Майк Лосън
Труден противник (33)

32

След като не извади късмет да открие човек, който да си признае, че е виждал Ела Филдс, Демарко се отправи към кафенето на „Старбъкс“, дистанционния офис на Сара, като се надяваше тя да е постигнала нещо повече от него. Когато влезе, тя си говореше с един симпатичен млад мъж с дълга коса и одухотворен поглед. Демарко неволно се запита дали всъщност той не беше причината, поради която Сара предпочиташе да работи от кафенето.

Демарко седна срещу нея и Сара въздъхна:

— Тази жена е направила всичко по силите си, за да не влезе в системата. Проверих в банките — взех номера на социалната й осигуровка, когато получихме данните от международния й паспорт, — но тя има по-нисък кредитен рейтинг и от мен, при това не заради студентски заеми. Проблемът в нейния случай е, че никога не е вземала кредит, така че просто я няма в банките. Никога не е получавала ипотека и не е вземала заем за покупка на автомобил. Няма данни за трансакции по кредитните й карти, защото според мен тя просто не използва кредитни карти, а това е почти невъзможно постижение.

— Аха. Нещо друго? — каза Демарко.

— Използвах услугите на четири различни сайта като онзи, с помощта на който разбрах за брака й с Кантуел. Нито един от тях не откри нейна адресна регистрация.

— Това е по-лесно обяснимо — отговори Демарко. — Във Финикс, където са живели в голяма къща, наемателят е бил Кантуел и всичко е било на негово име. Сякаш се е опитвал да я предпази, като не я вписва като наемател на жилището си.

— Има и още едно странно нещо — каза Сара. — Отидох до кабинета на Джъстин, обадих се на данъчните от нейния телефон и се представих с нейното име.

— Ах, ти, палавница такава.

Сара се усмихна.

— Казах на човека от другата страна да се обади на номера на прокурора от указателя, за да се увери, че наистина говори с нея. Когато ми върна обаждането, го попитах дали Ела Филдс някога е подавала данъчна декларация. Той ми каза, че не е. Тогава го попитах дали Бил Кантуел някога е подавал данъчна декларация и той ми каза, че да. Попитах го дали мога да получа копия от данъчните декларации на Кантуел, той ми каза, че не, не и без съдебна заповед. „Но той е мъртъв!“, казах му аз. „Не и без съдебна заповед“, повтори той. Затова го помолих да ми каже едно-единствено нищо и никакво нещо: дали Кантуел е подавал данъчна декларация самостоятелно или заедно със съпругата си. И той ми каза, че Кантуел е подавал самостоятелна данъчна декларация, без да вписва друго лице.

— Аха — каза отново Демарко. — Значи не е искал тя да бъде записана в данъчните му декларации, така че да не я повлече със себе си, когато го хванат за укриване на данъци.

— Може би — каза Сара. — Или може би тя не му е давала да я включва в данъчните си декларации. След като са се оженили, така и не си е сменила фамилията.

— Добре, Сара, как да открием тази жена? Времето ни изтича. До началото на делото остават само няколко седмици.

— Мислиш ли, че тя все още е в Ню Йорк?

— Да — каза Демарко.

Нямаше никакво доказателство, с което да подкрепи това заключение, освен инстинктите си, но той им вярваше.

— Добре, знаем, че Кантуел винаги е наемал някакво луксозно жилище — започна Сара. — Както онзи апартамент на последния етаж в Сиатъл и къщата във Финикс, за която е плащал дванайсет хиляди долара на месец. Предполагам, че мога да почна да звъня във фирмите, които дават под наем луксозни жилища, и да ги питам дали нямат клиентка на име Ела Филдс.

Демарко простена, наведе глава и три пъти блъсна челото си в масата. Сара хвърли един поглед на младия мъж, с когото си беше говорила по-рано, и завъртя очи към тавана, все едно искаше да му каже: „Какво да ти кажа? Откачалка“.

През следващите четири дни Демарко и Сара се обаждаха на различни фирми, които даваха под наем луксозни къщи и апартаменти в Ню Йорк. Той си даваше сметка, че по никакъв начин няма как да не пропуснат нещо. Когато даваха имот под наем, собствениците често се рекламираха сами: отиваха в някое кафене и залепяха обява от онези, от които човек можеше да си откъсне листчето с телефонния номер, или пускаха лична обява в някой тъп форум. От другата страна му затваряха телефона или го оставяха на изчакване и никой не вдигаше; или обещаваха някой да му върне обаждането, но никой не му се обаждаше. Отговаряха му, че информацията за клиентите им е поверителна, и с влошаването на настроението си той започна им крещи и да ги заплашва със съдебни заповеди, с които да им попречи да работят както трябва в продължение на цели седмици, ако не му окажат съдействие. „Прави каквото искаш, задник такъв“, отговаряха някои гадняри. Въпреки всичко повечето хора все пак му оказваха съдействие, но неизменно му отговаряха едно и също: „Нямаме клиент на име Ела Филдс“.

Когато усети, че не издържа повече, той даде на Сара едно от онези ясни и прецизни нареждания, е които истински добрите мениджъри се обръщат към своите подчинени.

— Просто направи нещо — каза той. — Не знам какво, но намери тази проклета жена.

— А ти какво ще правиш? — попита го Сара.

— Ще отида да говоря лично е някои хора, за да мога да ги ударя в лицето, ако не ми отговорят както трябва.

В действителност той нямаше никаква идея какво да направи.