Майк Лосън
Труден противник (42)

41

Демарко се върна в Манхатън с намерението да извърши престъпление.

Основният му проблем беше фактът, че в Манхатън живееха един милион и шестстотин хиляди души. През работните дни населението набъбваше до три милиона. Освен това Демарко нямаше как да бъде сигурен, че Ела изобщо живее в Манхатън. Можеше да живее във всеки от другите райони на Ню Йорк с общо население от осем милиона и шестстотин хиляди души. И най-сетне, нямаше никакви основания да се смята, че тя използва истинското си име; в действителност към този момент, след като Сара я беше издирвала по всички възможни начини, Демарко беше убеден в обратното.

Докато той беше в Калифорния, Сара продължи да търси навсякъде. Опитваше се да открие наемодателя на Филдс. Освен това се беше свързала с луксозните хотели, за да провери дали тя не е отседнала в някой от тях и не поръчва румсървис. Не спираше да проверява и дали Филдс не е използвала кредитна карта в Ню Йорк или някъде другаде по света. Беше се свързала с компаниите за автомобили под наем и със службата за контрол на автомобилния транспорт в Ню Йорк, за да види дали не са издали на Филдс фиш за неправилно паркиране, за превишена скорост или за шофиране в нетрезво състояние. Нищо, нищо, нищо и нищо. Демарко беше убеден, че Филдс притежава фалшив документ за самоличност и Сара никога няма да й хване следите. Но не можеше да се откаже от разследването, на първо място, защото знаеше, че Махоуни няма да му позволи. Другата причина беше обещанието, което беше дал на леля Кони, че убиецът на нейния син ще отиде в затвора. А както изглеждаше към този момент, това може би нямаше да се случи. На Джъстин й беше останал само един сериозен свидетел, Рейчъл Куин. Рейчъл може би щеше да успее да убеди съдебните заседатели, че убиецът е Тоби, но при липсата на мотив и веществени доказателства шансовете за осъдителна присъда непрекъснато намаляваха.

Имаше и трета причина, която не му позволяваше да се откаже: егото му. Той мразеше да губи и не беше готов да признае пред Ела Филдс, че го е победила. Така че планът му беше да се обади на Нийл и да направи нещо незаконно — независимо какво смяташе Джъстин за това.

Нийл живееше във Вашингтон. Наричаше се „информационен брокер“, но в действителност беше човек, който срещу солидно възнаграждение беше в състояние да се сдобие с данни за почти всекиго. Умееше да се промъква през защитните стени на информационните мрежи или просто се обаждаше на някой от контактите, които си беше изградил с годините на подходящи места, където се съхранява лична информация — например в банковата система и в телефонните компании. Демарко предполагаше, че след като успее да открие хората, с които бяха говорили свидетелите, ще има откъде да продължи с разследването, независимо дали тази информация беше законно придобита или не. Към този момент вече не му пукаше за това. Трябваше на всяка цена да открие Ела Филдс.

Преди да се обади на Нийл, Демарко реши да се срещне за последен път със Сара, за да провери дали е постигнала някакъв напредък и ако не, да й каже да се върне към обичайните си задължения като стажантка, каквито и да бяха те. Освен това искаше да я увери, че ако някога има нужда от препоръка, той е готов да напише черно на бяло, че тя може да ходи по вода, без да си намокри обувките.

Докато пътуваше с такси към кафенето на „Старбъкс“ до сградата на съда, се наложи да заобиколят заради един от непрекъснатите ремонти в Манхатън. Минаха покрай Мемориалния комплекс за Единайсети септември и Демарко преживя един от моментите, когато му се искаше да се плесне по челото.

„Стоманеният пръстен“. Защо не се беше сетил по-рано, по дяволите?

„Стоманеният пръстен“ в Ню Йорк е изграден по модела на същата система за наблюдение в Лондон след Единайсети септември, за да се предотвратят терористични атаки. Пръстенът се състои от над осем хиляди охранителни камери, разположени предимно в центъра на Манхатън, така че да покриват ключови обекти като Фондовата борса, Централната гара и Мемориалния комплекс за Единайсети септември. Камерите се управляват от високоусъвършенствани програми, които могат да бъдат настроени за издирване на конкретни лица или дори физически обекти — например някоя раница, оставена на стъпалата пред сградата на Федералния съд.

Това беше горе-долу всичко, което знаеше Демарко за охранителната система. Беше го прочел във вестниците. „Пръстенът“ беше със стратегическо значение за националната сигурност и по тази причина дейността му беше секретна като на военно съоръжение, а момчетата от Бюрото за борба с тероризма бяха също толкова потайни, колкото агентите от ФБР и Агенцията за национална сигурност, с които работеха съвместно.

Демарко се обади на Джъстин.

— Искам да използвам „Стоманения пръстен“, за да открия Ела Филдс.

— Сигурно се шегуваш — каза Джъстин.

— Не. Ти непрекъснато повтаряш, че единственият начин да се сдобием със съдебна заповед, за да проверим телефоните на свидетелите, е да докажем, че Ела Филдс е в Ню Йорк и се е свързала с тях. Е, Рейчъл Куин работи близо до Уолстрийт, където има около един милиард охранителни камери, така че, ако Ела Филдс е ходила до нейния офис, има голяма вероятност това посещение да е записано. Искам момчетата от Бюрото за борба с тероризма да пуснат снимката от международния паспорт на Филдс в модерните си компютърни програми и да проверят дали няма да я открият.

— Само това ли е? — отговори Джъстин. — Демарко, нали разбираш, че тези хора не работят за мен и…

— Да, но…

— … и след като областният прокурор поначало не беше готов да притисне полицията, за да ми осигури ресурсите за издирване на Кантуел и Ела Филдс, какво ще ми отговори според теб, ако му кажа, че искам да започна да издирвам Ела Филдс с охранителни камери? На всичко отгоре, Джим Кели…

Джим Кели беше полицейският комисар, който оглавяваше Бюрото за борба с тероризма.

— … е истинска примадона и дружи с шефовете на ФБР и ЦРУ, така че през половината от времето се държи така, все едно дори не работи за Ню Йорк. Просто искам да кажа, че ако прокурорът се обади на Кели и поиска от него да използва охранителните си камери, за да издирва Филдс, Кели ще му отговори да ходи да се гръмне и може би ще има пълното право. Все пак Тоби Розентал е убил един човек, Джо. „Пръстенът“ се използва, за да се попречи на разни фанатици да убият хиляди хора.

Демарко помълча малко, после каза:

— Е, аз познавам един човек, който може да говори с Кели.

— Имаш предвид Махоуни?

— Точно така. Махоуни може да го заплаши, че ще ореже федералния бюджет за борбата с тероризма, и Кели ще му обърне внимание.

Демарко се обади на Махоуни и му обясни как стояха нещата: беше открил една жена на име Ела Филдс, която според него със сигурност беше оказала влияние на двама от тримата оставащи свидетели по делото „Розентал“.

— Единственият начин да открия тази жена, за който се сещам, е „Стоманеният пръстен“. Ако не я открия, убиецът на Доминик има много добри шансове да се измъкне безнаказано. Ще можеш ли да натиснеш онзи задник, началника на „Пръстена“, за да го накараш да ми помогне?

На следващия ден Махоуни му се обади.

— Кели се съгласи. Трябва да дадеш снимката на Филдс на някакъв тип, който се казва Димитри. Той работи в техническия отдел на Кели.

Димитри?

— Благодаря ти, шефе — ухили се Демарко.

Демарко се срещна с Димитри в един бар, недалече от Бродуей, където едно мартини струваше петнайсет долара. Мъжът приличаше на гангстер: с лице като на невестулка, зализана коса и втален костюм от лъскава материя. Освен това говореше с руски акцент. Демарко знаеше, че от Русия пристигат много математици и компютърни специалисти. Когато не се занимаваха с хакерски престъпления в родината си, ги изпращаха да работят на Уолстрийт като финансови анализатори и служители под прикритие в технологични компании. Но Демарко изобщо не се интересуваше дали Димитри е руски шпионин, който е успял да се инфилтрира в органите на реда в Ню Йорк. Интересуваше го единствено това дали Димитри ще успее да докаже, че Ела Филдс е в града.

Демарко даде на Димитри снимката от международния й паспорт и три дни по-късно двамата отново се срещнаха в същия бар, където Димитри му даде друга нейна снимка. На нея ясно се виждаше как тя стои недалече от сградата, където работеше Рейчъл Куин.

На снимката от охранителната камера Филдс беше облечена с шорти, тениска и маратонки. Не носеше никаква дегизировка. Беше впечатляваща жена; имаше забележителни крака.

Демарко се обади на Джъстин.

— Мога да докажа, че Филдс е в Ню Йорк. Разполагам с нейна снимка, на която тя стои пред сградата, където работи Рейчъл Куин. Изглежда така, все едно чака Куин да излезе от сградата. Мислиш ли, че вече можем да се сдобием с някоя и друга съдебна заповед?

На следващия ден Демарко и Джъстин Портър, която изглеждаше изтощена както обикновено, вече бяха в кабинета на съдия Уолтър Хоугланд. Той беше на седемдесет и четири години, беше висок метър и деветдесет и три и беше слаб като вейка. Сигурно тежеше по-малко от седемдесет килограма. Вместо нос имаше кокоши клюн, а шестте кичура жълтеникава бяла коса беше зализал настрани върху черепа си, нашарен с петна. За Хоугланд беше добре известно, че винаги носи автоматичен пистолет .32 калибър под съдийската си роба; никога не беше вадил пистолета, но тайно се надяваше някой ден да му се удаде възможност.

Прокурорите обожаваха Хоугланд; съдийската колегия не споделяше чувствата им. Присъдите, издавани от него, бяха обжалвани повече от на всеки друг съдия по наказателни дела в Манхатън и неговите колеги искаха да го разкарат. Проблемът с Уолтър Хоугланд беше, че просто му беше писнало престъпниците да се измъкват безнаказано, след като според него със сигурност бяха нарушили закона. Веднъж, след като беше обърнал няколко питиета повече, отколкото трябва, той беше казал на един репортер, че системата на правосъдието ще бъде обречена на провал дотогава, докато зависи от решението на дванайсет идиоти, които трябва да определят дали подсъдимият е виновен или не.

Когато Хоугланд беше убеден, че един човек е виновен — независимо какво казваха проклетите съдебни заседатели, — той не правеше никакво усилие да прикрива истинските си чувства и отхвърляше почти всяко възражение и предложение на адвокатите. Освен това имаше склонност да съветва съдебните заседатели по такъв начин, че почти със сигурност да достигнат до решение за осъдителна присъда. На този етап от живота си Хоугланд вече не се интересуваше дали присъдите му ще бъдат обжалвани. Идеята му беше, че ако някой звяр отново бъде пуснат на свобода, за да тормози хората, това няма да е по негова вина, защото е направил всичко по силите си, за да го тикне зад решетките.

Хоугланд не си направи труда да прочете писмената молба в размер на десет страници, която Джъстин и Демарко бяха подготвяли през цялата нощ. Вместо това заяви:

— Просто ми кажете за какво става дума.

Демарко му обясни. Каза му, че мъж и жена на име Бил Кантуел и Ела Филдс обикалят цялата страна в продължение на повече от десет години, за да притискат свидетелите да променят показанията си или да не се явяват пред съда, в резултат на което много богати хора са оправдавани по обвинения в предумишлено и непредумишлено убийство. Хоугланд изглеждаше впечатлен.

Демарко му обясни как беше достигнал до това заключение, след като беше проучил делата от Финикс, Лас Вегас и Хюстън, и за негова изненада, Хоугланд не го прекъсна, за да му каже да побърза. Демарко обясни, че Ела Филдс в момента е в Ню Йорк и той разполага със снимка от охранителна камера, която доказва това. Един от свидетелите по делото „Розентал“ е изчезнал безследно, а друг е получил удар, който може би не се дължи на естествени причини. В добавка двама други свидетели, които са се съгласили да потвърдят пред съда, че Розентал е убил Доминик Динунцио, междувременно са променили показанията си.

— Наистина ли вярвате, че тази жена се е опитала да убие онази възрастна дама? — попита Хоугланд.

— Да, но не мога да го докажа — отговори Демарко.

— И какво искате от мен? — попита Хоугланд.

— Господин съдия — отговори Джъстин. — Нуждаем се от съдебна заповед, за да проверим телефоните на хората, които може би са общували с Ела Филдс. Включително адвокатът на Розентал и двама от свидетелите.

— Защо се обръщате към мен вместо към съдия Мартинес? — попита Хоугланд.

Мартинес беше водил съдебното заседание, на което беше предявено обвинението срещу Тоби, и щеше да бъде съдия и по самото дело срещу него. А отговорът на въпроса на Хоугланд трябваше да гласи: „Защото е по-вероятно вие да ни издадете съдебната заповед, от която се нуждаем“. Но Портър не можеше да отговори така. Вместо това тя каза:

— Господин съдия, въпросът не засяга директно делото „Розентал“ по обвинение в убийство. Искаме да дадем начало на друго дело, с което да осъдим Ела Филдс и Дейвид Слейд за упражняване на натиск върху свидетелите, а може би и за опит за убийство. Ако представим тази молба на съдия Мартинес, това може да се приеме за конфликт на интереси и да го принуди да си направи отвод, което няма да бъде справедливо. Имам предвид, за съдия Мартинес.

— Глупости — каза Хоугланд. — Дошли сте при мен, защото Мартинес е мухльо.

Той помълча малко, после заяви:

— Ето какво ще ви предложа. Ще ви дам съдебна заповед, за да проверите телефоните на свидетелите, но не закачайте Слейд. Ако проверите телефона на акула като него, това може да създаде проблеми на всички замесени. Но ако откриете нещо при проверката на свидетелите, може би ще ви разреша да проверите и самия Слейд.

— Благодаря ви, господин съдия — отговориха в един глас Демарко и Джъстин.

После бързо си тръгнаха от кабинета, преди да е променил решението си.