Майк Лосън
Труден противник (25)

24

Ела реши, че да гледа как Джак Морис играе блекджек прилича на преживяването да гледа как някой професионален боксьор понася тежка поредица удари от значително по-силен противник. След известно време на човек просто му се иска треньорът на боксьора да хвърли кърпата на ринга, за да сложи край на това кръвопролитие.

Когато Бил играеше хазарт, той винаги се забавляваше. Разменяше си шегички с крупиетата и играчите, които седяха до него. Ако спечелеше, черпеше останалите играчи по едно питие и винаги оставяше бакшиш на крупиетата. Но Бил все пак не приличаше на пристрастен комарджия, затънал в трийсет хиляди долара дългове, който не знае как ще си плати наема за следващия месец. А точно това беше научила Ела от компанията за издирване на данни в Далас за Джак Морис, бармана от „Макгилс“.

Джак декларираше годишен доход в размер на около двайсет и пет хиляди долара, макар Ела да не се съмняваше, че той декларира само малка част от бакшишите. Освен това му плащаха социална осигуровка и по 430 долара на месец инвалидна пенсия от организацията на ветераните от въоръжените сили. Беше на шейсет и седем години и беше служил в армията от 1970 до 1972 г., така че като нищо можеше да е бил във Виетнам. Ела не знаеше — и всъщност нямаше значение — дали инвалидната пенсия беше заради рана, получена по време на военната служба, но Джак не приличаше на инвалид. Нямаше да се изненада, ако Джак — крадецът на бакшиши — страдаше от някаква мистериозна болка в гърба, невъзможна за диагностициране, която може би не беше съвсем истинска.

Според извлеченията от кредитните му карти всяка неделя и понеделник — почивните дни на Джак — той се качваше на автобуса за Атлантик Сити. В редки случаи пренощуваше в някой евтин мотел там в неделя вечерта и тези редки случаи почти със сигурност съвпадаха с неочаквания късмет, който го беше споходил на игралната маса. Но най-често се прибираше у дома в неделя вечерта, а след това отново вземаше автобуса. Джак имаше много, много сериозен хазартен проблем. И точно затова веднага щом прочете проучването за него, Ела разбра, че ще бъде лесна работа да се справи с него.

Когато Джак потегли от Ню Йорк в една топла неделна сутрин, Ела беше в неговия автобус, пълен с лошо облечени възрастни хора, които не изглеждаха способни дори да си платят автобусния билет, какво остава да играят покер. Джак слезе на автогарата в Атлантик Сити и продължи пеша — доста нетърпеливо, поне според Ела — към „Ризортс“, едно от най-старите казина на крайбрежната алея. Крачеше енергично, сякаш беше сигурен, че точно днешният ден няма да бъде като другите.

Той седна на една маса за блекджек, даде сто долара на крупието и прибра чиповете. Само двайсет минути по-късно вече беше изгубил сто долара. И докато играеше, изражението му беше съвършено мрачно. Някои мъже сигурно си прекарваха по-забавно на проктологичен преглед, отколкото Джак на масата за блекджек. Когато губеше — а поне доколкото виждаше Ела, той губеше почти на всяко раздаване, — той ругаеше на глас, удряше с ръка по масата и крупието му правеше забележка. След като изгуби първите сто долара, той извади още пет банкноти по двайсет и този път парите му издържаха малко по-дълго, може би четирийсет минути. После изгуби и тях.

Джак стана от масата и отиде на бара. Ела се зачуди дали не беше приключил с играта за деня и не се канеше да се прибира в Ню Йорк. Подозираше, че не е така. Най-вероятно щеше да изчака малко, докато късметът му се промени — все едно съществуваше някаква връзка между късмета и изминалото време, — и да отиде до някой банкомат, за да изтегли още пари от някоя от кредитните си карти. Ела отиде при него, настани се на съседното столче и му каза:

— Нека да те почерпя едно, Джак.

— Моля? — каза Джак.

Дори предложението за питие, отправено от хубава жена, не беше достатъчно да изтрие киселото изражение от лицето му.

Ела беше с червена перука, която стигаше до раменете й, и яркозелени контактни лещи. Носеше тесни маркови джинси и прилепнала блуза без ръкави, които си беше купила от „Нийман Маркъс“. Беше облечена по-небрежно, за да не бие на очи сред загубеняците, които бяха пътували в автобуса заедно с Джак, но веднага щом приключеше с него, щеше да вземе кола под наем, за да се прибере в Ню Йорк. Ненавиждаше Атлантик Сити. С изключение на лъскавите казина, които се извисяваха над крайбрежната алея, това беше един запуснат и потискащ град, който ставаше все по-запуснат с всяка изминала година. Все повече американски щати легализираха хазарта.

— Коя си ти? — попита Джак. — И защо искаш да ме почерпиш едно?

— Аз съм твоето спасение, Джак — каза му Ела. — Сега ще ти дам пет бона, за да можеш да продължиш да играеш. А следващия месец, ако се държиш прилично, ще ти дам още пет бона. Днес наистина извади късмет.

— Какви ги говориш, по дяволите? — попита Джак.

Вероятността някой да му даде пет хиляди долара го караше да не се държи толкова войнствено.

— Говоря за Тоби Розентал — човека, когото погрешно разпозна като убиеца на Доминик Динунцио.

— Погрешно?

В този момент до тях се приближи барманката, тежко гримирана жена на възрастта на Джак, и ги попита дали искат нещо за пиене. Ела дори не искаше да си представя как щеше да изглежда тази жена без грим.

— За мен черен джак даниълс с лед — каза Джак. — Голям. И тя ще го плати.

Ела си поръча една кока-кола.

През следващите трийсет минути Ела преговори с Джак първоначалните му показания пред полицаите, показанията му на очната ставка и бъдещите му показания на процеса срещу Тоби. Джак може и да беше некадърен играч, но не беше глупав и разбра какво се очаква от него. Нямаше никакъв проблем с това, което искаше Ела. Тя реши, че не му е трудно да оправдае действията си, защото беше само един от общо петима свидетели и не беше виновен, че не е сигурен дали е видял точно Тоби да стреля по Динунцио.

Ела забеляза, че Джак няма търпение да се върне на масата за блекджек, така че се ориентира към приключване на разговора.

— Преди началото на делото срещу Тоби отново ще преговорим всичко. Вероятно ще го преговорим още няколко пъти. И както ти казах, следващия месец ще ти изпратя още пет бона. Имам адреса ти. Разбрахме ли се, Джак?

— Да, разбрахме се. Сега може ли да си получа парите?

Той хвърли поглед през рамо към масата за блекджек, все едно беше оазис в пустинята, а той умираше от жажда. Беше пълен нещастник — но беше нейният нещастник.

Ела извади един плик от чантата си, но не го подаде на Джак.

— И още нещо — каза тя. — Аз никога не съм направила нищо лошо на никого през целия си живот; просто не съм такова момиче. Но хората, за които работя… Можеш ли да си представиш да работиш като барман в инвалидна количка, Джак? Защото точно това ще се наложи да правиш, ако вземеш парите и не изпълниш онова, за което се разбрахме.

Ела подаде плика на Джак и пое към изхода на шумното задимено казино. Откри в джоба си монета от четвърт долар и я пусна в една слот машина, недалече от вратата. Дръпна ръчката, колелата се завъртяха и спряха на три червени седмици. Машината започна да вдига ужасен шум и да плюе монети — общо осемдесет. Ела не можеше да повярва: току-що беше спечелила двайсет долара. Тя се разсмя и продължи към изхода, без да си направи труда да ги събере.