Метаданни
Данни
- Серия
- Джо Демарко (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- House Witness, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- nedtod (2022 г.)
Издание:
Автор: Майк Лосън
Заглавие: Труден противник
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 22.05.2018
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-452-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17317
История
- — Добавяне
Трета част
19
Демарко се радваше, че най-после беше успял да се отърве от патериците.
През последните два месеца едва не го бяха накарали да се побърка. Придвижването с тях беше проблем във всяко помещение с много мебели, например в почти всеки бар или ресторант. Трябваше му три пъти повече време, за да стигне някъде пеша. Не можеше да шофира дори кола с автоматични скорости, защото спуканата кост беше на десния крак, а влизането в такситата и излизането от тях беше истинско акробатично постижение. Освен това беше развил голяма привързаност към рампите за инвалидни колички, защото стълбищата бяха истински ад, особено когато беше заледено или валеше.
Накрая, след като се беше влачил с патериците в продължение на десет мъчителни седмици, рентгеновите снимки показаха, че костта му беше зараснала от само себе си. Лошата новина беше, че лекарят настояваше Демарко да ходи с бастун през следващите няколко месеца, за да не започне изведнъж да натоварва контузения си крак. Което означаваше, че няма да може да играе голф.
От болницата му дадоха алуминиев бастун, който можеше да се регулира на височина, но според Демарко с него приличаше на старец, който разчита само на социални помощи. Затова си купи от една заложна къща бастун от абаносово дърво с месингова дръжка, като за малко се замисли за горкия нещастник, който е бил принуден да го остави там. Във всеки случай, с този бастун се чувстваше по-добре, основно защото смяташе, че с него изглежда по-добре. Приличаше на пилот от Британските военновъздушни сили от старите филми — някой от онези корави типове с мустачки като на Ерол Флин, свалени от „Луфтвафе“ в дуел между изтребители над Ламанша. Добре де, може би не чак толкова, но с този бастун определено беше по-добре, отколкото да се влачи с патериците.
Беше взел новия си бастун, за да направи едно кръгче за проба, когато телефонът му звънна. Номерът му беше непознат, но беше с код 202 — от Вашингтон, окръг Колумбия.
— Демарко? — попита жената, която се обаждаше.
— Аха.
— Обажда се Джъстин Портър.
— Кой?
— Прокурорът по делото срещу убиеца на Доминик Динунцио.
— А, да — каза Демарко. — Извинявай, за момент не се сетих за името.
В действителност не се беше сещал за Портър, откакто бяха предявили обвинението в съда срещу убиеца на Доминик преди два месеца. Зарадва се, че тя му се беше обадила сама, защото беше започнал да се чуди кога най-сетне ще започне това дело.
— Какво мога да направя за теб? — попита Демарко.
— С делото срещу Тоби Розентал може би има един проблем… — започна Портър.
Пет часа по-късно Демарко вече беше в Ню Йорк.
Работното място на Портър беше в Наказателния съд в Манхатън, недалече от Фоли Скуеър, и оттам можеше лесно да се стигне пеша до Бруклин Бридж и Световния търговски център. Сградата беше само на няколко преки от Уолстрийт, където се трудеха някои от най-големите престъпници в Америка. От високите етажи се виждаха река Хъдсън на запад и Ийст Ривър на изток.
Кабинетът на Портър беше на шестия етаж, но от него не се виждаше нищо, защото нямаше прозорци. Когато Демарко почука по касата на отворената врата, Портър говореше по телефона. Демарко си помисли, че му изглежда изтощена от работа, а ако се съдеше по тъмните кръгове под очите й, явно не си доспиваше.
Тя махна на Демарко да влезе, но продължи да говори:
— Казвам ти, Мори, няма да се разберем, ако настояваш да сваля обвинението за дребно хулиганство. Онзи задник, когото защитаваш, е записан на видео как удря в лицето баба на седемдесет и две години, след като й е откраднал чантата.
Кратка пауза. После тя продължи:
— Не ми пука колко ще струва делото. Онзи дребен гадняр, когото представляваш, ще влезе в затвора. Или го накарай да се признае за виновен, или ще се видим в съда.
Портър тресна слушалката и се обърна към Демарко.
— В този град за всяко нещо се налага да се водят някакви тъпи преговори.
Тя посочи на Демарко да седне на един стол пред бюрото й: единствената хоризонтална повърхност в целия кабинет, която не беше заета. Навсякъде се виждаха кафяви папки — натрупани на купчини по бюрото, по пода около него и върху трите масленозелени метални шкафчета, до едната стена. Някои от чекмеджетата не можеха да се затворят както трябва, защото бяха натъпкани с документи. Демарко знаеше, че делата в Ню Йорк се бавят с месеци и понякога с години, защото няма достатъчно прокурори и обществени защитници, и претрупаният кабинет на Портър сякаш го потвърждаваше.
Демарко седна на стола и попита:
— Какво става? Каза ми, че…
Телефонът на бюрото на Портър започна да звъни в същия миг, в който мобилният й издаде друг, по-мелодичен звън. Тя чукна по дисплея на мобилния, за да прехвърли обаждането към гласова поща, и погледна часовника си, докато другият телефон продължаваше да звъни. Беше пет следобед.
— Да се махаме оттук — каза тя. — Ако останем в кабинета ми, ще ни прекъсват на всеки две минути. И без това имам нужда от едно питие.
— Звучи добре — отговори Демарко.
Двамата излязоха от сградата на съда и поеха по Бакстър Стрийт покрай Кълъмбъс Парк. Демарко накуцваше до Портър, като се подпираше на бастуна. След като не беше натоварвал контузения си крак в продължение на два месеца, сега го болеше дори и с новия бастун.
— Кажи ми за бастуна — подхвърли Портър. — Първия път, когато те видях, беше с патерици, но така и не те попитах защо.
Демарко й разказа как беше спукал кост след идиотски инцидент при игра на голф.
— Баща ми беше много запален по голфа — кимна разбиращо Портър. — Казваше, че е страхотен начин за един по-възрастен мъж да се раздвижи, но в неговия случай това означаваше да кара количката в продължение на три часа, докато гони някаква малка бяла топчица, а след това още три часа да се налива с бира с приятелите си в клуба. В крайна сметка умря на игрище за голф.
— Наистина ли? — каза Демарко.
— Аха. Двамата с майка ми решиха да отпразнуват петдесетгодишнината от сватбата си, като обиколят Англия, Шотландия и Ирландия. Е, баща ми си запази час в „Сейнт Андрюс“ една година предварително, плати почти двеста долара, за да играе на това легендарно място, и умря от сърдечен удар, преди да е стигнал до третата дупка.
— Лоша работа — каза Демарко.
Но всъщност си помисли: „Какъв перфектен начин да си отидеш“.
Двамата изминаха няколко преки от работното място на Портър и стигнаха до „Форлинис“, италиански ресторант, отворен още през 40-те години на миналия век. На бара беше пълно с адвокати, съдии и служители на реда, сред които най-вероятно имаше и доста престъпници, така че Портър поиска да ги настанят в едно сепаре. Седалките бяха с червена кожена тапицерия, а по стените имаше избелели картини с маслени бои в позлатени рамки, които изобразяваха купи с плодове и провинциални италиански пейзажи, както и портретни фотографии на възрастни италианци, на които вече никой не помнеше имената.
Портър си поръча бърбън. Демарко поиска да му донесат бутилка „Морета“. Италианска бира. Когато си в Рим, прави като римляните.
— Е, какво става? — попита Демарко. — По телефона ми каза, че си изгубила двама свидетели и се тревожиш за делото.
— Точно така. Помощник-сервитьора и възрастната дама. Помощник-сервитьорът беше станал американски гражданин съвсем скоро и направо умираше от желание да демонстрира това, като свидетелства в американски съд. Но после замина някъде и не можем да го открием. Колкото до възрастната дама, тя получи удар и лекарите казват, че сигурно ще умре, преди да е започнало делото, а дори да не умре, и без това няма да може да свидетелства.
— Но все пак ти остават трима свидетели — каза Демарко.
— В действителност ми остават само двама. Показанията на бармана никога не са били много убедителни — на очната ставка каза нещо като „Мисля, че убиецът е Тоби Розентал“. От него няма да излезе силен свидетел. Освен това не разполагам с никакви веществени доказателства, че Розентал е стрелял, например огнестрелно оръжие или следи от барут по дрехите му. Нямам и мотив за престъплението, така че ще бъде още по-трудно съдебните заседатели да бъдат убедени, че наистина го е извършил. Бях сигурна, когато имах петима свидетели, но след като двама от тях излязоха от играта, вече се притеснявам. И наистина започнах да се притеснявам след онова, което се случи с възрастната дама. Именно тя беше основната причина да ти се обадя.
— Какво точно се случи с нея? — попита Демарко.
— Според мен някой може би е направил така, че тя да получи удар.
— Какво?! Как?
— Засега няма значение как. Просто ме изслушай. Искам да ти разкажа една история.
Портър отпи от чашата си и промърмори:
— Човече, имах нужда от това. — После започна: — В моята работа няма много екстри, но все пак преди няколко години ходих на една конференция в Маями. Беше посветена на усилията на прокурорите в борбата с престъпността. Бяха надошли колеги от цялата страна. Работата беше да се похарчат едни пари, разбира се, но аз отидох, защото реших, че заслужавам една седмица на слънце през януари.
Както и да е, седяхме в бара на хотела и един колега започна да разказва как веднъж изгубил дело, защото някакъв полицай се явил като свидетел в съда и объркал всичко, което можело да се обърка. И така, започнахме да си разказваме подобни случаи, един от друг по-невероятни — за криминалисти, които са разсипали кафе по веществените доказателства, и свидетели, които са си забравили показанията, и съдии, които са си забравили мозъка вкъщи. Но имаше и един колега от Финикс, който обясни, че загубил някакво дело не заради лошия си късмет или поради некадърност. Каза, че го е загубил, защото някой се добрал до всичките му свидетели.
— Всичките? — повтори Демарко.
— Да. Имал общо трима свидетели, но единият изчезнал, а другите двама — мъж и жена — променили показанията си. И моят колега беше сигурен, че някой го е направил нарочно.
— Добре — каза Демарко, макар че се питаше какво общо има някакво дело във Финикс с Тоби Розентал.
— Тогава една от колежките каза, че подобно нещо не се е случвало лично на нея, но е станало с прокурор от Хюстън, когото познава. Той имал дело, което нямало как да загуби, но всички свидетели изчезнали или започнали да лъжат, когато се изправили пред съда, и нейният познат бил абсолютно сигурен, че някой е организирал всичко.
Портър довърши бърбъна си и вдигна празната чаша, за да я покаже на минаващия сервитьор. После продължи:
— Оказа се, че двете дела си приличат само по едно нещо: и в двата случая подсъдимите са били богати. И не ти говоря за няколко милиона. Говоря ти за богатство от петдесет-сто милиона долара.
— Толкова ли е богат този Розентал?
— Не, но баща му е. И когато двама от свидетелите срещу малоумното му синче изведнъж излязоха от играта, аз си спомних за онова, което чух в Маями. Затова, просто така, накарах моята стажантка — адски умно момиче — да проучи всички дела, в които подсъдимият е бил мегабогат и е бил оправдан в съда или делото е било прекратено, защото свидетелите са изчезнали или са променили показанията си. Казах й да се върне петнайсет години назад, така че това й отне цяла седмица, но тя намери общо шест такива дела. Всъщност бяха девет, но аз изключих три от тях по различни причини.
Сервитьорът донесе второто питие на Портър и тя отпи голяма глътка. Демарко започна да се тревожи, че след като беше толкова изтощена, щеше да заспи насред „Форлинис“.
— Обадих се на прокурорите по шестте дела — продължи Портър. — И след като разговарях с тях, вече си мисля, че не е невъзможно някъде там да има конкретен човек, който се е специализирал да се отървава от свидетелите по дела срещу супербогати подсъдими.
— Конкретен човек? — повтори Демарко. — Какво ти казаха тези прокурори, за да стигнеш до това заключение?
До това пресилено заключение, добави наум той.
— Казаха, че са надушили нещо за някакъв мъж, който може би се е занимавал с техните свидетели, и ако се съди по описанието му, вероятно става дума за един и същ човек.
— Надушили са нещо, така ли?
— Да, но нищо повече. Точно затова искам някой независим експерт да разследва шестте случая и да провери дали е възможно лицето, което е оказало въздействие върху свидетелите, да попречи на делото „Розентал“.
Демарко поклати глава.
— Само защото са изчезнали няколко свидетели от няколко други дела…
— Не всички са изчезнали. Нещата са по-сложни. Някои са променили показанията си. В единия случай са били съсипани веществените доказателства. Но основното в тези дела е едно и също: обвинението срещу шестимата богати подсъдими е било толкова силно, че нито един от тях не е трябвало да бъде оправдан. А са оправдани и шестимата.
— И все пак нямаш нищо солидно, с което да подкрепиш хипотезата си, че това може да има нещо общо с делото „Розентал“.
— Точно така, нямам — потвърди Портър. — Но съм твърде стара и белязана в битките, за да не обръщам внимание на инстинктите си. А в този случай инстинктите ми подсказват, че ако не направя нещо по въпроса, ще изгубя това дело.
— Е, веднага мога да ти кажа, че Махоуни няма да се зарадва да го чуе. А ти наистина не искаш да направиш нещо, което няма да го зарадва, повярвай ми.
— Точно затова ти се обадих, Демарко. Ти ми каза, че ако имам нужда от помощ, трябва само да ти се обадя. Е, сега имам нужда от помощ. Искам да разследваш шестте случая и да провериш дали нямат връзка с делото „Розентал“.
— Аз? — възкликна Демарко. — Защо точно аз? Разполагаш с трийсет хиляди служители на реда в Ню Йорк.
— И при обичайни обстоятелства щях да ги използвам, но имам и един друг проблем. Вече казах на моя началник същото, което казах на теб, и той не ми повярва. Трябва да разбереш, че ние двамата не си допадаме особено. Според него трябва да приемам повече извънсъдебни споразумения и по-рядко да влизам в съда. Според него харча прекалено много държавни средства за лабораторни изследвания и хонорари на вещи лица. И, разбира се, моят началник има бюджетни проблеми, за които обвинява всички други освен самия себе си. В крайна сметка той ми заяви, че обвинението е достатъчно силно с трима свидетели, така че ще трябва да се оправям с това, което имам.
— Началникът ти знае ли, че Джон Махоуни има личен интерес Тоби Розентал да влезе в затвора?
— Да, казах му, но на него не му пука. Началникът ми е областен прокурор на Манхатън от дванайсет години, вече е на шейсет и шест и няма никакво желание да се кандидатира за друга длъжност, особено ако е изборна. Честно казано, според него Джон Махоуни просто няма какво да му направи, за да му разклати лодката.
— Ще трябва да му обясниш, че греши — каза Демарко и този път в гласа му се долавяше известна острота. — Преди една година в Бостън имаше един предприемач, който си мислеше същото, но сега е… — Той изведнъж си даде сметка, че е по-добре да престане да дрънка за онова, което се беше случило в Бостън. — Няма значение. Когато ти казах да ми се обадиш, ако имаш нужда от помощ, имах предвид да накарам Махоуни на свой ред да се обади на някого, за да го натисне. Ако искаш някой да разследва нещо, намери си частен детектив или някой пенсиониран полицай.
Погледът на Портър беше започнал да се размътва след втория бърбън. Тя вдигна пръст и го размаха в лицето на Демарко.
— Теб също те проучих малко, приятелче. Така де, накарах стажантката. Затова вече знам, че ти си момчето за всичко на Джон Махоуни и той няколко пъти ти е възлагал да разследваш разни неща — например онова, в което си се забъркал в Северна Дакота преди няколко години.
— Какво знаеш за него?
— Достатъчно, за да съм сигурна, че се опитваш да ме излъжеш, когато ми разправяш как не се занимаваш с разследвания по поръчка на Махоуни. Колкото до частния детектив, и аз бих предпочела този вариант, особено ако въпросният частен детектив е бивш полицай в Ню Йорк. Но както вече ти казах, не разполагам с необходимия бюджет. Единствената причина да имам стажантка е, че не се налага да й плащам.
— Ако нямаш бюджет, кой ще плати за разследването?
— Ти работиш за Джон Махоуни, така че не се опитвай да ме размотаваш. Той ще ти осигури всичко необходимо.
Демарко поклати глава.
— Виж, наистина искам да ти помогна, но…
— Демарко, не се дръж така, все едно съм те помолила да ми направиш някаква лична услуга. Ти си този, който се обърна към мен, ти ми обясни, че твоят началник настоява Розентал да бъде осъден. Ако искаш да бъдеш сигурен, че ще стане така…
— Ей! Това не е моя работа, по дяволите. Твоята работа е да направиш така, че да го осъдят. Ще накарам Махоуни да се обади на областния прокурор и да го натисне, но ако няма полза…
— Виж, направи само едно нещо за мен — каза Портър. — Става ли?
— Какво?
— Обади се на полицаите, които са арестували Розентал, и ги накарай да ти разкажат какво се е случило с възрастната дама. След като го направиш, пак ще говорим. Съгласен ли си?
Демарко се поколеба, после каза:
— Добре. И без това съм в града, нищо не ми пречи да го направя. Но това е всичко.
— Ще видим — отговори Портър.
Демарко вече започваше да разбира защо нейният собствен началник не я харесва особено.