Метаданни
Данни
- Серия
- Джо Демарко (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- House Witness, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- nedtod (2022 г.)
Издание:
Автор: Майк Лосън
Заглавие: Труден противник
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 22.05.2018
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-452-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17317
История
- — Добавяне
13
Четиринайсет години по-рано
Чарлстън, Южна Каролина, декември 2002 г.
— Добре — каза Бил, докато двамата седяха на верандата в Чарлстън. — Ще ти кажа с какво се занимавам.
— Радвам се — каза Ела.
Но всъщност беше толкова притеснена, както онзи път преди три години, когато още беше само на шестнайсет и не й беше дошло навреме — макар че онова се оказа фалшива тревога.
— Както вече споменах, оказвам съдействие на адвокати в съдебни процеси — каза Бил.
— Но аз не знам какво означава това — каза Ела.
— Ако спреш да ме прекъсваш, ще ти кажа. — Той се усмихна, за да смекчи думите си. — Да кажем, че някой човек е блъснал друг човек с колата си, избягал е оттам и след това е бил заловен от полицията. И да предположим, че в този конкретен случай е имало трима свидетели, които са го видели да извършва това престъпление. Свидетелите са запомнили регистрационния номер на колата му или може би шофьорът е излязъл за малко от колата си и те могат да го разпознаят. Дотук ясно ли е?
Тя наистина се дразнеше, когато й говореше по този начин, все едно не беше в състояние да следи потока на мисълта му, но само кимна.
— И така, адвокатът на този човек може да ми се обади, за да му помогна. Това ще означава да се погрижа тримата свидетели да не се явят в съда. Или, ако го направят, да кажат как са се объркали и всъщност не могат да разпознаят шофьора.
— Какво точно направи? — попита Ела. — И престани да се преструваш, че това е някакъв хипотетичен случай.
Бил й се усмихна леко в знак на разкаяние, сякаш искаше да си признае, че го е хванала.
— Всъщност това беше първата ми поръчка и се оказа доста лесна. На единия от свидетелите му оставаше да закъснее само веднъж с наема, преди да го изхвърлят от къщата му. Аз просто му платих, за да излъже, когато застане на свидетелското място, и той го направи. Изправи се пред съда и каза, че онази вечер е пил доста, така че в действителност не е видял както трябва лицето на шофьора.
— Добре — каза Ела.
— Вторият свидетел беше едно момче на осемнайсет години. Живееше самостоятелно, точно като теб, когато се запознахме. Имаше някаква скапана работа в един хипермаркет за обзавеждане и строително оборудване, където зареждаше рафтове всяка нощ от дванайсет до шест сутринта, и успяваше да се явява само на по един изпит на семестър, докато се опитваше да завърши местния университет, за да вземе диплома. Живееше в една стая при някаква старица и за да не му вдигне тя наема, беше принуден да й коси ливадата, да поправя разни неща по къщата и като цяло да й служи като роб.
Разбрах, че той иска да стане писател и отдавна си мечтае да пътува в Европа, така че един ден седнах с него и му дадох самолетен билет. Билетът беше до Париж, в едната посока, а полетът — същия ден, в който започваше делото. Избрах точно Париж, защото предполагах, че е чел за Хемингуей и Скот Фицджералд, които са пишели книгите си в кафенетата на Левия бряг.
— Левия бряг на кое? — попита Ела.
— На река Сена; някой ден ще отидем заедно. Както и да е, аз му обясних, че не искам да се явява на делото, а освен билета му дадох и достатъчно пари в брой, така че да обикаля Европа в продължение на половин година.
Той не беше терорист, името му не беше включено в нито един списък за наблюдение на органите на реда и прокурорът дори нямаше да разбере, че е напуснал страната, докато не станеше твърде късно. Казах му, че след като свърши делото, може да отиде където си поиска. Младежът беше умен, животът му беше отвратителен и той видя, че може би никога повече няма да има такава възможност. И прие моето предложение.
— Аха — каза Ела. — А третият свидетел?
— Третият свидетел беше проблематичен. Беше уважаван гражданин — женен, с прилична работа и дете. Не беше богат, но нямаше много дългове, така че не бях сигурен, че ще успея да го подкупя. В продължение на два месеца го следих, за да проверя дали няма някакви пороци — да ходи на проститутки или тайно да посещава гей барове, — каквото и да е, за да мога да го изнудвам с него. Но не, човекът се оказа чист като сълза.
— И какво, уби ли го? — попита Ела.
— Не — отговори Бил.
Но не го произнесе като: „Господи, естествено, че не съм го убил. Никога не бих го направил!“. Просто каза: „Не“.
— Вместо това отвлякох малката му дъщеря.
— Господи, Бил! — каза Ела.
— Е, „отвлякох“ може би е малко силно казано. Взех дъщеричката му от детската градина, като казах на идиотката, която ми я даде, че съм чичото на малката Сузи, и я заведох в зоопарка. Купих й сладолед във фунийка и балон и като цяло си прекарахме доста добре. След четири часа, когато родителите й вече бяха пощурели от тревога, аз я оставих в един магазин до тях, обадих се на бащата и му казах къде е дъщеря му. И му заявих, че ако свидетелства срещу шофьора, момиченцето ще изчезне отново и този път няма да я види повече. В случая ми помогна това, че за шофьора се носеха слухове, че е свързан с един мексикански наркокартел — всичко това се случваше в Тексас, — но в действителност човекът по никакъв начин не беше свързан с тях.
— И предполагам, че бащата не се е явил в съда — каза Ела.
— Напротив. Но разви внезапна амнезия, докато беше на свидетелското място, и подсъдимият беше оправдан.
— Аха — каза Ела. — Щеше ли да го направиш?
— Кое?
— Да направиш така, че малкото момиченце да изчезне, ако беше свидетелствал?
— Естествено, че не. И не само заради това, че беше малко момиченце. Ако този човек беше решил да свидетелства срещу шофьора на делото, така или иначе всичко щеше да свърши. Поех глупав риск, като я взех, и оттогава никога повече не съм правил нещо толкова тъпо, но този блъф свърши работа. Ако не беше, по никакъв начин не бих направил нещо лошо на едно малко дете.
Той помълча, преди да добави:
— Сега вече разбираш с какво се занимавам, Ела. Ще дойдеш ли с мен, когато си тръгна от Чарлстън?
Мислите на Ела препускаха. Беше се влюбила в престъпник.
— Ако се съди по мястото, на което живеем в момента — каза тя, — услугите ти явно са доста добре платени.
— Не работя евтино и поемам само случаи, в които подсъдимият е много богат. Няма да рискувам да вляза в затвора за няколкостотин хиляди долара.
— А колко ти е таксата?
Бил се поколеба. За пръв път говореха за пари.
— Един милион на поръчка — отговори накрая той.
— Господи! — възкликна Ела.
Това наистина беше впечатляващо.
— Какво ще правиш, Ела? Ще дойдеш ли с мен или не?
— Отивам да се поразходя, Бил. Трябва да помисля.
Ела слезе от верандата, прекоси дюните и излезе на брега. Свали си сандалите и пое покрай водата, така че от време на време я достигаше по някоя студена вълна, за да я погъделичка по стъпалата.
— Кажи сега, Ела Сю — заговори си на глас тя. — Какво ще правиш?
Наричаше се Ела Сю само когато се чувстваше особено глупава.
Да се влюби в адвокат, на когото бяха отнели разрешителното, и в престъпник, който си признаваше деянията, определено не беше една от точките в нейния списък. Планът беше да се омъжи за богат мъж с идеята, че ако нещата не потръгнат така, както й се иска, ще се разведе и ще го направи достатъчно навреме, за да продължава да изглежда толкова добре, че да си хване друг. Ако мъжът настояваше да подпишат предбрачно споразумение, тя щеше да се постарае да му покаже какво ще загуби, ако не се ожени за нея, а след това да си тръгне — и мъжът щеше да скъса предбрачното споразумение и да я умолява да се върне. А след това, когато се разведеше с него, щеше да се сдобие с голяма къща, луксозна кола и цял куп пари. Може би недостатъчно, за да живее от тях до края на живота си, но достатъчно да живее със стил, докато се омъжи за друг богаташ.
Да, точно това беше планът и този план току-що беше изхвърчал през прозореца като някаква тлъста пойна птичка.
Тя обичаше Бил Кантуел — в това нямаше никакво съмнение, — но по-важен от любовта беше фактът, че той беше, общо взето, съвършен. С него не просто беше забавно, той беше разширил хоризонтите й; благодарение на него тя бе израснала в толкова много различни отношения. А най-хубавото от всичко беше, че сякаш винаги имаше пари в излишък, което можеше да се очаква, след като изкарваше по един милион от всяка поръчка — освен ако, разбира се, не лъжеше.
Но какво щеше да стане с нея, ако го арестуваха — което определено не беше невъзможно? Ако живееше с него, сигурно щяха да решат, че му е съучастничка, и може би щяха да арестуват и нея самата. Тя не искаше да свърши в затвора и нямаше никакво намерение да го чака, ако той влезе в затвора. И въпреки че никога не беше повдигал въпроса да се оженят — и тя не го беше притискала, — какво щеше да се случи, ако все пак се оженеха? Той вече й беше казал, че не притежава собствен дом. Просто живееше там, където отиваше заради работата си. Така че къщата нямаше как да остане за нея, след като се разведат. И като стана дума, тя може би нямаше да получи и половината от парите му. Не беше съвсем сигурна, но предполагаше, че ако той изкарва парите си по незаконен начин, властите сигурно имат право да конфискуват всичко, което притежава. Или пък точно защото изкарваше парите си по незаконен начин, сигурно ги укриваше някъде — например в офшорна сметка или дори заровени под някоя проклета скала. Във всеки случай, като негова бивша съпруга тя може би нямаше да види и цент.
— И какво ще правиш, Ела Сю? — повтори си тя.
Моментът не беше подходящ да се отдава на емоции. Беше време за хладнокръвни, логични и безстрастни разсъждения. Все пак ставаше дума за живота й.
Най-умното, което можеше да направи, беше да си тръгне. Беше само на деветнайсет години. Имаше предостатъчно време да си намери друг мъж. Но дали в живота й щеше да се появи друг като Бил — с изключение на криминалната му история, разбира се? Освен това не биваше да забравя и за възрастта на Бил. Сега той беше на трийсет и пет години, но въпреки това си оставаше с шестнайсет години по-възрастен от нея. Разликата нямаше особено значение сега, но щеше да има голямо значение, когато той щеше да стане стар, болен и немощен; защото тя нямаше никакво намерение да се превръща в гледачка на някакъв дядо.
Да, без никакво съмнение беше дошъл моментът да си тръгне.
Беше дошъл моментът да си тръгне на бегом, по дяволите.
Ела се върна в къщата на крайбрежната ивица. Бил все още седеше на верандата, беше си отворил една бира и гледаше вълните, които се плискаха в брега.
— Вятърът май се усилва — отбеляза той. — Чудя се дали през нощта няма да завали.
Тя не му отговори — наистина ли си мислеше, че точно в момента й се говори за времето?
— Е? — обърна се към нея той.
— Ще дойда с теб, но при две условия — каза Ела.
— Добре.
— Първо, трябва да се оженим.
Да вървят по дяволите хладнокръвните логични разсъждения. Бил се усмихна.
— Нищо на този свят няма да ме направи по-щастлив, скъпа моя. Какво е второто ти условие?
— Ще трябва да си поговорим сериозно — ама наистина сериозно — за пари.