Майк Лосън
Труден противник (21)

20

Демарко се срещна с Когхил и Дент в една закусвалня в „Трайбека“. Когато пристигна, двамата вече седяха на една маса до прозореца и си разменяха дърварски коментари за жените, които минаваха по тротоара навън. „Видя ли какъв балкон имаше тази?“ Демарко реши, че му приличат на близнаци: и двамата бяха на петдесет и няколко, с посивели коси и наднормено тегло. Имаха малки цинични очи, а лицата им изглеждаха най-добре пригодени да изразяват скептицизъм. И двамата бяха облечени със спортни сака, които им бяха тесни, измачкани бели ризи, евтини раирани вратовръзки и обикновени черни обувки с дебели подметки. Бяха като от илюстрация в ръководство за разпознаване на служителите на реда в Ню Йорк.

Демарко им разказа за теорията на Портър: как е открила шест дела, в които подсъдимите са били особено богати и някой е оказал влияние на свидетелите и в шестте случая. Обясни им, че Портър подозира как този някой може да е бил едно и също лице — защото нейните колеги го бяха „надушили“, каквото и да означаваше това, по дяволите — и тя се опасява, че има вероятност същият човек да манипулира делото „Розентал“.

Отговори му Дент:

— Няма да се изненадам чак толкова, ако някой се докопа до свидетелите, когато става дума за много пари. На богатите всичко им се разминава, да им го начукам. Но ми е трудно да повярвам, че става дума за един и същ човек. От друга страна, трябва да призная, че Джъстин е от добрите юристи в Манхатън, и след като тя вярва, че е възможно… ами кой знае.

— Както и да е — каза Демарко. — Портър ми каза, че се е усъмнила какво точно се е случило с възрастната дама, а вие ще ме просветлите по този въпрос.

— Честно казано, когато за пръв път чухме, че Естер е получила сърдечен удар, не се изненадахме особено — каза Дент. — Имам предвид, че тя беше почти на деветдесет години, мамка му. Но Джъстин ни каза да отидем да проверим дали не е станало нещо необичайно, защото не й харесваше, че губи двама свидетели поред.

— Затова отидохме в болницата да я видим — намеси се Когхил, — но тя не можеше да говори. Нали се сещаш как изглеждат понякога хората, след като са получили удар? Едната половина от лицето им е изкривена надолу, а от устата им тече лига? Срамота.

— Естер няма роднини — продължи Дент, — с изключение на някаква братовчедка, която живее някъде на запад, но двете не се виждат. Но в болницата беше нейната приятелка Лия. Същата, която е била с Естер в бара, когато са застреляли Динунцио, и тя ни попита дали сме дошли да разследваме кой е отровил Естер.

— Ние се стреснахме — каза Когхил. — Чакай малко. Отровил? Какви ги говориш? И Лия ни разказа, че след като приятелката й получила удар, тя отишла до апартамента на Естер, за да й занесе разни неща в болницата. Нали се сещаш — четка за зъби, нощница, чехли, каквото там ще й трябва. Но не успяла да намери кутийката за хапчета — от онези с отделенията за всеки ден от седмицата. Лия каза, че кутийката трябвало да е на кухненската маса, защото Естер винаги я държала там, но не я намерила. Лия потърсила малко, но накрая се отказала и започнала да събира нещата, които трябвало да занесе. И тогава намерила кутийката. Била в джоба на халата, който си обличала Естер сутрин. Явно си била изпила хапчетата сутринта, а после прибрала кутийката в джоба, вместо да я остави обратно на масата.

— Добре — кимна Демарко, но вече се чудеше защо Когхил продължава с тази кутийка.

Мислеше си, че възрастната дама просто я беше сложила на грешното място, както понякога правеше той с ключовете си.

— Лия отворила кутийката, за да провери колко хапчета има вътре — продължи Когхил. — И видяла, че са само три. Едно синьо в отделението за събота и още две хапчета в отделението за неделя — едно синьо и едно бяло. Синьото трябвало да е кумадин, а бялото — дигоксин.

— Лия, естествено, знаела точно какви лекарства пие Естер — обади се Дент. — Възрастните хора си говорят само за медицинските си проблеми, а Естер и Лия са по-близки от сестри. Във всеки случай, Лия отишла до шкафчето в банята, за да зареди кутийката. Отворила шишенцата с дигоксин и кумадин, изтърсила по няколко в шепата си и тогава забелязала, че хапчетата не били същите като онези в кутийката.

Когхил отново взе думата, за да продължи историята:

— Таблетките били в същите цветове, синьо и бяло, и също толкова големи, колкото онези от шишенцата с лекарства по рецепта, но на тях нямало отпечатани същите цифри, каквито има на кумадина и на дигоксина. Лия откачила. Обадила се на медицинската сестра в дома за възрастни хора и заявила, че някой е разменил лекарствата на Естер. Сестрата казала: „Ами, глупости“, и се качила горе, където започнала да рови в шкафчето в банята, пълно с всякакви боклуци, и гледай ти, каква изненада — намерила някакви хапчета, които изглеждали точно като онези от кутийката. Едните били хапчета за отслабване, а другите — антихистамини. Медицинската сестра казала, че Естер очевидно е объркала лекарствата.

Било ред на Лия да каже: „Глупости“. Според нея просто нямало начин Естер да допусне такава грешка. Освен това, както казала на сестрата, приятелката й не била слагала в устата си хапче за отслабване през целия си живот. Точно това ни разказа Лия в болницата.

Дент се облегна назад на стола си.

— А ти как мислиш, Демарко? Възрастната дама си е объркала лекарствата или някой се е промъкнал в нейната стая, за да размени хапчетата, защото е знаел, че ако не си взема лекарствата, може да получи удар? И защо този човек е разменил само хапчетата в кутийката, но не и хапчетата в шишенцата?

— Не знам — отвърна Демарко.

Струваше му се много по-вероятно старата Естер просто да е объркала лекарствата.

— А онзи помощник-сервитьор, който е избягал? — попита той.

— А, това вече е странно — каза Дент. — Имам предвид, че е по-странно от онова за Естер, защото Ортис изглеждаше сериозен човек. Но когато Джъстин му се обадила, за да провери нещо в показанията му, чула съобщение, че телефонът е изключен или е извън обхват. Затова отидохме да го потърсим и така разбрахме, че се е изнесъл от апартамента си. Попитахме домоуправителя къде е отишъл и той ни каза, че Ортис изчезнал посред нощ и не казал на никого защо заминава или къде отива. Дори не се обадил, за да си вземе депозита, и изоставил всичките си мебели. Имам предвид, всичко изглеждало така, все едно се е изплашил от нещо и е избягал.

— Опитахте ли се да го откриете? — попита Демарко.

— Да, естествено — отвърна Когхил. — Е, не лично, но помолихме момиче от отдела за издирване на изчезнали лица, което разбира от компютри. Тя се разтърси, за да провери дали е използвал кредитните си карти, дали си е купил самолетен билет или дали някъде не се е показал номерът на социалната му осигуровка, но не можа да го открие. От друга страна, трябва да съм честен с теб: не сме се опитвали много сериозно да го открием. Към онзи момент все още разполагахме с четирима сериозни свидетели, които можеха да дадат показания срещу онова малко лайно Розентал.