Майк Лосън
Труден противник (12)

11

Четиринайсет години по-рано

Чарлстън, Южна Каролина, май 2002 г.

Ела Филдс се запозна с Бил Кантуел в яхтклуба.

Той седеше на една маса с жена, която беше на неговата възраст, и една по-възрастна двойка. Мъжът и жената бяха на шейсет и няколко години, бяха женени и бяха членове на клуба. Ела ги беше обслужвала преди; жената си падаше малко сноб, но съпругът й беше приятен човек.

Жената с Бил беше към трийсет и няколко. Беше стройна и привлекателна, но не беше кралица на красотата. Колкото до Бил — е, поне според Ела той беше страхотно парче. Беше висок, може би около сто осемдесет и осем сантиметра, и добре сложен — с мускулести ръце и силни китки. Имаше гъста тъмна коса, съвършено прав нос, топли кафяви очи и трапчинка на брадичката. Напомняше й на онзи актьор от старите филми, Джеймс Гарнър.

Всички си поръчаха по един коктейл „Маргарита“, Бил извади портфейла си и подаде на Ела кредитна карта „Виза“. Тя забеляза, че часовникът му е „Ролекс“.

— Отворете ни сметка, моля — каза той.

Другият мъж възрази:

— Ей, Бил, няма нужда. Вече плати всичко останало днес. Освен това аз съм член на този клуб, за бога.

— Не, не, настоявам — отвърна Бил. — Оценявам това, че ме разведохте и ми помогнахте.

Ела се върна до бара, за да направи поръчката, но преди да подаде кредитната карта на бармана, прочете името на нея. Уилям С. Кантуел.

 

 

Ела сервира напитките и един поднос с ордьоври и двайсетина минути по-късно Бил стана от масата и се приближи до нея. Тя стоеше в края на бара, където барманът подреждаше готовите питиета.

Бил се усмихна — усмивката му беше фантастична, със съвършени бели зъби — и каза:

— Останалите си мислят, че поръчвам следващите питиета, което и правя, но освен това искам да те помоля за една услуга, ако нямаш нищо против.

Тя повдигна едната си вежда, вместо да му отговори.

— Искам да сервираш напитките, но след около пет минути да се върнеш на масата и да кажеш: „Вие ли сте Бил Кантуел? Секретарката ви търси по телефона на рецепцията и настоява спешно да говори с вас“. Ще запомниш ли?

— Брей — каза саркастично Ела. — Ще се опитам.

Тонът й сякаш искаше да каже: „Толкова глупава ли ти изглеждам?“.

Бил се усмихна.

— Извинявай. Ще го направиш ли за мен, моля те?

— Естествено — отвърна тя.

Вече беше забелязала, че не носи венчална халка, а обувките му бяха марка „Мефисто“ — общо взето, най-скъпите неофициални обувки на пазара.

Тя им сервира напитките и пет минути по-късно, както я беше помолил, се доближи до неговата маса.

— Вие ли сте Бил Кантуел? — попита тя.

— Да — отговори той, като се преструваше на озадачен.

— Секретарката ви търси по телефона и казва, че е спешно.

Бил извади мобилния си телефон и погледна дисплея.

— Дявол да го вземе, не съм го чул.

Младата жена с него се обърна към Ела и подозрително я попита:

— Откъде разбрахте, че той е Бил?

Бил понечи да отговори, но преди да го направи, Ела каза:

— Секретарката му е обяснила на рецепционистката, че е много хубав мъж, с тъмна коса и трапчинка на брадичката.

— Е, със сигурност е хубав мъж — отговори по-възрастната жена на тяхната маса, като потупа Бил по ръката.

Придружителката на Бил само се намръщи.

— Ще отида да видя какво иска — каза Бил и стана.

Ела се върна на бара и взе поръчката за друга маса. Видя как Бил се върна при своята компания и заговори нещо по такъв начин, все едно се извиняваше, че му се налага да ги остави. После той се приближи до Ела.

— Благодаря ти. Нека да си взема кредитната карта, но сметката да остане отворена, а освен това си изтегли двайсет процента бакшиш. Това също е за теб.

Той остави една банкнота от петдесет долара на бара, точно до ръката й.

— Така няма нужда да ги делиш с останалите сервитьорки.

Ела остана впечатлена от този жест. Мъжът определено не беше стиснат. Той се обърна да си върви, но после отново я погледна.

— Трябва да ти кажа, че си една от най-красивите млади жени, които съм виждал.

След той това си тръгна.

Ела не знаеше как точно да го изрази, но мъжете винаги й казваха колко е красива и когато го правеха, това неизменно беше прелюдия към опит за свалка. Но по някакъв начин с Бил Кантуел не беше така. Той просто беше изложил един факт и беше споделил наблюдението си; не се беше опитал да я съблазни. Все едно просто беше оценил нейната красота и искаше тя да разбере. Какъвто и да беше случаят, тя го хареса и адски се надяваше да го види отново.

Желанието й се сбъдна.

 

 

На следващата вечер Бил Кантуел мина през яхтклуба. Този път беше облечен с лек сив костюм със синя риза и вратовръзка в комбинация от няколко цвята, която въпреки това подхождаше съвършено на сакото и ризата му. Ако се съдеше по начина, по който му стоеше сакото, Ела беше готова да се обзаложи, че струва цял куп пари, а освен това почти не се съмняваше, че вратовръзката е „Армани“. Откакто беше напуснала Калхун Фолс, тя се беше превърнала в доста сериозен познавач на мъжката мода.

— Ето те и теб — каза той.

Харесваше й как се набръчква кожата покрай очите му, когато се усмихваше.

— Ако не беше на работа тази вечер, сърцето ми щеше да бъде разбито.

— „Разбито“? — повтори тя подчертано недоверчиво.

— На работа ли си в събота? — попита той.

— Не — отговори тя.

Всъщност беше, но щеше да се обади и да каже, че е болна, ако се наложи. Откакто беше започнала работа в яхтклуба, не беше отсъствала нито един ден.

— Добре. С една друга двойка ще отидем до остров Палмс. Смятаме да прекараме целия ден там: ще тръгнем към десет, по пътя ще пием мимози, ще обядваме на острова, ще направим малко шопинг и ще се приберем към седем-осем часа вечерта. На пристанището ме чака яхта, с която ще пътуваме. — Той се усмихна. — Яхтата е фантастична — дванайсетметрова, с всички екстри.

Искаше й се да отиде — наистина й се искаше, — но си имаше правила и тя не беше готова да ги наруши само защото този мъж й се струваше интересен.

— Бих искала да дойда, но всъщност не те познавам. Може да си женен.

Той се засмя.

— Вече не съм. Бях женен веднъж. Бях на двайсет и две и не знаех в какво се забърквам. Нямам и деца.

Ела не беше сигурен, че този отговор й допадаше — особено онази част от него, в която мъжът казваше как не е знаел в какво се забърква. В какво си беше мислил, че се забърква? Освен това й се искаше да го попита на колко е сега. Предполагаше, че е на трийсет и четири или трийсет и пет, но вместо да го попита за възрастта, тя каза:

— Имаш ли нещо против да ми кажеш с какво се занимаваш?

— Ами завършил съм право, но не го практикувам. Не се опитвам да се изкарам по-мистериозен, отколкото съм, но като цяло уреждам някои неща в помощ на други адвокати.

— Уреждаш неща?

— Да, и за съжаление, не нося със себе си три препоръчителни писма от различни източници. Така че просто ми кажи — ходи ли ти се на разходка с яхта? Нямам никакво намерение да те отвличам и да те продавам като бяла робиня.

Ела забеляза, че той започва да става леко нетърпелив от нейното отношение, а тя не искаше да провали тази възможност.

— Добре — каза тя. — Звучи забавно. Ще се срещнем на пристанището в десет.

Не искаше той да я взема; искаше да разполага с колата си на място, за да може да си тръгне веднага след като се върнат на пристанището, ако поиска да го направи.

— Как се казва яхтата? — попита тя.

— „Рискове на играта“. Намира се на кей „Би“ на пристанището.

— „Рискове на играта“?

— Ами, да, нали се сещаш. Играта носи рискове, но казиното винаги печели.

Ела не се сещаше. Никога през живота си не беше влизала в казино.

— Според прогнозата времето ще бъде чудесно — каза Бил. — Вземи си бански костюм, ако искаш, но се облечи спортно за шопинга и обяда. Ако стане хладно или завали, на яхтата има дъждобрани и якета, така че няма нужда да носиш нищо подобно. Ще се видим в събота.

Той отново се усмихна и тя почувства как сърцето й направи салто.

След като той си тръгна, тя едва не получи пристъп на паника. Беше на деветнайсет години и никога не се беше качвала на яхта — нито дори на лодка с гребла, кану или ферибот. Запита се дали няма да й стане лошо. Нямаше ли да е страхотно да започне да повръща през борда на тази луксозна яхта?

Освен това трябваше да обиколи магазините. Имаше бански костюм, който беше носила през последните две години в гимназията и не се съмняваше, че все още ще й става. Проблемът беше, че изглеждаше евтин — защото беше. Значи преди събота трябваше да си купи бански, както и подходящо облекло за яхтата. Шорти, хубава блузка, някакъв лек пуловер и симпатични гуменки. Може би и шапка с козирка. Тази малка разходка с лодка щеше да й струва поне двеста долара. Адски се надяваше този мъж да си струва всичко това.

 

 

Ела пристигна на пристанището по-рано, около девет и половина, и намери кея, където беше яхтата, но не отиде направо там. Не искаше да създава впечатление, че няма търпение да потеглят. В десет без пет се доближи, без да бърза, и я видя: „Рискове на играта“. Точно както беше казал Бил, яхтата беше великолепна: с елегантен лъскав бял корпус, блестящи месингови перила на палубата и палуба от полирано дърво. Имаше външен мостик, така че да може да се управлява отвън или от кабината в зависимост от времето, както и сума ти антени и други устройства, които според Ела сигурно бяха сонарни или радарни апарати. Имаше и палуба за гости с навес.

Но на яхтата не се виждаше никой.

— Ехо? — подвикна тя.

Миг по-късно Бил подаде глава от една вратичка, за която по-късно разбра, че се казва „люк“.

— А, ти вече си тук — каза той. — Заповядай на борда.

Беше облечен с бели шорти — и имаше хубави мускулести крака, — избеляла червена риза с къс ръкав и мокасини на босо.

— Пати и Брайън би трябвало да пристигнат всеки момент. Искаш ли една мимоза?

— Ами добре — отговори тя, но възнамеряваше да я пие съвсем бавно.

Не знаеше дали няма да й стане лошо, но не се съмняваше, че алкохолът в десет часа сутринта няма да й помогне особено.

Той понечи да й подаде чашата, но после отдръпна ръка и каза:

— Имаш право да пиеш алкохол, нали?

Тя си помисли да го излъже. Смяташе, че ще може да мине за двайсет и една годишна, защото обикновено не й искаха лична карта, когато ходеше в баровете. Предполагаше, че една от причините беше фактът, че повечето бармани предпочитат около тях да има красиви млади жени. Освен това Чарлстън беше от онези градове, в които хората са склонни да си затварят очите за някои дребни и невинни прегрешения. Когато все пак й се налагаше да покаже лична карта, използваше несръчно изработен фалшификат, с който се беше сдобила през последната година от гимназията и вършеше работа в 99 процента от случаите.

Но тя реши да не лъже. Ако имаше някакво бъдеще с този мъж, не искаше да го започва точно с тази лъжа.

— На деветнайсет съм — каза тя.

— Господи — каза той. — Все едно съм те взел от детската градина.

Но Ела забеляза, че това не му беше толкова неприятно. За да смени темата, тя каза:

— Яхтата е много красива. Твоя ли е?

— Не, по дяволите. Никога не бих си купил яхта. Нещо винаги се поврежда и трябва да се поправи, а освен това повечето собственици ги използват само три-четири пъти в годината. Просто я взех под наем, за да те впечатля.

— Е, впечатлена съм — каза тя и наистина беше. — Къде е къщата ти в Чарлстън?

— Нямам къща в този град. Живея в…

Но после той спря и се провикна към една двойка, която беше застанала на кея.

— Ехо, здравейте! Закъснявате за коктейлите. Заповядайте на борда.

Но Ела продължаваше да разсъждава върху факта, че той не живее в Чарлстън, и първоначалната й реакция беше: „Това не е добре“.

— Виж — обърна се той към нея. — Ще продължим по-късно. Но се налага да те предупредя, че по време на това пътуване ще трябва да си поговоря с Брайън. Опитвам се да го убедя да направи нещо за мен. Така че просто се забавлявай, а след това ще си поприказваме повече, защото аз го искам наистина. Но сигурно ще бъде по пътя обратно. Можеш да ми помогнеш да управлявам яхтата.

 

 

Брайън и Пати бяха симпатична двойка. Брайън беше на възрастта на Бил, на около трийсет и пет години. Пати беше дългокрака, червенокоса и с толкова зелени очи, че просто нямаше как да не носи контактни лещи. Беше по-голяма от Ела, може би на двайсет и пет. Всички започнаха да пият мимози — Ела още беше на първата, която й беше дал Бил — и да си бъбрят за времето, колко ще е забавно на остров Палмс и за невероятната яхта на Бил.

Когато излязоха в открито море, Бил и Брайън се качиха на външния мостик, а Ела и Пати извадиха шезлонги и седнаха на палубата за гости на кърмата. След няколко минути Пати си съблече шортите и тениската и остана по миниатюрни яркосини бикини. Ела направи същото, като остана доволна, че има по-хубаво тяло от Пати.

Беше разбрала, че Пати работи като секретарка в съда, а Брайън е полицай от отдел „Убийства“. Бил й беше казал, че е завършил право, но не практикува като адвокат, и тя се запита какво ли се опитва да убеди Брайън да направи за него.

По едно време чу гласа на Бил от мостика да казва на Брайън: „Гледай да не те види някой“. После Бил донесе по още една мимоза на Ела и Пати. Когато я видя по бикини, той я огледа от главата до петите, без да се преструва, че не преценява как изглежда тялото й, и отбеляза:

— Еха.

Денят се оказа прекрасен. Не само времето беше съвършено, но и на Ела не й стана лошо на яхтата. Обядваха в някакво скъпо място с чадъри и маси навън — Бил плати цялата сметка, — а после Ела и Пати отидоха на шопинг, докато Бил и Брайън седнаха в една бирария с пивоварна, за да опитат местното производство. Пати си купи сандали, които изглеждаха така, все едно ще се разпаднат след месец, както и някаква огърлица от мъниста, която според Ела изглеждаше твърде евтино. Ела не си купи нищо. Беше момиче, което пазарува от разпродажби, и нямаше никакво намерение да плаща раздутите цени, с които посрещаха наивните туристи.

Когато потеглиха обратно към Чарлстън, Брайън и Пати седнаха на палубата за гости и скоро се унесоха в сън. И двамата бяха подпийнали, особено Брайън. Ела се зарадва, че Бил изобщо не изглеждаше пиян и очевидно се беше контролирал. Искаше й се да се омъжи за богат мъж и предпочиташе да не се омъжва за пияница, въпреки че не го беше включила като точка в списъка си.

Тя застана до Бил на мостика, докато той въртеше руля, и след като излязоха от пристанището, той каза:

— Добре, нека разпитът да започне сега.

— Разпит? — повтори тя. — Не съм те разпитвала.

Но в действителност беше правила точно това и сега се подразни, че той беше забелязал.

— Просто изпитвам любопитство — добави тя.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами ти спомена, че не живееш в Чарлстън. Къде живееш тогава?

— Казах, че нямам къща в Чарлстън. Но точно в момента живея тук — в една къща под наем на крайбрежната ивица, ще ти хареса. Предполагам, че ще остана около една година.

— Една година? Не разбирам. С какво точно се занимаваш и къде ще отидеш след това?

— Сложно е да се обясни с какво точно се занимавам. Както ти казах, по образование съм адвокат, но вече не практикувам право. В интерес на истината, ми отнеха разрешителното — и това сигурно беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Опа, помисли си отново Ела. „Отнеха ми разрешителното“ не звучеше добре.

— В момента помагам на други адвокати, които работят по трудни дела.

— Как точно им помагаш?

— Зависи от делото. Сложно е, както вече ти казах, но ако някой адвокат има нужда от известна помощ, понякога се свързва с мен, ако може да си позволи услугите ми. И това, с което се занимавам в момента, е адски по-добре платено от работата като адвокат.

— Непрекъснато повтаряш колко е сложно, все едно съм прекалено руса и глупава, за да го разбера.

Ела се опита да го каже уж на шега, но в действителност беше започнала да се ядосва.

— Изобщо не смятам, че си глупава. Просто няма как да ти разкажа подробности за това, с което се занимавам. Нали си чувала за клаузата за поверителност между адвокати и клиенти? Е, това се отнася и до мен.

По-късно Ела щеше да разбере, че истинската причина нямаше нищо общо с клаузата за поверителност между адвокати и клиенти. Бил просто не искаше да признае на момичето, с което се беше запознал току-що, че е престъпник.

 

 

Три месеца след първата им среща Ела вече живееше с Бил Кантуел.

Едно от нейните правила беше да не се влюбва — любовта не беше изискване за брака, — но тя го беше нарушила. Просто се беше влюбила в този проклетник, нямаше какво да направи по този въпрос, и освен това виждаше, че той също е влюбен в нея.

В много отношения Бил беше идеалният партньор. Беше богат. Беше забавен. Беше страхотен в леглото. И тя научаваше толкова много от него. Въпреки всички усилия, които полагаше, за да се усъвършенства, Ела си даваше сметка, че не беше културна и образована, а тъй като Бил беше по-възрастен от нея, имаше висше образование и беше обиколил света, той непрекъснато я учеше на нещо и го правеше по такъв начин, че да не я кара да се чувства като глупачка.

Нямаше представа точно колко печели той, но колкото и да беше, явно беше много. Бил Кантуел не пестеше пари. За нищо. Наемът за къщата му на крайбрежната ивица беше осем хиляди долара на месец. Караше скъпи коли на лизинг: мерцедес кабриолет, когато времето беше хубаво, и високопроходим кадилак, когато не беше толкова хубаво. Костюмите му бяха шити по поръчка. Ела остана зашеметена, когато разбра, че понякога си поръчва обувки ръчна изработка от Италия. Когато беше в настроение, той пръскаше пари за спа уикенди, масажи и маникюри. Два пъти ходиха със самолет до Ню Йорк, защото градът му харесваше и искаше да гледа някои нови представления на Бродуей.

По отношение на нея самата беше изключително щедър. След като тя се премести да живее при него, той нямаше как да не забележи състоянието на гардероба й: колко малко дрехи притежава и колко евтини са повечето от тях. Без да я накара да се почувства неудобно, той просто каза, че тя заслужава един подранил коледен подарък и това ще бъде чисто нов гардероб. Същия ден обикаляха магазините от десет сутринта до девет вечерта и според нея той похарчи поне пет хиляди долара. Ела не знаеше какво ще стане в бъдеще, но ако не останеха заедно, поне щеше да има достатъчно дрехи, за да си намери друг мъж.

След като поживяха един месец заедно, той я убеди да напусне работа. Не му се наложи да я притиска дълго. Графикът му беше хаотичен, често не излизаше от дома си по няколко дни поред и искаше тя да бъде с него, когато е свободен.

— А какво ще правя по цял ден? — попита го тя.

— Представи си, че си вземаш отпуска, за да работиш върху себе си — отговори той.

Тя беше чувала за тази практика, но никога не беше чувала за някоя сервитьорка, която да си позволи нещо подобно.

— Използвай това време, за да се образоваш. Чети. Посещавай галерии и музеи. Запиши се на няколко курса в университета, ако си намериш интересни предмети. И още нещо, което определено ще трябва да научиш: да играеш голф.

Бил беше много запален по голфа и искаше тя да се научи да играе, за да могат да ходят заедно. Купи й комплект скъпи стикове „Пинг“, съобразени с нейните мерки, и в продължение на един месец тя всеки ден ходеше на уроци при професионален треньор на близкото игрище. С изненада откри, че е доста добра — треньорът казваше, че има естествен талант, — и след няколко месеца вече беше в състояние да играе голф заедно с Бил, без да го бави прекалено на игрището.

Колкото до онова, с което се занимаваше той, тя все още не знаеше какво точно беше то и беше взела решение поне засега да не го притиска на тази тема. Той продължаваше да твърди онова, което й беше казал още първия ден, когато се разходиха с яхтата до остров Палмс — работата му е да помага на един адвокат за трудно дело. Но Ела не беше наясно как точно му помага. Понякога по цели дни той не се занимаваше с нищо, което да изглежда свързано с работата му. В други дни сядаше на верандата с изглед към плажната ивица и говореше с часове по телефона или проучваше нещо в интернет.

Имаше няколко случая, в които отсъства по два-три дни, както и многобройни вечери, когато излизаше по тъмно и не се прибираше у дома до рано сутринта. Тя изобщо не се тревожеше, че може да й изневерява — беше напълно убедена, че той все още е запленен от нея, — но нямаше никаква представа с какво се занимава през тези нощи. Една сутрин го откри на верандата, където се взираше в океана. Беше отсъствал в продължение на два дни и явно се беше прибрал, докато тя все още бе спяла. Изглеждаше ужасно: изтощен и небръснат — но освен това изглеждаше разтърсен от нещо, все едно беше преживял някакво събитие, което го беше изплашило до смърт. Каквото и да се беше случило, трябваше да минат няколко дни, преди отново да заприлича на себе си.

 

 

В крайна сметка, точно както подозираше Ела, в отношенията им настъпи моментът за първата сериозна криза.

— Работата ми в Чарлстън приключи — заяви един ден Бил.

Беше декември, но времето беше ясно и топло — по-скоро като през есента, отколкото като през зимата. Двамата седяха на верандата на дървени столове един до друг, така че да гледат към океана. Откъм водата се носеше едва доловим бриз, само колкото да разроши косата на Бил, и той изглеждаше загорял от слънцето и… ами тя не можеше да се сети за по-точна дума от „страхотен“.

— Наистина ли? — каза Ела.

Не знаеше как ще се отрази този факт на отношенията между тях и стомахът й се сви на топка в очакване на следващите му думи.

— Аха — кимна той. — Успях да завърша проекта по-рано, отколкото очаквах. Не знам кога ще се появи следващата поръчка, но със сигурност няма да е тук. Мислех си да замина за Хаваите за няколко месеца и искам да дойдеш с мен.

Ела дори не се поколеба, преди да отговори.

— Не — каза тя. — Не и преди да ми кажеш с какво се занимаваш наистина. И като стана дума за това — кой си ти в действителност?

За толкова общителен човек Бил изумително добре успяваше да не сподели почти нищо за себе си. През цялото време, откакто живееха заедно, тя беше успяла да научи, че той беше отраснал в Колорадо, беше завършил щатския университет в Болдър, беше станал адвокат, беше заминал за Сан Антонио, а след това беше изгубил разрешителното си. Но той не искаше да й каже защо се беше случило това; наричаше го „недоразумение“. Беше й казал, че е бил женен за кратко и няма деца, и тя му вярваше. Баща му беше починал, но майка му живееше в Санта Барбара. Той изглеждаше привързан към нея и сравнително често й се обаждаше. Но единственото, което знаеше за работата му, беше съшитата с бели конци история, че помага на други адвокати за трудни дела.

От друга страна, не искаше да го загуби. Мечтата й се беше сбъднала. Беше с прекрасен мъж, който притежаваше пари в излишък и я беше запознал с един нов, недостижим до този момент свят. Тя искаше да се омъжи за него, но нямаше намерение да се обвързва с човек, животът на когото е пълна мистерия. Нямаше нищо против да напуснат заедно Чарлстън, но просто нямаше да тръгне заедно с него, докато не беше наясно какво ги очаква.

Накрая той каза:

— Добре. Ще ти кажа с какво се занимавам.