Майк Лосън
Труден противник (18)

17

Сега на Ела й оставаше единствено да чака, за да види какво ще стане с Естер; ако до един-два месеца не се случеше нищо, щеше да й се наложи да измисли резервен план. Но тъй като началото на делото беше насрочено за след месец и половина, тя имаше нужда от още време.

Тя изпрати кратко съобщение на Дейвид Слейд: „Уреди отлагане с 3 месеца“.

Слейд отговори незабавно, все едно беше държал телефона в ръката си. „Трябва да се срещнем!!“ Ела се усмихна на двата удивителни знака. Представяше си, че към този момент Слейд сигурно се гърчи от притеснение, защото не знае с какво точно се занимава тя, а делото трябва да започне толкова скоро.

В отговор тя му написа: „Няма нужда от среща. Всичко върви добре. Просто ми дай 3 месеца. Скоро ще се срещнем“.

Трябва да се срещнем сега!

Не. Още не.

Дори не й харесваше да пише съобщения на Слейд, какво остава да се среща на живо с него. Искаше да контактуват колкото е възможно по-малко, за да се намали вероятността някой да открие, че работят заедно.

Ела отговори: „Бъди търпелив. И ми се довери. Знам какво правя“. После изключи телефона.

 

 

Дейвид Слейд се срещна със съдия Албърт Мартинес и прокурор Джъстин Портър и поиска отлагане на делото с три месеца. Джъстин го очакваше и изобщо не се изненада. В действителност тя беше очаквала Слейд да поиска много по-дълго отлагане. Въпреки това се чувстваше длъжна да изиграе своята роля в представлението на американското правосъдие, така че се престори на възмутена от факта, че Слейд се е забавил толкова, преди да поиска от съда да промени насрочената дата в календара си.

— Усърдно възразявам, господин съдия — отсече тя.

Преди Джъстин да има възможност да обясни защо възразява — усърдно или не — Слейд взе думата:

— Господин съдия, това време ми е необходимо, за да може моят клиент да участва в собствената си защита пред съда, което, както знаете, е негово конституционно право. Трябва да ви кажа нещо, господин съдия, и със сигурност се надявам тази информация да си остане между нас. В последно време Тоби Розентал сериозно злоупотребява с алкохола, донякъде разбираемо предвид стреса, на който е подложен. Той не го понася добре, господин съдия, и двамата с баща му го убедихме, че трябва да постъпи доброволно на лечение в „Глендън Хилс“. В настоящото му състояние просто няма начин той да участва адекватно в съдебния процес и аз определено не мога да искам от него да свидетелства, както възнамерявах.

„Глендън Хилс“ беше клиника за рехабилитация, която се грижеше за пияниците и наркоманите от висшето общество. И това, което беше казал Слейд, общо взето, отговаряше на истината. Той нямаше никакво намерение да позволи на Тоби да свидетелства на процеса — каза го само за да подхвърли грешна следа на Джъстин Портър, — но Тоби наистина пиеше като смок. Беше спрял да ходи на работа, а Хенри Розентал нямаше нищо против, защото не искаше собственият му син да обикаля кантората с джипиес устройство, монтирано на глезена. Тоби не правеше нищо друго по цял ден, освен да пие и да се самосъжалява. Предполагаше се, че трябва да се готви за втория си опит да вземе изпита за адвокат, но в действителност не можеше да мисли за нищо друго освен за онова, което го очакваше в затвора. Момчето беше истинска развалина. Така че Слейд убеди Хенри да го накара да влезе в клиниката. Направи го най-вече за да отложи делото, но освен това искаше да намали вероятността Тоби да извърши някоя глупост преди началото на процеса.

Слейд не очакваше Мартинес да възрази срещу неговата молба, а отлагането с три месеца изобщо не беше прекалено. Но Слейд не знаеше, че Мартинес — подобно на много от своите колеги с черни съдийски роби — беше започнал да проявява нетърпимост към адвокатите, които отлагат делата. Понякога се случва делото да се отложи с години вместо с няколко месеца и съвсем не е нечувано дело за убийство да се отложи с две-три години. А когато едно дело се отложи с месеци и с години, могат да се случат всякакви неща и повечето от тях не са хубави. Свидетелите умират, разболяват се или се местят да живеят на друго място, където не могат да ги открият. Полицаите, прокурорите и обществените защитници се пенсионират или си подават оставката. Веществените доказателства се изгубват или унищожават. А след като от събитията са изминали две-три години, кой може да си ги спомни както трябва?

— Колко дълго ще остане господин Розентал на лечение в клиниката? — попита Мартинес.

— Моля? — каза Слейд.

Знаеше отговора; просто не беше очаквал този въпрос.

— Попитах колко дълго ще трябва да остане господин Розентал в „Глендън Хилс“. И преди да ми отговориш, искам да знаеш, че преди няколко години една от моите племеннички беше в тази клиника, за да се лекува от зависимост към болкоуспокояващи.

— Обичайният престой на пациент в клиниката е двайсет и пет дни, господин съдия — отговори Слейд. — Но в случая на Тоби лечението може да отнеме повече време. Всеки пациент е различен, така че никога не се знае предварително. Освен това има и контролни прегледи, срещи с психолози и други подобни неща. Затова си мисля, че едно отлагане от три месеца…

— Ще ти дам два месеца — каза Мартинес. — Това означава, че делото ще започне след три месеца и половина, смятано от днес. Ако твоят клиент не изтрезнее дотогава, най-вероятно никога няма да го направи.

Слейд не можеше да повярва какво става. Това беше ужасно. Можеше да се позове на десетина други причини, за да поиска отлагане на делото, и ако беше подозирал, че Мартинес ще му извърти този номер, щеше да избере някоя от тях.

 

 

Ела видя, че е получила съобщение от Слейд. Отново имаше удивителни знаци.

Съдията не ми разреши отлагане с 3 месеца! Даде ми само 60 дни! Делото е насрочено за 17 септември.

Ела му отговори: „Това е неприемливо. Свърши си проклетата работа!“.

Изобщо не беше очаквала такова развитие. От всичко, което беше прочела за него, беше останала с впечатлението, че Слейд е по-добър от средностатистическия адвокат. Но нямаше никаква полза да се ядосва заради неговата некадърност. Просто трябваше да продължи нататък.

 

 

Докато чакаше новите лекарства на Естер да свършат своята работа, Ела се зае със следващия свидетел: помощник-сервитьор Едмундо Ортис. Ела се беше надявала да открие, че Едмундо е нелегален имигрант, което щеше да опрости нещата. Тогава щеше да го заплаши, че ще се обади на имиграционните служби, ако той не реши да си вземе дълъг отпуск, докато не приключи делото „Розентал“. Но остана разочарована, когато компанията от Далас й съобщи, че след като беше прекарал единайсет години в Съединените щати, Едмундо наскоро беше станал американски гражданин.

От компанията я уведомиха и за още едно важно нещо. Съпругата на Едмундо беше починала преди пет години от рак на лимфните възли и ако се съдеше по информацията, с която се бяха сдобили, сега Едмундо живееше сам. Но извлеченията от кредитните му карти показваха, че Едмундо купува памперси и сухо мляко и пазарува в магазини, в които се продават дрехи за току-що проходили деца. Ела трябваше да проучи по-отблизо с кого живее Едмундо.

Тъй като Едмундо беше настанен в комплекс за социално слаби граждани, където Ела с бялата си кожа и русата си коса веднага щеше да бие на очи, ако тръгнеше да разпитва за него, и тъй като тя не владееше испански, а много от обитателите на комплекса не знаеха друг език, Ела нае един частен детектив. Два дни по-късно той й докладва, че Едмундо живее с дъщеря си и двете й деца, които по някакъв начин бяха стигнали от Хондурас до Ню Йорк. Съпругът на дъщерята, зетят на Едмундо, беше пристигнал в Съединените щати заедно с жена си и децата, но един ден го бяха задържали при масова проверка за нелегални имигранти и го бяха екстрадирали обратно в Хондурас. Ела предполагаше, че сега Едмундо прави всичко по силите си, за да помогне на своя зет да се събере със семейството си. Не че това я интересуваше особено. Интересуваше я единствено, че Едмундо най-вероятно се страхува да не депортират дъщеря му и внуците му, точно както бяха направили с неговия зет.

Ела си помисли да използва тази информация, за да накара Едмундо да замине, като просто му каже, че ако не се качи на следващия междуградски автобус, тя ще се погрижи да депортират дъщеря му и нейните деца обратно у дома. Но после прецени, че тази тактика може да предизвика нежелани последици, ако Едмундо се обърне към адвокат, който специализира в правата на имигрантите. Затова реши да се обади на един стар приятел в Сиатъл.

Когато двамата с Бил се бяха преместили да живеят в Сиатъл заради делото срещу изнасилвача от „Майкрософт“, те се бяха настанили в луксозен апартамент с изглед към планините Олимпик и залива Елиът и се бяха сприятелили с двойката, която притежаваше единствения друг такъв апартамент в същата сграда. Във всеки случай, мъжът, който се казваше Шиърсън, се занимаваше с морска логистика, при това сериозно. Притежаваше флотилия от влекачи, които се използваха за маневриране на товарните кораби в залива Пюджит, както и десетина океански плавателни съда за лов на раци в Берингово море. Освен това си беше купил няколко нефтени платформи, които работеха усърдно, когато не бяха обсадени от откачени природозащитници. След като напуснаха Сиатъл, Бил и Ела продължиха да поддържат връзка със семейство Шиърсън — пращаха си коледни картички и от време на време се чуваха по телефона, — а когато веднъж отидоха на круиз в Аляска, който потегляше от Сиатъл, прекараха няколко дни с тях.

И така, Ела се обади на Шиърсън. Не му каза, че вече не е с Бил; вместо това обясни, че Бил е по работа в Ню Йорк, добре е и ако не бил толкова зает, щял да се обади лично. Шиърсън знаеше, че Бил се занимава с някакви правни консултации, но това беше горе-долу всичко, защото Бил беше истински майстор в умението да говори много, без да казва нищо за работата си. Ела си поговори с Шиърсън, като го разпита за съпругата и децата му, а после му разказа, че двамата с Бил се запознали с един направо страхотен човек в Ню Йорк, който се казвал Едмундо Ортис.

Ела му каза, че Едмундо работи като помощник-сервитьор в един ресторант, който посещават често, и двамата с Бил се запознали с него, след като Ела изгубила една диамантена обица в ресторанта и Едмундо я намерил. Тъй като бил безкрайно честен, той я върнал на Ела. И така, преди няколко дни Ела забелязала, че Едмундо изглежда потиснат, а не жизнерадостен както обикновено. Когато го попитала дали има някакъв проблем, той разказал на Ела, че станал свидетел на убийство, извършено от някакъв дилър на наркотици в неговия жилищен комплекс за настаняване на социално слаби граждани. Като съвестен гражданин Едмундо се обадил в полицията и дилърът бил арестуван, но сега Едмундо имал сериозен проблем: престъпните другари на дилъра на наркотици щели да го убият, преди да започне делото.

— Господи, това е ужасно — каза Шиърсън.

— Да, така е — съгласи се Ела. — Той е прекрасен човек, а освен това е единственият източник на приходи за овдовялата си дъщеря и двете й малки деца.

Беше решила да представи дъщеря му като вдовица, за да докосне още някоя допълнителна чувствителна струна в сърцето на Шиърсън.

— Бил поразпита за този дилър и не се съмнява, че Едмундо говори истината — този човек наистина ще организира да го убият, за да не може да свидетелства в съда.

— Господи — повтори Шиърсън.

— Затова двамата с Бил се питахме дали няма да можеш да намериш на Едмундо работа на някои от твоите кораби. Той готви страхотно и всъщност има образование за главен готвач.

В интерес на истината, това беше вярно. Компанията от Далас беше открила, че Едмундо има кулинарно образование, защото беше попълвал десетки молби за назначаване на работа в интернет, докато се беше опитвал да си намери работа като готвач, преди да се задоволи с отсервиране на чаши в бара.

— Питахме се дали ще можеш да го назначиш на някой от твоите риболовни кораби, така че да го няма през следващите шест месеца или нещо подобно — продължи Ела. — С други думи, така Едмундо ще изчезне преди началото на делото, а престъпниците от наркобизнеса никога няма да го намерят, ако е в открито море. После, когато свърши делото, можеш да го задържиш на работа или да го освободиш, но според мен ще искаш да го задържиш, защото той е много трудолюбив. Работата е там, че ако го вземеш, ще трябва да му плащаш в брой и да направиш така, че да не остават никакви документални следи. Бил каза, че дилърът е свързан с някакъв голям мексикански картел, така че има достъп до сериозни ресурси.

Шиърсън почти без никакво колебание се съгласи да помогне на горкия Едмундо. Харесваше му мисълта да помогне на един невинен свидетел да се укрие от злокобния престъпен картел. Освен това харесваше и Ела. Сега Ела просто трябваше да каже на Едмундо, че ще става моряк.

 

 

Една вечер Ела изчака Едмундо да си тръгне от „Макгилс“; горкият човек работеше там до два часа сутринта. Докато се влачеше уморено към метростанцията, тя се доближи до него. Беше с шлифер с вдигната яка, тъмноруса перука и очила с тъмни рамки, макар и да не се притесняваше особено, че той ще може да я разпознае по-късно.

— Едмундо, двамата с теб ще отидем в онова кафене, за да си поговорим — каза му тя.

— Какво? — каза той. — Коя сте вие?

— Добрата фея. Или лошата вещица. От теб зависи.

— Какво? — повтори той.

Човекът едва говореше английски; Ела трябваше да престане да се опитва да остроумничи.

— Едмундо, ако не направиш това, което искам, дъщеря ти и внуците ти ще бъдат изпратени обратно в Хондурас.

— Аз съм американски гражданин — каза той.

— И какво от това? Още по-зле за теб, защото могат да те тикнат в затвора за това, че си дал убежище на нелегални имигранти. Хайде да отидем да пием по едно кафе. Аз черпя.

Той последва Ела до една денонощна закусвалня. Крачеше с наведена глава като овца, която отива на заколение.

— Ед — започна Ела, — след два дни — два дни би трябвало да бъдат предостатъчни, за да си съберете багажа — ти, дъщеря ти и внуците ти ще се качите на автобус за Сиатъл, щата Вашингтон. Няма да казвате на никого, че заминавате. Няма да пътувате със самолет или с влак.

— Не разбирам за какво говорите — настоя Едмундо.

Ела не обърна внимание на объркването му и извади от джоба на шлифера си издут плик. Банкнотите, натъпкани в него, си личаха съвсем ясно и тя се съмняваше, че помощник-сервитьорът изобщо беше виждал толкова много пари на едно място.

— В този плик има две неща, Ед. Първо, десет хиляди долара в брой. Те са за разходите по преместването.

Ела предполагаше, че Хенри Розентал може да си позволи подобна щедрост.

— И второ, името и телефонният номер на един човек. Когато пристигнеш в Сиатъл, ще му се обадиш и той ще ти помогне да намериш квартира за дъщеря си и внуците си. А след това ще се качиш на един кораб и ще изчезнеш, докато не свърши делото „Розентал“.

Защото, Ед, ние сме ти намерили страхотна работа. Ще бъдеш готвач на риболовен кораб, което се плаща адски по-добре, отколкото работата като помощник-сервитьор, а освен това, доколкото разбрах, получаваш и бонус в зависимост от улова на кораба.

С други думи, ако направиш онова, което искаме, ще имаш страхотна работа, ще можеш да се грижиш по-добре за семейството си. Но ако не се качиш на автобуса за Сиатъл, дъщеря ти и нейните деца ще бъдат затворени в център за задържане, откъдето ще ги изпратят обратно в Хондурас.

— Защо правите това с мен? — попита Едмундо.

— Защото не искаме да свидетелстваш на делото „Розентал“. Чуй ме внимателно, Ед: ние ще разберем, ако споменеш на някого за разговора, който проведохме току-що. Ще разберем, ако не пристигнеш в Сиатъл. Ще разберем, ако се опиташ да скриеш дъщеря си и внуците си.

Ела непрекъснато говореше в множествено число, защото искаше Едмундо да си представя цяла армия от непознати с шлифери, които го следят и подслушват на всяка крачка.

— Помисли и за нещо друго, Ед: ти си само един от петима свидетели и си видял единствено как някакъв мъж минава тичешком покрай теб. Има още четирима души, които могат да дадат много по-подробни свидетелски показания от теб, така че всъщност и без това няма нужда да се явяваш в съда.

Това беше нещо, което беше научила от Бил: на свидетеля трябваше да се даде възможност да се убеди в оправданието, че показанията му не са толкова важни за изхода на делото.

— И така, ако направиш онова, което искаме от теб, ще получиш десет бона и страхотна работа. Но освен това ти казвам — и не се шегувам, Ед, — че ако след два дни не изчезнеш от Ню Йорк и ако се появиш в съда, когато започне делото „Розентал“, ние ще съсипем шибаното ти семейство.

Ела отпусна малката си бяла ръка върху грубата мургава ръка на Едмундо.

— Това е добре за теб, Ед. Не гледай толкова тъжно.

След като Ела се увери, че Едмундо знае всичко необходимо, което трябва да направи — например да се отърве от мобилния си телефон и да не използва кредитните си карти, — тя стана от мястото си и се приготви да си върви, но после спря, извади от джоба си една банкнота от двайсет долара и му я подаде.

— Поглези се, Ед. Тази вечер се прибери с такси вместо с метрото.