Майк Лосън
Труден противник (28)

27

Демарко очакваше температурата в Минеаполис да бъде поносима, защото на място, където през зимата царят арктически условия, през лятото няма как да е толкова зле. Оказа се, че греши. И в двата дни, през които беше там, температурата беше над трийсет и два градуса и беше влажно като в сауна под открито небе. Освен това се оказа, че пътуването му е било безсмислено. Прокурорката от делото в Минеаполис го отсвири, като му каза, че не знае нищо повече, с което да му помогне, и освен това има прекалено много работа, за да си говори с някакъв непознат за дело, което е приключило без присъда преди осем години. От прокуратурата нямаха никакво намерение да го започват отново.

Случаят в Минеаполис беше уникален сред шестте дела. Беше единственият, в който свидетелят е убит: прегазен с кола, докато тичал за здраве. Демарко отиде да се срещне с полицията в Минеаполис, за да ги попита дали нямат някакви нови следи за убиеца. Нямаха. Според тях убийството беше съвсем обикновено: някакъв тип тича преди съмване, някой го блъска с колата си, изпада в паника и бяга от местопрестъплението. Демарко попита:

— Не ви ли притесни това, че жертвата е основен свидетел по дело за убийство?

Полицаите от Минеаполис се изсмяха.

— Мислиш ли, че ни трябва някакъв умник от Ню Йорк, за да ни учи как да си вършим работата?

— Сара — каза Демарко по телефона. — Резервирай ми билет до шибания Финикс.

— Няма нужда да си толкова кисел — отговори Сара.

Нямаше как да не се чувства кисел. Единствената информация, с която разполагаше след цялото това време, беше, че някакъв висок тъмнокос, може би хубав мъж е бил замесен в случаите в Лас Вегас и Хюстън. И може би е работил заедно с някаква жена. Но това беше всичко. Имаше чувството, че си губи времето и парите на данъкоплатците — не че му пукаше за парите на данъкоплатците, — и се съмняваше, че ще извади по-голям късмет с делото във Финикс, водено преди десет години.

През 2006 г. Колдуел Хъдсън, голям играч в бизнеса с недвижими имоти във Финикс, се скарва с жена си. Изхвърча от имението си, отива с колата си в един бар и се натрясква с пет, шест или седем шота текила. Излиза от бара, пиян като мотика и все още бесен заради скандала с жена си, не спира на знак „Стоп“ и се забива странично в пикап, управляван от Алфредо Гонзалес. В каросерията на пикапа има косачки и резачки, с които господин Гонзалес поддържа дворовете в къщите на богати хора като Колдуел Хъдсън.

Хъдсън и Гонзалес си разменят ругатни, Гонзалес блъска леко Хъдсън, когато Хъдсън пристъпва прекалено близо до него, и Хъдсън — който винаги ходи въоръжен — изважда своя пистолет .45 калибър и застрелва Гонзалес. След като осъзнава, че току-що е убил човек, Хъдсън изчезва светкавично. Хамърът на Хъдсън почти не е пострадал при катастрофата.

За съжаление на Колдуел Хъдсън, мъж и жена виждат всичко това, включително и как Хъдсън стреля по Гонзалес. Жената е запомнила регистрационния номер на колата на Хъдсън. Има и още един свидетел — мексиканецът, който е бил в пикапа на Гонзалес. Единствената добра новина — от гледната точка на Хъдсън — е фактът, че целият инцидент става в един часа сутринта и единственият източник на светлина на местопрестъплението е една улична лампа на около четирийсет метра оттам. Въпреки това всички свидетели дават показания, че са видели съвсем ясно Хъдсън, както и всичко, което прави.

Прокурорът по делото „Хъдсън“ се казваше Хари Тейлър и междувременно беше станал окръжен прокурор на Мерикопа. Когато въведоха Демарко в кабинета му, той беше облечен с черен фрак и се опитваше да завърже папийонката си. Тейлър заяви, че трябва да тръгва след пет минути, защото тази вечер има някакво благотворително събитие, на което ще държи реч. Но след като Демарко му обясни защо е дошъл, Тейлър се отказа от папийонката и натисна едно копче на телефона си.

— Адел, обади се на жена ми и кажи, че може да закъснея с няколко минути, но да не изпада в паника. Защитата на Хъдсън беше следната — продължи той. — Друг човек, който прилича на него, е откраднал колата му заедно с пистолета в жабката и свидетелите са видели именно този друг човек да убива Гонзалес. Хъдсън ни каза, че се е скарал с жена си, изпил е голям брой питиета и е решил, че е твърде пиян, за да шофира. Освен това изобщо не му се прибирало у дома при онази кучка, така че поне един час преди убийството се регистрирал в един мотел. Каза ни, че колата му е била открадната от паркинга; бил толкова пиян, че забравил ключовете на таблото. А по-късно колата му беше открита на паркинга на летището, без пистолет в жабката, старателно почистена от пръстови отпечатъци.

— Как изобщо е очаквал това алиби да издържи? — попита Демарко.

Тейлър се разсмя, преди да отговори.

— Служителят на рецепцията в мотела потвърди неговата версия. Каза ни, че Хъдсън наистина се е регистрирал по това време и е платил в брой, така че плащането не е отбелязано в кредитната му карта. Но аз не се притесних. Разполагах с трима свидетели, а този служител от мотела изглеждаше горе-долу толкова благонадежден, колкото дъщеря ми тийнейджърката. Имам предвид, че по физиономията му си личеше как лъже. Реших, че съдебните заседатели няма да му повярват. Тези дванайсет граждани нямаше как да не достигнат до заключението, че богатият господин Хъдсън е платил на служителя от мотела. Сигурен съм, че го беше направил.

Но след това свидетелят мексиканец, който косеше тревата заедно с Гонзалес, изведнъж изчезна. Той беше нелегален имигрант, затова още на разпита му бяхме казали да не се тревожи, че ще го депортират, но явно не ни беше повярвал и беше драснал. А може и да беше драснал, защото някой му беше платил.

Но аз, наивникът, продължавах да не се тревожа. Все още разполагах с двама свидетели — мъжът и жената, които бяха уважавани граждани. И тогава адвокатът на Хъдсън изведнъж ми връчи две снимки на местни момчета, които вече бяха осъждани за кражба, и ми обясни как полицията е трябвало да ги разследва за кражбата на колата на Хъдсън. При това и двамата изглеждаха така, все едно можеха да са братовчеди на Хъдсън, ако не и братя; адвокатът му сигурно ги беше търсил със седмици. И нито един от двамата нямаше алиби за вечерта, в която беше убит Гонзалес. Някой очевидно беше платил и на двамата да станат заподозрени, като ги беше уверил, че няма никаква опасност да ги осъдим за убийството, не и след като вече сме арестували Хъдсън.

И така, благодарение на един лъжлив служител от мотела и на двама автокрадци, които приличаха на подсъдимия като близнаци, във въздуха вече се носеше вонята на основателното съмнение и аз предложих на Хъдсън да се признае за виновен за убийство в състояние на афект вместо за непредумишлено убийство, за да получи по-лека присъда. Но той ми каза да ходя да се шибам.

Десет месеца по-късно влязохме в съда. Никога не съм виждал адвокат да успее да си измисли толкова много различни причини, поради които да не може да започне едно дело, но въпреки това нямах търпение да изправя мъжа и жената на свидетелското място.

— Но те си промениха показанията, нали? — попита Демарко, за да стигнат по-бързо до края на историята, която Тейлър очевидно разказваше с удоволствие.

— Да. Изправиха се пред съда, заклеха се в Светото писание и след това започнаха да лъжат като разпрани. Казаха, че било прекалено тъмно и не можели да бъдат сигурни, че наистина са видели Хъдсън. Може и да е бил единият от двамата автокрадци, но не могат да кажат кой от тях. Не, в интерес на истината, просто не могат да потвърдят, че Хъдсън е застрелял Гонзалес. След като Хъдсън беше оправдан, казах на тези двамата, че ще им закова лъжливите задници за лъжесвидетелстване, и когато спрях да им крещя, изглеждаха видимо стреснати, но не се огънаха.

Тейлър замълча за миг, за да придаде повече тежест на следващите си думи, или поне така предположи Демарко, и добави:

— Но тогава забелязах, че жената не изглежда много добре. Беше много кльощава, кожата й беше бледожълта, а под очите си имаше тъмнокафяви торбички, все едно не беше спала от един месец.

— Важно ли е това? — попита Демарко.

Тейлър се усмихна.

— Аха. Важно е, защото един месец след делото същата тази жена се сдоби с чисто нов черен дроб. Оказа се, че повече от една година е чакала за трансплантация и скоро е щяла да умре, ако не се беше случило това чудо и не се беше появил този донор. Аз дори не бях разбрал, че тя е болна, но някой по-умен от мен го беше открил навреме.

— И кой го е направил? Кой е организирал всичко това?

— Нямам представа. Адвокатът на Хъдсън очевидно има пръст в тази работа, но според мен някой му е помогнал.

— Значи не си попадал на човек, който да се е срещал със свидетелите или…

— Казвам ти, Демарко, нямам представа кой се е добрал до свидетелите. Но ти може да извадиш по-голям късмет.

— Защо?

— Адвокатът на Хъдсън се казваше Форман, като боксьора. Работеше в една кантора заедно с двайсетина други мошеници и преди около три години в кантората провели чистка и се отървали от всички по-стари и безполезни служители. Единият от старшите служители, които съкратили, се казва Кац и е работил в тази кантора от двайсет години. Сигурен съм, че мрази Форман в червата, и подозирам, че с радост ще изпее всички мръсотии, които знае за старата си фирма.

Тейлър отново натисна бутона на телефона си.

— Адел, ела тук и ми помогни да завържа тази проклета папийонка.