Майк Лосън
Труден противник (26)

25

Демарко седеше в един бар, пиеше бира и се ядосваше заради петте дни, които, общо взето, беше изгубил в Тексас. Беше окачил бастуна си на облегалката на стола. Десният му крак пулсираше от болка и го караше да се пита дали не беше махнал патериците твърде рано.

Барът се намираше на малко повече от километър от масивния тухлен затвор на Хънтсвил — мястото, където екзекутираха осъдените на смърт престъпници в щата Тексас. От 1819-а, когато бяха построили затвора, до 1923-та там бяха умъртвявали убийците и изнасилвачите чрез обесване, но през 1924 г. благодарение на модерното чудо на електричеството бяха въвели в употреба електрическия стол. Това чудодейно устройство беше използвано над триста пъти. През 1982-ра обаче щатските законодатели бяха стигнали до извода, че използването на смъртоносна инжекция е по-хуманна форма на наказание — така поне нямаше опасност главата на жертвата да избухне в пламъци, — и оттогава насам в Тексас по този начин бяха екзекутирани над петстотин души.

Демарко току-що беше излязъл от срещата си с един осъден на смърт, който очакваше първата и последната си среща със смъртоносната инжекция, и по обясними причини изпитваше силна нужда от питие. Барът се казваше „Хъмфрис“ и Демарко беше влязъл в него само защото беше първото заведение, което бе видял. Иронията на съдбата беше в това, че човекът, когото Демарко си мислеше, че преследва, беше използвал същото име — Хъмфри — и освен това го беше използвал, защото имаше доста извратено чувство за хумор.

О, да, вече го беше надушил.

Докато си пиеше бирата, Демарко се обади на Сара и поръча да му направи резервации за Минеаполис за следващия ден, като й обясни, че след Лас Вегас, Хюстън и Хънтсвил беше видял предостатъчно от югозападните щати, за да му стигне до края на живота му. Когато го каза, все пак беше наясно, че ако удари на камък и в Минеаполис, ще му се наложи да продължи с Аризона.

— Какво правиш в Хънтсвил? — попита го Сара.

— Отидох да се срещна с един осъден на смърт, който се беше съгласил да говори с мен само защото му бяха донесли една кофа с пилешки крилца от „Кей Еф Си“. А след това ми каза да ходя да се ши… да си гледам работата.

— Моля? — каза Сара.

— О, няма значение. После ще ти разкажа. Просто ми резервирай самолетен билет до Минеаполис.

Демарко беше пристигнал в Хюстън преди пет дни, за да говори с прокурора за делото срещу Мис Тексас. През 2009 г. една бивша носителка на титлата „Мис Тексас“ — казваше се Стела Харингтън — беше платила на наемен убиец, за да очисти нейния богат, но неверен и агресивен съпруг. След това убиецът, жалка отрепка на име Ранди Уайт, беше арестуван, тъй като, пиян и надрусан с амфетамини, беше прострелял три пъти една бременна продавачка, защото се беше забавила с отварянето на касата. Всички подробности от това отвратително престъпление бяха запечатани от охранителната камера.

Ранди беше разбрал, че ще го осъдят на смърт — в това нямаше никакво съмнение, не и в щата Тексас, — и беше казал на прокурора, че освен това е убил съпруга на Стела Харингтън, защото Стела му платила да го направи. В замяна на свидетелските си показания срещу Стела Ранди Уайт искаше да получи доживотна присъда за убийството на бременната продавачка вместо смъртно наказание. И прокурорът от Хюстън с неохота беше приел това споразумение. На делото срещу Стела обаче Ранди се беше изправил на свидетелското място, беше се заклел да говори истината и беше излъгал. Беше казал, че никога не е виждал Мис Тексас, и тя беше оправдана. Но тъй като Ранди се беше отметнал от споразумението с прокурора, го бяха изпратили в Хънтсвил, където щяха да изпълнят смъртната му присъда.

Демарко почака два дни, преди прокурорът от Хюстън, който се казваше Куган, да намери време да се срещне с него; Куган си имаше по-важна работа, отколкото да разговаря с един непознат за някакво дело отпреди седем години, което беше загубил. След като Демарко най-сетне успя да се види с него, Куган му каза:

— Ранди Уайт е убил двама души, за които знаем, както вероятно и още няколко, за които не знаем. Вярвам, че на света съществуват едноклетъчни паразити с повече съвест от Ранди, и си мислех, че на тази планета няма нито едно друго човешко същество, за което да го е грижа, с изключение на него самия. Но се оказа, че греша.

Демарко — след като беше гледал твърде много филми — беше очаквал Куган да изглежда и да говори като шерифа от „Царете на хаоса“, включително каубойската шапка, ботушите с шпори и провлечения тексаски акцент. Човекът се оказа тих и любезен, не говореше с акцент и имаше къса посивяла коса и бифокални очила. Приличаше на учител по история.

— Ранди имаше две сестри — продължи Куган, — и по-голямата, общо взето, го беше отгледала, защото майка им починала, когато той бил на десет години. Но след това по-голямата му сестра развила амиотрофична латерална склероза — нали се сещаш, като Стивън Хокинг. Нямала никакви пари, била настанена в някакъв ужасен старчески дом и вероятно щяла да живее още пет или десет години, като страда през цялото време, преди да я застигне болезнена смърт.

— Окей — каза Демарко, като все още нямаше никаква представа как беше свързано всичко това с отказа на Ранди да свидетелства срещу Стела Харингтън.

— Два дни след като оправдаха Стела — каза Куган, — някой помогнал на сестрата да се самоубие. Отишла си мирно и безболезнено и аз съм сигурен, че точно това е била сделката, която Ранди е сключил с Дявола: той се е съгласил да не свидетелства, че Стела му е платила да убие нейния съпруг, а в замяна Дяволът е сложил край на мъките на голямата му сестра, след като лекарите й отказвали да го направят в продължение на години.

— Предполагам, че не си успял да откриеш Дявола — каза Демарко.

— Не, но Господ ми е свидетел, че се опитах. Знаех, че вече не мога да пипна Стела, защото тя беше оправдана на делото, но си мислех, че може би ще успея да осъдя мръсния й адвокат за манипулация на свидетел. И тъй като Ранди беше в ареста още преди делото „Харингтън“ заради убийството на горката бременна жена, аз бях сигурен, че някой го е посетил там, за да го убеди да не свидетелства. Разбрах, че са го посещавали сестрите му — включително и болната, — както и общественият му защитник, естествено, и някои от неговите приятели, които бяха отрепки като него. Както и още един човек: мъж на име Дерек Хъмфри, който се беше срещал с него общо четири пъти. Знаеш ли кой е Дерек Хъмфри?

— Не — каза Демарко.

— Ами аз също не знаех, докато не се опитах да открия човека, който беше посещавал Ранди. Дерек Хъмфри през хиляда деветстотин и осемдесета година е основал една от организациите за легализиране на евтаназията. Както и да се казваше онзи тип наистина, той просто се подиграваше с мен, като ми навираше в носа онова, което беше направил.

— Но предполагам, че не си успял да го идентифицираш.

— Не. Проверихме видеозаписите от ареста и разпитахме надзирателите, но не разбрахме нищо за него, освен че е на ръст от около сто осемдесет и осем сантиметра, с тъмна брада, очила и бейзболна шапка. А Ранди, естествено, ми каза да ходя да се шибам, когато се опитах да го накарам да говори за него. Макар че бях почти сигурен, че Ранди също не знае истинското му име.

— Същият човек ли е отишъл при сестрата на Ранди, преди тя да умре?

— Не знам. В дома, където живееше тя, по същество няма никакви мерки за безопасност; направо не е за вярване, че на старите хора там все още не са им откраднали и венчалните халки. Във всеки случай, никой не беше забелязвал непознат мъж да ходи на свиждане при сестрата вечерта, когато беше умряла, нито в седмиците преди това. Единственият й редовен посетител беше другата сестра на Ранди. Все пак открихме свидетелка — едно момиче, което почти не говореше английски. Тя ни каза, че е видяла някаква жена при сестрата на Ранди няколко пъти преди смъртта й, но изобщо не успя да ни я опише. Каза ни само, че е бяла, с дълга тъмна коса. Но трябва да разбереш, че на онова място има такъв проблем с недостига на персонал, че всички служители по цял ден тичат насам-натам като луди.

— Искаш да кажеш, че тази жена може би е работила заедно с Хъмфри и може би е помогнала на сестрата да извърши самоубийство? — попита Демарко.

— Може би — каза Куган. — Въпреки че никой не е видял жената да посещава сестрата вечерта, когато е умряла. Но човек няма нужда да е нинджа, за да се промъкне в този старчески дом, така че е възможно жената или дори самият Дерек Хъмфри да са проникнали незабелязано в дома, да са помогнали на сестрата да остави предсмъртно писмо, да са й сложили инжекцията и да са й помогнали да натисне буталото на спринцовката. Защото тя е имала нужда от помощ, не е била в състояние да направи почти нищо сама.

— Говорил ли си с Ранди наскоро, за да провериш дали няма да ти каже нещо повече за Дерек Хъмфри? Имам предвид, че след като сестра му е починала, а Стела Харингтън не може отново да бъде изправена пред съда за същото престъпление, той може би ще се съгласи да каже истината. Все пак вече няма никаква причина да защитава онзи човек, с когото е сключил споразумение.

— След делото срещу Стела говорих до посиняване с Ранди, но той не ми каза нищо. Но от пет години не съм го виждал. Проблемът е, че Ранди очаква изпълнението на смъртната си присъда и знае, че рано или късно ще умре, така че няма нещо, което да мога да му предложа, за да го убедя да каже истината. Освен това Ранди е от онези хора, които ще те прецакат по принцип, ако има някаква възможност да го направят.

— Е, аз трябва да се опитам да го накарам да говори с мен — каза Демарко. — Можеш ли да ми уредиш среща с него?

На Куган му трябваха три дни, за да убеди Ранди да се съгласи, а междувременно Демарко нямаше какво друго да прави, освен да чака в Хънтсвил, като умираше от скука, жега и влага.

Въведоха Ранди в помещение с размерите на стандартен клозет, с белезници на ръцете и окови на краката, така че беше принуден да прави къси насечени крачки. В стаята имаше само един стол и телефонен апарат на пластмасов рафт, а на стената в дъното имаше прозорец с телена мрежа, така че надзирателят през цялото време да вижда затворника. Демарко и Ранди бяха разделени с дебела преграда от плексиглас.

Ранди беше облечен с обикновена бяла тениска, джинси и джапанки. Беше слаб, среден на ръст, с белези от шарка по лицето, безжизнени сини очи и мътноруса коса, която висеше до тесните му рамене. Не изглеждаше опасен. Не приличаше на убиец. Просто изглеждаше жалък. В продължение на известно време той само седеше и гледаше Демарко, преди най-накрая да вдигне телефонната слушалка.

Демарко знаеше, че в случая с Ранди има два сериозни проблема. На първо място, точно както и Куган, той също нямаше какво да му предложи. Ранди щеше да умре и го знаеше и никой не можеше да направи нищо по този въпрос. Вторият проблем беше, че Ранди най-вероятно изпитваше благодарност към човека, който беше помогнал на сестра му да се отърве от болката и да завърши живота си с поне малко достойнство. Ако не това, със сигурност нямаше никаква причина да изпитва враждебни чувства към човека, който се представяше с името Дерек Хъмфри. Единственият възможен коз на Демарко беше вероятността Ранди да иска да изчисти съвестта си, преди да се срещне със своя Създател. Не особено изненадващо, осъдените на смърт често развиваха вяра в Бог, когато наближеше моментът за изпълнение на присъдата им.

Демарко заговори:

— Знам, че един човек, който се е представил с името Дерек Хъмфри, е сключил сделка с теб, за да помогне на горката ти сестра да си отиде мирно и безболезнено.

В действителност Демарко не знаеше това, но точно както и Куган не можеше да си представи никаква друга причина, която да накара Ранди да размени доживотната присъда със смъртоносната инжекция.

— И трябва да ти кажа, Ранди, че ти се възхищавам заради онова, което си направил — продължи той.

Което му спечели една подигравателна усмивка от страна на Ранди.

— Не, честно, Ранди — каза Демарко. — Наистина ти се възхищавам. Можеше да избегнеш смъртното наказание, но вместо това си се отказал от собствения си живот, за да спестиш години страдание на сестра си, толкова си я обичал. Така че не те лъжа, когато ти казвам, че се възхищавам на онова, което си направил. За него е бил необходим кураж, голям кураж. Освен това разбирам, че сигурно си благодарен на човека, който е помогнал на сестра ти, и не мога да те накарам да ми разкажеш какво знаеш за него.

Ранди продължаваше да мълчи, но изглеждаше развеселен.

Тогава Демарко изигра единствената карта, с която разполагаше.

— Нека ти кажа нещо, Ранди. Човекът, който е помогнал на сестра ти, може би е постъпил правилно в нейния случай, но той е зъл човек. От години насам помага на богати хора да избегнат наказанието за престъпленията си, точно както Стела Харингтън, макар че самият ти не си успял. И аз не се съмнявам, че ти знаеш, че това не е правилно. Постъпките на този човек са грях, независимо какво е направил за сестра ти.

Този път Ранди се усмихна и Демарко беше готов да се обзаложи, че му осигурява повече забавление, отколкото беше получавал от години насам. Но реши да продължи, макар че вече си даваше сметка колко е безсмислено.

— Вярваш ли в Бог, Ранди? Вярваш ли, че ще бъдеш възнаграден на небето, ако напуснеш тази земя с чиста съвест?

— Имаш предвид онзи Бог, който разболя сестра ми? — ухили се злобно Ранди. — Същият, който ме остави сирак на десет години? Онзи Бог, който ми позволи да убия онази бременна кучка? Нека ти кажа нещо, приятелче, след като ме питаш дали вярвам в Бог, трябва да ти отговоря, че не вярвам кой знае колко.

Е, да върви по дяволите тогава.

— Знаеш ли защо се съгласих да се срещна с теб? — попита го Ранди.

— Не — отговори Демарко, въпреки че вече не го интересуваше.

— Заради една кофа пилешки крилца от „Кей Еф Си“. Нали знаеш как понякога ти се прияжда нещо и не можеш да спреш да мислиш за него? Е, от два месеца си умирам да хапна пилешки крилца от „Кентъки Фрайд Чикън“. Затова казах на Куган, че ще говоря с теб, ако ми донесат кофа с десет пикантни крилца. В момента тази кофа ме чака в килията ми, защото не исках да говоря с теб, преди да я видя. Но няма да ти кажа нищо за човека, който помогна на кака ми.

Ранди продължаваше да държи слушалката и да гледа Демарко, когато се провикна към надзирателя:

— Приключихме, шефе!

После отново се усмихна на Демарко и когато надзирателят му отвори вратата, излезе от стаята, без да погледне назад нито веднъж.

След срещата си с Ранди Демарко влезе в първия бар по пътя си, като се надяваше с една бира да изплакне вкуса на затвора в устата си.

Една сервитьорка доприпка до неговата маса и весело го попита дали ще иска още една бира. Налагаше се да признае, че в щата Тексас работеха някои от най-симпатичните сервитьорки, които беше виждал през живота си, и със сигурност бяха най-жизнерадостните.

— Естествено — отговори той. — И порция пилешки крилца.

Но след това се сети за Ранди, който ядеше пържени крилца в килията си и си облизваше пръстите, и добави:

— Чакай. Без пилешките крилца. Само още една бира, моля.

Мислеше си, че е изгубил пет дни в Тексас, но в ретроспекция не беше. На базата на онова, което беше научил от прокурора в Лас Вегас и от Куган в Хюстън, вече знаеше, че издирва мъж с приблизителен ръст от сто осемдесет и осем сантиметра, с тъмна коса и привлекателно лице. Освен това беше разбрал, че мъжът може би имаше помощничка. И беше открил още нещо за него.

Мъжът, който се представяше с името Дерек Хъмфри, беше успял да открие единственото нещо за Ранди Уайт, от което можеше да се възползва, за да го накара да промени свидетелските си показания: любовта на Ранди към сестра му. А след това беше съумял да го убеди да се откаже от собствения си живот, така че сестра му да не страда повече. Значи Дерек Хъмфри беше адски убедителен. И на последно място, той — или може би жената, с която работеше — беше готов да поеме риска да се промъкне в старчески дом и по същество да убие човек, който живее там, а за това се искаше кураж.

Когото и да преследваше Демарко, този човек беше труден противник.