Майк Лосън
Труден противник (3)

2

Две минути след стрелбата в бара пристигнаха двама униформени полицаи. Бяха едва на една пряка от мястото и си бяха взели почивка, за да хапнат по парче пица, когато им се обадиха по радиостанцията. Пристигнаха в „Макгилс“ толкова бързо, че клиентите още бяха там. Повечето стояха прави, стреснати от онова, на което бяха станали свидетели току-що. Единият полицай беше умно момче от ирландско семейство, казваше се Мърфи и беше син на ченге и внук на ченге.

Мърфи се доближи до жертвата и провери дали има пулс, макар да знаеше предварително, че това е загуба на време.

После извика:

— Как изглеждаше убиецът? Някой да ми каже. Бързо.

Жена, която стоеше близо до вратата, се обади:

— Беше бял, не много висок, може би около метър и шейсет и пет, с тъмна коса, без брада, с тъмно спортно яке — може би синьо.

Мърфи се обърна към колегата си.

— Дай това описание на диспечера. Може още да е навън, да отива към метрото или да търси да си хване такси. Накарай ги да изпратят патрулни коли в радиус от три-четири преки, за да го потърсят. И нека да внимават — мъжът е въоръжен. После се свържи с управлението и накарай някого да започне да прозвънява таксиметровите компании, за да провери дали не са качили нисък бял мъж с тъмно спортно яке някъде близо до този бар. Действай!

Колегата му, който беше по-възрастен, но беше свикнал да получава нареждания от Мърфи, веднага се зае да ги изпълни.

Мърфи се обърна към клиентите в бара, които до един бяха потенциални свидетели, и каза:

— Добре. Сега искам от вас да седнете точно там, където сте били, когато е стрелял онзи мъж.

Никой не помръдна от мястото си.

— Хайде — каза Мърфи. — Седнете. Никой няма да си тръгне оттук, докато не пристигнат разследващите, а те ще дойдат само след няколко минути, за да вземат показания от вас.

 

 

Разследващите полицаи пристигнаха след петнайсет минути. Казваха се Когхил и Дент, и на двамата им оставаха само по две години до пенсия. Бяха едри и яки, стари кучета, които бяха виждали всичко. Първата им работа беше да застанат на прага и да огледат цялото помещение — по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Забелязаха, че е слабо осветено, но все пак достатъчно, за да различават лицата на хората. Покрай едната стена имаше бар с двайсетина високи столчета с кожена тапицерия, а от дясната страна имаше малка сцена, на която се виждаха пиано и акустична китара на стойка. Двамата бяха видели афиша на входа, според който в осем часа на сцената трябваше да излезе пианист, а в девет — някаква певица, за която не бяха чували.

Програмата може би обясняваше защо вътре е толкова тъмно — осветлението идваше предимно от луничките, монтирани в дъното на сцената. В бара имаше трийсетина маси, но повечето не бяха заети. Заведението сигурно се напълваше след десет вечерта, но няколко минути преди осем вътре имаше само десетина клиенти.

Убитият седеше на една маса в дъното на помещението, недалече от коридора, който водеше към тоалетните. Когхил и Дент бавно го доближиха. Жертвата беше едър мъж с набола брада, който седеше изправен зад малка кръгла масичка, с гръб към стената. Дент си помисли, че му прилича на човек от италиански произход, и се запита дали убийството не е дело на мафията.

Жертвата, който и да беше той, беше облечен с шлифер, син костюм, бяла риза и вратовръзка на сини и червени райета, разхлабена на врата. На главата му имаше една от онези плоски сламени шапки, които преди носеха таксиметровите шофьори и вестникарите. Шлиферът му все още беше влажен от дъжда, а бялата му риза беше станала тъмночервена от трите огнестрелни рани, които се виждаха на гърдите му.

— Няма гилзи от патроните — отбеляза Когхил.

— Забелязах — отвърна Дент.

Това означаваше, че убиецът най-вероятно е използвал револвер.

Дент предположи, че мъжът беше влязъл в бара, за да се скрие от дъжда и да изпие едно след работа, и беше седнал на тази маса, без да си направи труда да свали шлифера и шапката си. Питието, което си беше поръчал — мартини с две маслинки, — беше на масата пред него, но не изглеждаше да е отпил повече от две глътки от него.

Дент направи две снимки на жертвата с мобилния си телефон. Сега двамата с Когхил трябваше да изчакат съдебният лекар да обяви официално, че мъжът наистина е мъртъв, преди да преместят тялото, а след това мишките от лабораторията по криминалистика да съберат евентуалните веществени доказателства от местопрестъплението. През това време двамата с Когхил щяха да разпитат свидетелите, докато убийството все още е прясно в паметта им. Тъй като не знаеше колко време ще мине, докато изнесат трупа, Дент дръпна покривката от една близка маса и закри с нея лицето и горната част от тялото на жертвата, така че на цивилните граждани да не се налага да се взират в полуотворените му мъртви очи.

— Криминалистите ще се вкиснат заради това, когато пристигнат на местопрестъплението — отбеляза Когхил.

— Да го духат — отвърна Дент.

Благодарение на „От местопрестъплението“ и другите подобни сериали в последно време всички криминалисти се изживяваха като рок звезди.

Двамата се настаниха на една маса до бара и започнаха разпитите от бармана. Искаха да вземат показания първо от него, за да може след това да им донесе кафе. Когхил извади малък дигитален диктофон и го сложи на масата. Щеше да си води и бележки с лични впечатления за човека срещу себе си и евентуални идеи за по-късно. Въпросите щеше да задава Дент. Двамата бяха като възрастна двойка с дълъг брак: имаха си установена рутина и не се отклоняваха от нея.

Всеки разпит започваше точно по един и същ начин: „Кажете ни цялото си име, рождената дата, адреса и телефонния номер. Сега ни покажете документ за самоличност (за да сме сигурни, че името ви е било истинското). А сега ни разкажете какво видяхте“.

 

 

Първата работа на Джак Морис беше да излъже ченгетата.

Работеше като барман от двайсет и пет години насам, последните десет — в „Макгилс“. И просто нямаше начин да им каже, че убиецът е бил пиян, когато е пристигнал в бара, а след това той му е сервирал още две питиета, преди да застреля дебелака. Беше наясно, че ако си признае как е сервирал алкохол на видимо пиян човек, някой мазен адвокат ще намери начин да осъди бара и да каже, че той е виновен за убийството. Вместо това Морис каза:

— Сервирах му едно питие. Осемнайсетгодишно шотландско уиски „Гленфидих“, което струва по двайсет долара малкото. Той го изпи, поръча си още едно и отиде в тоалетната, преди да му го сервирам. Но не го видях да се връща от тоалетната, защото бях зает да приготвям коктейл „Маргарита“ за една от онези две възрастни дами — беше си разляла питието. Току-що бях оставил готовата маргарита на края на бара, за да я вземе Кейти, когато той влезе обратно през входната врата и застреля човека.

— Чакай малко — каза му Дент. — Той е влязъл обратно в бара от улицата? Нали каза, че е отишъл до кенефа?

— Да. Видях го да отива към тоалетните, но следващия път, когато го видях, той влезе от входната врата — все едно беше излязъл за една минута. И след това застреля човека.

— Странно — каза Дент. — Каза ли му нещо, преди да го застреля?

— Не съм забелязал. Просто се приближи до него — бум, бум, бум — и избяга.

— Говори ли с жертвата, преди да отиде до тоалетната?

— Не. През цялото време, докато беше тук, седеше на бара, после стана и отиде до кенефа.

— Кога пристигна убиецът? — попита Дент.

— Трябва да е било някъде към седем и половина, защото Джери току-що си беше подредил нещата.

— Джери?

— Пианистът. Той идва около час по-рано, преди да започне да свири, проверява дали всичко работи както трябва и после отива отзад в кухнята, за да хапне нещо, преди да излезе на сцената. Във всеки случай, убиецът трябва да е пристигнал към седем и половина.

— А кога дойде убитият? Беше ли вече в бара, или пристигна след убиеца?

Дент се питаше дали убиецът не беше проследил жертвата до този бар и не беше решил да изпие едно-две, за да събере кураж, преди да го застреля.

— Не знам — отговори Морис. — Кейти се занимава с клиентите по масите. Може би е видяла.

— Знаеш ли как се казва убиецът? — попита Дент.

Май трябваше да зададе този въпрос по-рано.

— Не, и не си спомням да съм го виждал тук преди. Не е редовен клиент. Не познавам и убития.

— Как плати убиецът? С кредитна карта?

— Не, в брой. Парите са в касата.

— А чашата му? — попита Дент. — В същата чаша ли му наля второто питие?

— Аха, ето я там на бара.

— Не я пипай; криминалистите ще я приберат. Спомняш ли си нещо друго?

— Не, нищо. Той просто изпи едно, отиде до тоалетната и после гръмна човека.

— Но ти успя да го огледаш както трябва, докато седеше на бара, нали?

Морис се поколеба. Не му се искаше да се забърква във всичко това. Но после отговори:

— Ами, да — предполагам, че съм го огледал както трябва.

 

 

Естер Бърман беше на осемдесет и шест години, но доколкото можеше да прецени Дент, умът й сечеше като бръснач. Беше облечена с рокля на цветя, перлена огърлица и неугледни черни обувки, каквито носят бабите. Кожата на шията й беше набръчкана като на пуйка, явно преди е била по-пълна. Носеше бифокални очила.

— Двете с Лия си седяхме на по питие — каза Естер. — Понякога идваме тук, за да слушаме Джери.

— Пианиста? — попита Дент.

— Да. Той е внук на братовчедката на Лия. Идваме по-рано, защото не обичаме да седим твърде близо до сцената — пускат музиката прекалено силно. Във всеки случай, просто си седяхме там и не обърнахме внимание на… на убиеца, докато той не отиде до тоалетната. Тогава се блъсна в масата, на която седяхме, и разля половината от питието на Лия, така че тя трябваше да си поръча ново. Извини се, но си личеше, че не съжалява наистина. Освен това ми се стори, че е пиян, поне така вървеше.

— Добре — кимна Дент. — Какво се случи след това?

Естер хвърли поглед към покривката, с която беше покрит трупът. Може и да беше останала шокирана от случилото се, но се виждаше, че е приятно развълнувана от разговора с истински полицай — като от сериалите по телевизията.

— Какво се случи след това, Естер? — повтори Дент.

— Ами онзи мъж, който беше застрелян, се появи от коридора с тоалетните и си седна. И няколко минути по-късно убиецът се върна и…

— Задръж малко — каза Дент. — Искаш да кажеш, че жертвата и убиецът са били заедно в коридора по едно и също време, а може би и в тоалетната?

— Не знам. Разказвам ви това, което видях. Не видях убития да отива по коридора към тоалетните, но го видях да се връща и да сяда обратно на мястото си. Както казах, след няколко минути убиецът също се върна, предполагам от тоалетната.

— Добре, и какво стана после?

— Убиецът излезе от бара — аз го държах под око, след като беше разлял питието на Лия — и…

— Една минута. Убиецът се е върнал от тоалетната и просто е излязъл от бара? Не каза ли нещо на жертвата?

— Не, просто излезе навън. А след това, една минута по-късно — или може би дори по-малко — се върна и го застреля на място.

— Каза ли нещо на жертвата, преди да го застреля?

— Не съм чула да му казва нещо. Просто го застреля и избяга.

— Но успя да го видиш както трябва, когато стреля по мъжа?

— О, да. Ще мога да го разпозная, ако го подредите заедно с други хора. Нали ще го подредите заедно с други, за да го разпозная, след като го заловите?

Дент едва не се разсмя.

— Да, госпожо, най-вероятно ще го направим. А сега може ли да говорим и с Лия, вашата приятелка?

— О, Лия не видя нищо. Тя седеше с гръб към масата, където седеше… където седеше жертвата.

Дент забеляза как Естер потръпна, когато каза „жертвата“.

— Нищо, нека все пак да говорим с нея — каза Дент.

Докато чакаха да дойде другата възрастна дама, Когхил се обади:

— Ако го намерим, делото ще бъде детска игра.

 

 

Дент си помисли, че Рейчъл Куин е доста привлекателна. Беше стройна, с къса златиста коса, кафяви очи и интелигентен поглед. На трийсет и пет и ако се съдеше по адреса и костюма й, разполагаше с пари. Не беше красива, но определено беше симпатична, особено когато се усмихваше. Освен това Дент остана с впечатлението, че е много проницателна. Именно тя беше жената, която веднага беше дала описанието на убиеца на Мърфи, когато се беше обърнал към всички свидетели.

Куин беше излязла на среща с някакъв мъж, когото виждаше на живо за пръв път, след като се бяха срещнали в „еХармония“, популярен сайт за запознанства. Била с гръб към входната врата на бара и с лице към масата, на която беше седял убитият мъж. Така и не видяла убиеца, докато седял на бара, не видяла нито убиеца, нито жертвата да влизат в коридора, който водеше към тоалетните, и не видяла убиеца да излиза от бара и да се връща. Обясни им, че е разговаряла с мъжа, с когото бе излязла на среща, и в някакъв момент той започнал да й показва снимки на кучето си на своя смартфон. Дент се зачуди защо един мъж би направил нещо подобно, по дяволите, но си замълча.

— Видях само как убиецът се приближи до масата, на която седеше другият мъж, вдигна ръка и го застреля — каза Куин. — Дори не осъзнах, че държи пистолет. После той се обърна и избяга от бара. Мина точно покрай масата, на която седях.

— Видяхте ли лицето му както трябва? — попита Дент.

— Както трябва? Ами тук е доста тъмно, а той мина покрай мен доста бързо, но смятам, че ще го разпозная, ако го видя отново.

— Колко питиета си поръчахте преди убийството?

— Само едно. Чаша шардоне и дори не я бях изпила.

Дент не успя да овладее любопитството си.

— Защо онзи мъж, с когото сте излезли на първа среща, ви е показвал снимки на кучето си?

— Защото и аз имам куче. Това е едно от общите неща между нас. — Тя помълча малко, преди да добави: — Може би е единственото общо нещо, което имаме помежду си.

Тогава Дент дори не подозираше, че кучето на Рейчъл Куин ще се окаже важно.

 

 

Кейти Толивър беше бомба.

Рейчъл Куин, която беше излязла на среща от сайта за запознанства, беше симпатична и млада, но не беше от онези жени, след които всеки мъж би се обърнал. Но сервитьорката… Тя беше на двайсет и няколко години, висока — може би сто седемдесет и осем сантиметра, така че на токчета щеше да бъде над сто и осемдесет — и имаше буйна тъмна коса и сиви очи, които сякаш водеха право в спалнята. Носеше тясна блуза без ръкави, която подчертаваше хубавия й стегнат бюст, и тясна къса черна пола. Ако Дент не беше стар и дебел, щеше да падне на колене пред нея, за да я умолява да излезе на среща с него.

— Забелязахме, че убитият е пиел мартини — каза Дент. — Ти ли му го сервира?

— Аха. Той влезе в бара и седна там.

Кейти посочи към трупа — слава богу, криминалистите най-сетне се бяха заели да го приберат в чувал.

— Седна на масата, дори не си свали шлифера и шапката, и аз го попитах какво ще си поръча. Той каза: мартини с водка „Столѝчная“ и маслини. Джак му го приготви, но когато му го занесох на масата, той не беше там. Предположих, че е отишъл до тоалетната.

— Разкажи ми за убиеца — каза Дент.

— Ами той седеше на бара — може би от десет-петнайсет минути, преди да се случи всичко това — започна Кейти. — Не съм сигурна точно колко, но беше изпил едно-две и изглеждаше вкиснат, все едно някой е убил малкото му кученце или нещо подобно. Нали се сещате, гледаше само в чашата си и мърдаше с устни, сякаш си говори сам, но не на глас. Ако трябва да предположа, или го е зарязала приятелката му, или са го уволнили.

— Добре, и какво стана после?

— Бях заета да сервирам, така че не му обръщах внимание, но видях как отива към тоалетните. Една минута след това излезе, но преди него излезе и другият мъж, който беше убит. Имам предвид, че убитият също отиде до тоалетната, както ви казах, и се върна обратно малко преди другия, който беше по-дребен и симпатичен.

— Убиецът е бил дребен и симпатичен? — попита Дент.

— Аха. Беше нисък мъж — поне като за мен, — но беше симпатичен.

— И какво стана после? — попита Дент.

Кейти Толивър сви рамене.

— Мъжът, който беше застрелян, седна обратно на мястото си… Аз бях там, в края на бара, и чаках маргаритата за едната от възрастните дами и когато погледнах към тях, видях убиеца, който вече стоеше срещу него. И после го застреля.

— Откъде влезе убиецът, преди да го застреля?

— Не разбирам въпроса.

— Убиецът е отишъл до тоалетната. От тоалетната ли се върна, преди да стреля, или влезе през входната врата на бара?

— Не знам. Когато го видях, той вече стоеше пред другия мъж и го застреля. После избяга навън.

Когхил се обади за пръв път, но се обърна към Дент.

— Кой е пристигнал пръв?

— А, да — каза Дент и отново се обърна към Кейти. — Барманът ни каза, че убиецът е пристигнал тук около седем и половина. Така ли е?

— Ами, да, предполагам. Не си гледах часовника, но сигурно е било така.

— А кога пристигна жертвата? Беше ли вече тук, когато убиецът седна на бара?

— Не, той пристигна може би пет или десет минути след него.

Това беше важно: значи убиецът не беше проследил жертвата. От друга страна, Дент си даваше сметка, че е възможно убиецът да е знаел, че жертвата ще бъде в този бар, и да го е изчакал тук. Във всеки случай беше полезно да разберат кой е пристигнал пръв.

— Още колко ще трябва да остана? — попита Кейти. — Тази вечер се налага да взема детето по-рано от бавачката, така че трябва да й се обадя, ако ще се забавим още.

 

 

Последният човек, когото Дент разпита, беше Едмундо Ортис — помощник-сервитьорът, който прибираше празните чаши от масите. Беше нисък, около сто шейсет и пет сантиметра, на петдесет години, с тежък латиноамерикански акцент. Дент веднага си помисли: на петдесет години, а отсервира празни чаши. Сигурно не е никак приятно.

Следващата мисъл на Дент беше: нелегален имигрант, а това беше последното, което им трябваше точно сега. Ако Едмундо наистина беше нелегален, щеше да ги излъже и да им каже, че не е видял нищо, за да не привлича излишно внимание от страна на имиграционните служби.

— Откъде си, Едмундо? — попита го Дент.

— От Куинс — отговори Едмундо.

Дент се усмихна.

— Не, имам предвид първоначално, преди да дойдеш да живееш в Ню Йорк.

— О — каза Едмундо. — От Хондурас.

Сега беше ред на Едмундо да се усмихне — с искрена, широка усмивка, която разкри кривите му зъби.

— Но вече съм гражданин на САЩ. От две години.

— Ами поздравления — каза Дент.

— Gracias — отговори Едмундо.

— Е, какво видя? — попита го Дент.

Едмундо беше видял единствено как убиецът излиза тичешком от бара. Не го беше видял да седи на бара, преди да застреля другия мъж, нито самото убийство. Беше донесъл един поднос с чисти чаши от кухнята в бара, беше чул изстрелите и след това покрай него беше изтичал някакъв мъж на път към изхода.

— Едва не ме събори — каза Едмундо.

— Но ти видя лицето му?

— Той мина много бързо — каза Едмундо.

— Но смяташ ли, че може би ще го разпознаеш, ако го видиш отново?

— Може би — отвърна Едмундо. После добави: — Вероятно.

 

 

Дент каза на всички клиенти-свидетели, че могат да си вървят, но че ще ги потърсят по-късно, за да се подпишат под показанията си. Разполагаха с петима свидетели, които бяха видели убийството или поне можеха да потвърдят, че убиецът е бил в бара: барманът Джак Морис; възрастната дама Естер Бърман; Рейчъл Куин, жената със срещата от сайта за запознанства; Кейти Толивър, разкошната сервитьорка; и Едмундо Ортис, гражданинът на САЩ. В момента на убийството в бара беше имало и още четирима души, но те не бяха видели нищо, защото бяха седели с гръб към събитията или не бяха обърнали внимание, така че бяха зърнали само гърба на убиеца, докато беше тичал навън след изстрелите. Пианистът нямаше да им свърши никаква работа, защото през цялото време не беше излязъл от кухнята, където беше вечерял.

Когато видя, че Когхил и Дент са приключили с разпита на свидетелите, един от криминалистите се приближи и заяви, че са установили самоличността на жертвата от шофьорската книжка, която бяха намерили в портфейла му. Името му беше Доминик Антъни Динунцио. Според визитната картичка от портфейла му Динунцио беше заклет счетоводител и имаше собствена кантора на три преки от бар „Макгилс“.

Значи Динунцио наистина беше макаронаджия, както си беше помислил Дент, когато видя трупа за пръв път. Той отново се запита дали убийството не е дело на мафията. Но после отхвърли тази идея. Дори не си спомняше последния път, когато италианската мафия е очистила някого в заведение, пълно с десетина клиенти.

Когхил се обади в полицейското управление, накара едно ченге да го провери набързо в архива и научи, че Доминик Динунцио няма криминално досие, не е бил арестуван и срещу него не е издавана заповед за задържане.

Вече се канеха да си тръгват, когато до тяхната маса отново се приближи същият криминалист, който беше установил самоличността на жертвата.

— Снехме перфектни пръстови отпечатъци от чашата на убиеца — съобщи им той. — От две различни лица. Едните вероятно са на бармана, така че другите трябва да са на убиеца.

Дент се обърна към Когхил и каза:

— Ако има Бог на небето, отпечатъците на този боклук ще бъдат в системата.

Тази вечер Бог наистина беше на небето, където се беше отдал на райска почивка.