куфари за ръчен багаж, които се носят в самолетите — с дълга дръжка и колелца, защото тя винаги работеше по десетина дела едновременно и тичаше от една съдебна зала към следващата. Току-що беше затворила ципа, когато чу непознат глас:

— Може ли да поговорим за момент?

Тя вдигна поглед и видя широкоплещест мускулест мъж. Беше по-млад от нея и изглеждаше добре: с гъста тъмна коса, сини очи, прав нос и широка квадратна брадичка с трапчинка по средата. Беше с патерици, но тя не забеляза гипс на краката или нещо подобно. За какво ли бяха?

— А вие сте? — попита го тя.

— Казвам се Джо Демарко. Доминик Динунцио ми беше братовчед. Всъщност не точно братовчед, но нещо подобно.

— Как така нещо подобно?

— Майката на Доминик ми е кръстница. Винаги съм я наричал „леля Кони“. А Доминик й беше син, така че винаги съм го смятал за нещо като братовчед.

О, мамка му, помисли си Джъстин. Вече беше разговаряла с Кони Динунцио — след като дамата й се беше обадила по телефона, за да я заплашва. Всеки човек с някакви познания за политиката в щата Ню Йорк беше наясно, че Динунцио е сериозен играч от Олбъни. Колкото до заплахата, точните думи на Кони бяха, че ако убиецът на нейния син получи нещо по-малко от максимална присъда строг затвор, тя ще направи всичко по силите си, за да уволнят Джъстин. При обичайни обстоятелства Джъстин нямаше да търпи това, но този път се беше овладяла, защото си даваше сметка, че разговаря с майка в траур. А сега при нея лично беше дошъл мъж, който беше нещо като братовчед на Доминик, и тя предполагаше, че причината за посещението му е същата: да й напомни да направи всичко по силите си, така че Тоби Розентал от заможното бяло семейство да не се измъкне през някаква вратичка в системата на правосъдието.

— Вижте — сви рамене Джъстин. — Чакат ме в следващата съдебна зала. Съжалявам за братовчед ви и както вече казах на леля ви, ще се погрижа убиецът да отиде в затвора. Обвинението срещу него е силно и аз няма да го изпусна. Обещавам.

— Радвам се да го чуя — отговори Демарко, — но трябва да знаете и още нещо. Аз представлявам Джон Махоуни.

— Джон Махоуни? — повтори Портър. — Кой Джон Махоуни?

— Онзи, който е лидер на малцинството в Камарата на представителите на САЩ. Махоуни е близък приятел на Кони Динунцио и аз исках да ви кажа, че…

Джъстин започна да се ядосва — този тип беше дошъл специално да й съобщи, че неговият шеф, политик от тежка категория от Вашингтон, ще се занимава с нейния случай. Тя го прекъсна:

— Как каза, че ти е името?

— Демарко. Джо Демарко.

Той изпълни малък цирков номер на патериците си, за да си извади портфейла и да й подаде визитната си картичка. На нея пишеше Джоузеф Демарко и имаше телефонен номер с код 202 — Вашингтон, окръг Колумбия, — но нямаше нито професионална длъжност, нито нещо друго.

Демарко продължи:

— Опитвах се да ви кажа, че Джон Махоуни е човек с много сериозно влияние и изпитва дълбок и личен интерес към този случай. Така че просто исках да ви предложа да ми се обадите, ако имате нужда от нещо — каквото и да е. Става ли?

— Ами благодаря — каза Джъстин. — Но можеш да предадеш на конгресмен Махоуни, че всичко е под контрол. А сега трябва да тръгвам.

Демарко се обърна, за да излезе от съдебната зала, и закачи масата на защитата с едната патерица. Олюля се, но все пак не падна. Скапани патерици. Нямаше търпение да се отърве от тях, но дотогава имаше още няколко месеца.

Той се зачуди колко добра беше тази Портър. Не беше успял да я проучи, преди да влезе в съдебната зала. Общо взето, беше успял само да провери името й в търсачката на телефона си, откъдето беше разбрал, че е прокурор вече повече от двайсет години. А тя изглеждаше над петдесет — по-възрастна от почти всички държавни обвинители в Ню Йорк, които познаваше — и това му изглеждаше проблематично. Да започнеш работа като прокурор, след като завършиш право, не е толкова лоша идея, но заплатата не е особено впечатляваща, особено в сравнение с жизнения стандарт в Ню Йорк, и повечето прокурори продължават кариерното си развитие на друго място, ако притежават някакви качества. От друга страна, при наличието на петима свидетели делото „Розентал“ изглеждаше елементарно, така че Портър сигурно щеше да се справи с лекота с него.

Демарко й беше казал истината, че Махоуни изпитва дълбок и личен интерес към този случай, но в действителност не разбираше какви са отношенията между Махоуни и леля Кони. Знаеше само, че Кони го държи с нещо — което не беше особено изненадващо, като се имаше предвид характерът на Махоуни. Кони го познаваше още от ранните дни на кариерата му като конгресмен и когато Демарко започна да си търси работа, след като завърши право, и не можа да си намери нищо по специалността, тя се обади на Махоуни и го принуди да вземе Джо на работа. Когато той я попита защо Махоуни се е съгласил да го назначи, Кони просто му каза: „Миличък, аз съм го стиснала за големите топки. Той ще прави това, което му кажа“.

След като вече беше работил за Махоуни в продължение на няколко години и го бе опознал по-добре, Демарко можеше да предположи, че неговият шеф е направил някаква мръсотия и Кони е разбрала за нея. Но каквото и да беше станало, тя наистина упражняваше власт над Махоуни, а Демарко й беше благодарен. Макар че колкото по-дълго работеше за него, толкова по-малко благодарен се чувстваше.

Колкото до Доминик Динунцио, Демарко всъщност не го беше познавал толкова добре. Доминик беше с пет години по-голям от него и Демарко го беше виждал само когато Кони идваше на гости на майка му в Куинс от Олбъни, където живееше сега. Въпреки това Демарко винаги го беше харесвал и се чувстваше ужасно от факта, че е бил убит. Но най-вече му беше жал за Кони и за жената на Доминик, която беше виждал само няколко пъти, както и за трите им деца.

Демарко излезе от съдебната зала, седна в коридора и се обади на Махоуни. Докладва му, че процесът срещу убиеца на Доминик би трябвало да върви гладко, като се има предвид какво беше чул на заседанието току-що. Освен това му съобщи, че все още не е насрочена дата за погребението, защото патологът не беше освободил тялото на Доминик.

— Кажи на Кони… — започна Махоуни. — Не, няма значение.

Демарко излезе от сградата на съда, предпазливо се спусна по стъпалата и се опита да махне на едно такси, за да го закара в апартамента на майка му в Куинс. Но не му беше лесно да маха с ръка, докато стиска патериците си. В действителност с патериците не му беше лесно да направи каквото и да било.

Все още не можеше да повярва, но се беше сдобил с тях по време на игра на голф — спорт, който никой не би нарекъл „контактен“. Беше отишъл на едно отворено игрище в Арлингтън с намерението да потренира сам, защото всички, с които играеше обикновено, бяха на работа. В интерес на истината, той също трябваше да бъде на работа, но тъй като по това време Махоуни беше на посещение в своя избирателен район в Бостън, кой щеше да разбере, че се е чупил? Така или иначе, когато пристигна на игрището, го пуснаха да играе заедно с някакъв възрастен мъж, който също беше дошъл сам.

Партньорът му, на шейсет и няколко, с бирено коремче и криви крака, не беше повече от сто шейсет и осем сантиметра на ръст. Първоначалната реакция на Демарко беше: „О, мамка му“. Самият той играеше сносно и не обичаше да си партнира с ужасни играчи — такива, на които се налага да изпълнят по десетина удара, за да вкарат топката в някоя дупка, до която се стига с пет, — защото играта се проточваше твърде дълго. А като се имаше предвид как изглеждаше този мъж и на колко години беше, Демарко предположи, че следващите осемнайсет дупки ще му се сторят доста дълги.

И се оказа, че е бил прав — но не по тази причина.

Беше оставил първия удар на възрастния мъж и той беше изпратил топката на не повече от 150 метра, като по този начин беше потвърдил опасенията на Демарко. Но освен това Демарко не пропусна да забележи, че ударът беше точен като стрела, така че топката се приземи точно по средата на феъруея, който водеше към следващата дупка. За сравнение, ударът на Демарко изпрати топката на около 240 метра разстояние, но освен това я накара да завие надясно, към високата трева.

Следващият удар на противника му не закара топката достатъчно близо до дупката, но отново беше точен като ракета с лазерно насочване. Вторият удар на Демарко накара топката да прелети над дупката. С третия си удар старецът приближи топката на един метър от дупката и я вкара от първия път, като изпревари Демарко. А след това продължи по същия начин в продължение на шестнайсет шибани дупки. Дъртакът направо разказа играта на Демарко.

На седемнайсетата дупка топката на Демарко попадна в един пясъчник, който беше дълбок като мина за въглища. Добре де, може би не чак толкова, но беше много дълбок. Вече ядосан от факта, че губи играта, и двойно повече ядосан, че топката му е попаднала в пясъчника, Демарко скочи в него — може би от един метър височина — и не се приземи както трябва. Глезенът му се изкълчи, той залитна и се блъсна в ръба, а хълбокът му се удари в едно подпряно там гребло. В този момент кракът му беше пронизан от такава болка, все едно го бяха простреляли с мускет.

Но това не беше краят на унижението. Когато се опита да се изправи, той не успя, така че се наложи да повикат линейка. В болницата го уведомиха, че има пукнатина с дебелината на косъм в една кост, която се казваше ацетабулум. Лекарят му каза, че подобна контузия се среща изключително рядко, при това само при пострадали от автомобилни катастрофи или много възрастни хора с крехки кости. Нямаше как да му сложат гипс на хълбока, така че единственото възможно лечение беше изобщо да не натоварва този крак в продължение на няколко месеца, докато костта не зарасне от само себе си. Затова бяха и патериците.

Единствената хубава новина в цялата история беше фактът, че контузията на крака беше достатъчно добро извинение, за да се измъкне от една задача, която Махоуни искаше да му възложи. Махоуни искаше той да замине за Бостън, за да му помогне в предизборната кампания — което в действителност означаваше да обикаля от място на място и да натиска разни хора, които дължаха услуги на Махоуни, да направят дарения. Но той обясни, че лекарят му е наредил да си почива колкото се може повече, а патериците са само колкото да отиде до тоалетната и до микровълновата, за да си претопли вечерята, защото в противен случай… Ами кой знае каква медицинска ужасия можеше да го сполети. Например можеше да получи инфекция и да се наложи да му ампутират крака. Махоуни, тъй като си беше Махоуни, не прояви никакво съчувствие, но все пак се отказа, когато Демарко започна да хленчи твърде настоятелно.

Но когато Махоуни му каза, че са убили Доминик, той дори не се опита да се измъкне от тази задача. Дължеше твърде много на Кони.