Майк Лосън
Труден противник (24)

23

Демарко беше решил да работи по делата в хронологичен ред, като започне от най-скорошното. Предполагаше, че има по-голяма вероятност някой да си спомня нещо, което се е случило през 2013-а, отколкото през 2004 г. Или поне така се надяваше. Затова планираше да посети съответните градове в следния ред: Лас Вегас, Сан Диего, Хюстън, Минеаполис, Финикс и Сиатъл.

Прокурорът, който беше работил по делото в Лас Вегас — делото срещу мъжа с изчезналата съпруга, — се казваше Олбрайт и се беше пенсионирал миналата година. Къщата му беше между седма и осма дупка в голф клуба „Пейнтед Дезърт“, а игрището беше зелено като Ирландия, въпреки че целият регион страдаше от суша пета или шеста година поред. Щастливецът живееше така, както Демарко си мечтаеше да живее някой ден.

Олбрайт беше на шейсет и няколко, със слънчев загар и посребрена коса. Беше облечен с шорти и риза с къси ръкави и изглеждаше в отлична форма.

— Струва ми се малко вероятно един и същ човек да е замесен във всичките шест дела — каза той. — Но съм сигурен, че някой упражни влияние върху свидетелите в делото „Отърман“. Имам предвид, че този кучи син несъмнено е убил жена си, а след това я е заровил недалече от езерото Мийд. И съм сигурен, че горският пазач е видял колата на Отърман близо до езерото по същото време, когато Отърман трябваше да е на гости на сестра си в Калифорния.

— Тогава какво е станало? — попита Демарко, макар че знаеше отговора от проучването на Сара.

— Първо — започна Олбрайт, — разполагахме с една съседка, която беше видяла Отърман да прибира лопата в своя рейндж ровър. Било в един през нощта и съседката, която страдала от безсъние, не можела да спи и видяла лампичката, която светнала над гаража на Отърман. Гаражът му бил оборудван с детектор за движение, нали се сещаш, и когато излязъл на заден ход с колата си от него, лампичката светнала. После съседката видяла Отърман да спира колата си на алеята пред гаража, преди да се върне обратно. Тялото на жена му най-вероятно вече е било в колата, но съседката го е видяла само да се връща за лопатата.

Същия ден около пет часа сутринта горски пазач видял рейндж ровър в „Лейк Мийд“. По това време той… Всъщност няма значение какво е правил горският пазач по това време. Важното е, че е видял някаква кола, запомнил е марката, защото рейндж ровърът е доста характерен автомобил, и по една случайност е запаметил три от буквите на регистрационния номер. Регистрационният номер на колата на Отърман беше 216-TUB — още го помня — и горският пазач беше запомнил втората половина от него. Буквите просто се бяха запечатали в ума му.

Седмица след това Отърман съобщи в полицията, че жена му е изчезнала. Обясни, че се е забавил толкова дълго, защото бил на гости на сестра си в Калифорния и не разбрал, че жена му я няма. Започнахме разследване и разбрахме от роднините на жената, че тя се канела да се разведе с Отърман и да прибере половината от парите му и къща с размерите на хотел „Беладжио“. Освен това си помислихме, че е странно как така жена му не е взела колата си, когато е заминала някъде, всичките й дрехи са в гардероба, а гримовете й са в банята. А после говорихме със съседката и разбрахме за лопатата.

Попитахме Отърман защо е взел лопата в колата си. Той ни каза, че се притеснявал да не го завали сняг по пътя — в което имаше някакъв смисъл, защото беше зима. Но освен това твърдеше, че някой е откраднал тази лопата от колата му.

Следващия месец вече бях затънал в истински журналистически кошмар. Роднините на жената не се съмняваха, че Отърман я е убил, и заедно с всичките си богати приятели не спираха да ме тормозят. Затова организирах пресконференция и, общо взето, се обърнах към всичко живо, за да попитам дали някой не си спомня да е виждал Отърман и неговия бял рейндж ровър в деня, в който беше изчезнала жена му. Дадох и регистрационния номер на колата му и не можах да повярвам на ушите си, когато ми се обади Дейв. Той ми каза, че е видял някакъв бял рейндж ровър до езерото Мийд, а причината да го запомни са буквите TUB от регистрационния номер.

Олбрайт се засмя.

— Горският Дейв беше прекрасен свидетел. Беше дякон в местната църква, беше служил във въоръжените сили и помагаше като доброволец в организацията на ветераните, не пиеше алкохол и зрението му беше повече от отлично. И сам Господ не можеше да създаде по-добър свидетел от него. Затова прекарахме следващите три месеца в претърсване на района около езерото с доброволци и полицейски кучета, но не открихме гроба. Накрая си казах „стига толкова, майната му“ и арестувах Отърман. Бях намерил свидетел, който можеше да докаже, че сестра му лъже, че е бил на гости при нея в Калифорния. Тя беше една алкохолизирана пачавра и абсолютно ненадежден свидетел. Имах и идиотската история на Отърман, че някой му е откраднал лопатата.

Делото започна и точно тогава отникъде изведнъж се появи някакъв бездомник от Калифорния — от същото място, където живееше сестрата на Отърман. Бездомникът заяви, че е чул за съдебния процес по новините — като че ли тъпите бездомници гледат новините — и е разбрал как Отърман е загазил, защото никой не му вярва за откраднатата лопата. Е, бездомникът твърдеше, че не може да седи безучастно и да гледа как един невинен човек ще отиде в затвора, затова си признава, че е откраднал лопатата от колата на Отърман, докато е била паркирана пред къщата на сестра му. И, гледай ти, лопатата наистина беше вързана за пазарската количка, която беше откраднал от един супермаркет.

Но аз реших, че това не е страшно — продължи Олбрайт. — Сметнах, че няма начин съдебните заседатели да повярват на историята на бездомника. Щяха да имат достатъчно ум в главата си, за да се сетят, че някой му е платил, за да излъже в съда. Освен това все още разполагах с горския Дейв. И така, Дейв застана на свидетелското място… — и каза, че се е объркал. Каза, че е излъгал за регистрационния номер. Не можеше да обясни защо е излъгал, може би за да стане известен, но беше излъгал. След като успях да се вдигна от пода, започнах да го притискам с въпроси защо е променил показанията си, той започна да плаче и всеки човек с половин мозък в главата си трябваше да се сети, че някой го беше притиснал да го направи. Но аз не успях да го разубедя. Отърман беше оправдан и делото приключи.

— Опита ли се да откриеш човека, който беше притиснал горския пазач? — попита Демарко.

— Естествено — отговори Олбрайт. — Бях бесен. Проверихме финансовото състояние на Дейв, за да видим дали не е получил някаква необяснима сума пари. Не беше. Проверихме разговорите му в телефонната компания, за да видим дали не му се беше обаждал някой, свързан с Отърман. Никой не му се беше обаждал. Питахме съседите му дали не са забелязали някакви непознати хора да се въртят около къщата му и може би да го заплашват; никой не беше видял нищо. Научихме само едно нещо от негова колежка, но то не беше кой знае какво.

— Какво беше? — попита Демарко.

— Един ден някакъв хубав мъж с тъмна коса пристигнал в станцията на горските пазачи…

— Хубав?

— Така каза тя. Във всеки случай, този мъж заговорил Дейв навън на паркинга. Жената ги видяла през прозореца. Двамата си говорили около петнайсет минути, а после онзи мъж си тръгнал. Тогава не обърнала внимание на това, но след половин час Дейв все още седял в колата си. Тя отишла при него, за да го попита дали всичко е наред, и забелязала, че той е плакал.

— Аха — каза Демарко.

— Аха — каза Олбрайт. — Ще ти кажа какво е станало според мен, макар че нямам и помен от доказателство за това. Едно време жената на Дейв работела в Лас Вегас. Сервитьорка, промоутърка, такива неща — така че няма да се изненадам, ако от време на време е проституирала, макар че никога не е била арестувана. Но един ден повярвала в Бог, преместила се при Дейв, омъжила се за него и му родила две деца. Мисля си — и както ти казах, това не е нищо повече от инстинкт, — че онзи мъж, който е говорил с Дейв на паркинга, е открил нещо за жена му, нещо от времето, когато е работела тук. И си мисля, че точно това е била причината Дейв да промени показанията си. Искал е да предпази жена си и децата си.

— Но единственото, което знаеш за този мъж, е това описание — каза Демарко. — Хубав мъж с тъмна коса.

— Точно така. Някой ден ще намерим костите на Арлийн Отърман, заровени до езерото Мийд, и някъде наоколо ще има една лопата с жълта дръжка. Но това няма да има значение благодарение на тъпотията, че не могат да те съдят два пъти за едно и също престъпление.

Демарко изгуби един ден, за да разговаря с Дейв. Отиде с кола до станцията на горските пазачи, недалече от езерото Мийд, но на място му казаха, че Дейв е излязъл. И така, през следващите три часа, вместо да се порадва на природата, Демарко седя на една пейка. Накрая не издържа на жегата, защото навън беше трийсет и осем градуса, и се прибра в колата си, за да включи климатика на максимална мощност.

Възнамеряваше да каже на Дейв нещо такова: „Виж сега, разбирам какво се е случило в съда. Някой е заплашил жена ти или децата ти, така че не си имал друг избор. Затова никой не те обвинява за нищо, Дейв, и със сигурност не те обвинявам аз. И ако ми разкажеш какво стана, никой — нито прокуратурата в Лас Вегас, нито някой друг — ще разбере за това от мен. Просто се опитвам да стигна до онзи подъл, безсърдечен мръсник, който те е принудил да промениш показанията си“.

Да, точно това беше планът на Демарко: да убеди Дейв, че той не носи никаква вина и всичко, което му каже, ще си остане между тях двамата. А в добавка към това Дейв щеше да получи втори шанс да постъпи както трябва.

Демарко не успя да му каже повече от две изречения.

Дейв седеше зад бюрото си и пиеше кока-кола, облечен с униформата си: сива риза, тъмнозелени шорти и туристически обувки. Беше симпатичен мъж с пясъчноруса коса и широко, открито, честно лице; ако беше директор на националния парк, Демарко щеше да го използва като модел за рекламите, с които набираха нови служители. Когато Демарко му каза, че иска да говори с него, Дейв му отвърна с широка усмивка. Беше човек, който ще спре да ти помогне, ако види, че си закъсал с колата край пътя.

Демарко се представи и каза, че работи за прокуратурата в Манхатън. Показа и документи за това. Джъстин му беше дала едно писмо на официалната бланка на прокуратурата, в което пишеше как той е упълномощен да работи от нейно име; имаше и служебна карта с името си и печата на областния прокурор. Демарко подозираше, че Сара беше разпечатала картата на компютъра си, но изглеждаше достатъчно официално.

Дейв се озадачи, когато Демарко му каза, че иска да говори с него, но си остана дружелюбен. Но щом му каза, че иска да разговарят за делото „Отърман“, още преди да се впусне в предварително подготвената си реч, пред лицето на Дейв сякаш се затръшна метална врата.

Дейв отговори, че няма какво да му каже за Отърман, а освен това има работа. Взе си шапката с широка периферия и излезе. Демарко хукна след него и се опита да му обясни, че няма да му създаде никакви проблеми, честна дума, и напълно разбира защо…

Дейв се качи в джипа си и се отдалечи.

Мамка му. Демарко разбираше, че онова, което беше направил Дейв — да излъже на свидетелското място, — щеше да го измъчва до края на живота му; сигурно беше единственото престъпление, което някога беше извършил. Демарко не знаеше каква религия изповядва Дейв, но самият Демарко беше католик — макар и напълно безсъвестен католик — и го бяха учили, че ако отидеш да се изповядаш, разкажеш за греховете си на свещеника и наистина се разкаеш за тях, Бог ще ти прости. Е, Демарко знаеше от личен опит, че Бог може и да ти прости, но има някои грехове, за които никога няма да си простиш самият ти. И точно така му изглеждаше в случая с Дейв: той никога нямаше да си прости, че беше помогнал да оправдаят един човек, който беше убил жена си, но освен това никога нямаше да говори с някого за онова, което беше направил.

Демарко се обади на Сара и я накара да му направи резервации за Сан Диего.

В Сан Диего Демарко не постигна нищо. През 2011 г. там се беше гледало делото, в което наследницата на голямо богатство беше обвинена, че е застреляла своя съпруг жиголо. Точно както Олбрайт в Лас Вегас, прокурорът в Сан Диего беше изпълнен с горчивина. Не се съмняваше, че някой беше притиснал неговите свидетели, но след цяла година в безплодни опити да открие виновника не беше постигнал никакъв резултат. Знаеше единствено, че адвокатът — някакъв мошеник на име Скот Баркли — беше спечелил цяло състояние от това дело, но не можеше да докаже, че Скот Баркли наистина беше наел хора, които да манипулират изхода от делото, като накарат свидетелите да изчезнат.

Демарко се обади на Сара.

— Резервирай ми полет до Хюстън, по дяволите — нареди той.