Майк Лосън
Труден противник (29)

28

На следващия ден Демарко се обади на Бен Кац и поиска да се видят във връзка с едно дело, по което беше работила старата му кантора през 2006 г. Кац му отговори, че това не го интересува; часът беше десет сутринта и той звучеше така, все едно току-що се е събудил. Демарко реши, че няма смисъл да се изразява по-дипломатично, и заяви:

— Опитвам се да открия начин да го начукам на Форман, с когото си работил.

— А, ела тогава — отговори Кац.

Кац беше възпълен, с червендалесто лице, рехава руса коса и нос на пияница. Беше облечен с бермуди, джапанки и яркозелена тениска, опъната на големия му корем. Живееше под наем в малък апартамент в голяма сграда с миниатюрен басейн на двора. Жилището му беше от онези, в които обикновено се настаняват млади хора без големи финансови възможности, а не бивши старши служители от престижна адвокатска кантора.

Кац попита Демарко дали не иска една водка с портокалов сок, за да си отвори очите. Защо не, отговори Демарко. Нямаше намерение да я пие; просто не искаше Кац да си помисли, че той не одобрява хората, които предпочитат течната закуска. Освен това се питаше дали любовта към алкохола не е една от причините Кац да бъде уволнен.

Демарко обясни, че иска да поговорят за делото „Хъдсън“ и за евентуалната вероятност Форман да е платил на някого, за да упражни въздействие върху свидетелите. Но му се наложи да изслуша тирадата на домакина, че заради онзи копелдак сега Кац е принуден да гони линейките, за да предлага адвокатски услуги на пострадалите, и да работи от апартамента си, защото не може да си позволи да наеме офис. Най-сетне стигнаха и до въпроса за Хъдсън.

— Спомням си това дело — каза Кац. — Форман непрекъснато се хвалеше как си е хванал клиент като Колдуел Хъдсън и как ще го таксува три пъти по-скъпо от обичайното; знаеше, че Хъдсън е толкова червив с пари, че дори няма да забележи. И веднага след делото Форман си купи порше бокстър. Отначало си помислих, че няма как да не загуби. Бях прочел какво пише във вестниците за свидетелите и си мислех, че най-доброто, което може да постигне Форман, ще бъде да убеди Хъдсън да се признае за виновен за убийство в състояние на афект.

Една вечер случайно срещнах Форман в един бар. Двамата никога не сме били приятели, но той ми махна да седна при него и ми предложи да ме почерпи едно питие. Аз казах нещо като: „Тази вечер явно си в настроение“, а той ми отговори: „Как да не съм? Хванал съм света за топките“. И тъй като знаех, че по онова време се занимаваше с делото „Хъдсън“, го попитах дали не е успял да уреди прилично извънсъдебно споразумение и затова да празнува. А той ми отговори: „Няма да има никакво споразумение. Моят клиент е невинен“. Аз му казах: „Стига бе, шегуваш ли се, няма начин да успееш да го измъкнеш“. И той ми каза…

Кац довърши коктейла си, а след това се загледа продължително в чашата си, сякаш не можеше да си спомни къде беше отишъл целият този алкохол.

— Ще си направя още едно — каза той. — Ти искаш ли?

Демарко благодари, но отказа, защото имаше още от предишното. След това му се наложи да изчака Кац да си приготви ново питие, да отпие една голяма глътка от него и да отиде до тоалетната, при което остави вратата отворена. После се върна обратно в дневната.

— Форман — започна отново Кац — е от онези хора, които винаги искат да си мислиш, че знаят някаква тайна, която ти не знаеш, но никога няма да ти кажат точно каква е. Нали се сещаш?

— Аха — отговори Демарко.

— Затова, когато го попитах как мисли да отърве Хъдсън, той само ми намигна и отговори: „Докарах професионалистите от Доувър“.

— Професионалистите от Доувър? За кого говореше?

— Не знам. А той не ми каза, естествено.

— Но каза „професионалисти“, в множествено число?

— Да, и се държеше много потайно и мистериозно. Значи може би наистина е наел някого, за да му помогне за свидетелите, но не знам нищо повече и нямам представа кои са били тези хора.

— Дявол да го вземе! — възкликна Демарко.

Той се изправи. Точно се канеше да благодари на Кац за питието и отделеното време, и тогава Кац каза:

— Но знам кой може да ти помогне.

 

 

Елинор Роджърс живееше в малка къща с декоративна мазилка в квартал, който явно западаше. Дворът беше оформен по характерния за щата Аризона начин: с чакъл и кактуси, без дървета или трева. Елинор му отвори вратата, облечена с небесносин анцуг, но дори така успяваше да изглежда елегантна. Беше висока и грациозна, а косата й беше с бледия цвят на шампанско. Демарко си помисли, че му прилича на онези високопоставени секретарки, каквито могат да се видят пред Овалния кабинет в Белия дом. Беше работила като лична асистентка на Форман, преди да я уволнят.

Демарко й обясни защо е във Финикс, а след това й преразказа какво му беше съобщил Кац за Форман, който бил „докарал професионалистите от Доувър“ по делото „Хъдсън“. Надяваше се тя да може да му помогне да открие кои са били тези професионалисти.

— Кац беше уволнен, защото беше пияница — въздъхна Елинор. — Но освен него уволниха още десетина души — добри служители, които според управителите не бяха достатъчно ценни за фирмата. Аз бях работила в тази кантора от двайсет и пет години и познавах правната материя по-добре от деветдесет процента от адвокатите, включително и от Уейн Форман. Но професионалните ми умения не бяха толкова универсални по отношение на компютрите, макар че в свободното си време ходех на курсове и се опитвах да се квалифицирам.

Елинор извърна поглед и подсмръкна, така че Демарко се притесни тя да не се разплаче. Но домакинята не го направи. Вместо това каза:

— Бях на петдесет и седем години и нямах никакъв шанс да си намеря работа в друга кантора, но на Форман изобщо не му пукаше. Изхвърли ме и в крайна сметка ми се наложи да продам прекрасната къща, в която бях живяла в продължение на двайсет години, и да се преместя на това ужасно място. Ако дори преди една година се бяхте обърнали към мен, тогава щях да откажа да разговарям с вас. Нямаше да искам никой да си мисли за мен като за човек, на когото не може да се има доверие да запази тайните на адвокатска кантора — дори такава, която се е отнесла толкова несправедливо. Но след като от три години не мога да си намеря работа… Майната им.

Демарко не се съмняваше, че Елинор Роджърс обикновено — или дори никога — не употребяваше изрази като „майната им“, но търпението й очевидно се беше изчерпало.

— Нека да се върнем на делото „Хъдсън“ — предложи Демарко. — Спомняте ли си…

— Пет или шест месеца преди началото на делото при Форман дойде един човек — каза Елинор.

— Висок тъмнокос хубав мъж? — попита Демарко.

— Не си спомням да е бил хубав или висок. В действителност не помня почти нищо друго за него освен това, че косата му беше вързана на конска опашка и беше облечен с медицинска униформа.

— Медицинска униформа?

— Болнично облекло — като онези дрехи, с които се обличат хирурзите по време на операция, макар че се съмнявам този човек да е бил хирург. Приличаше по-скоро на санитар, който бута количките с пациентите. Когато дойде в кантората и поиска да се срещне с Форман, аз го попитах за името, но той не ми го каза. Вместо това обясни, че Форман го очаква. Аз се обадих на Форман, описах му човека и Форман ми нареди да го пусна веднага.

Две минути по-късно човекът си тръгна, а Форман ми каза да отида в кабинета му. Когато влязох, той пишеше нещо на една картичка — оказа се адрес — и ми каза, че трябва да занеса един плик в една къща. Не искаше да се обадя на куриерска фирма, искаше да занеса плика собственоръчно, при това веднага. Но когато се протегна да го вземе, обърна чашата си върху него и го заля с кафе. Аз понечих да му донеса кухненска ролка, за да го избършем, но той ми каза да не се бавя и да тръгвам.

Е, аз реших да преместя съдържанието в друг плик. Стори ми се непрофесионално да доставя плик с петно от кафе, ако идва официално от кантората. Затова го отворих — знаех, че Форман няма да има нищо против, защото аз се грижех за цялата му кореспонденция — и видях, че вътре има здравно досие.

— Здравно досие? — повтори Демарко. — На кого беше?

— Не знам, нямаше име на пациента. Занесох го в една къща на Кениън Драйв. След като оправдаха Хъдсън, прокурорът обвини Форман, че по някакъв начин е уредил трансплантация на черен дроб за една от свидетелките в замяна на това, че е лъжесвидетелствала в съда. Естествено, Форман отрече. „Как бих могъл да знам нещо за здравословното състояние на свидетелката, след като здравното досие съдържа поверителна информация?“, възрази той на прокурора. След като ме уволни, аз си помислих да се обърна към адвокатската колегия, но така и не го направих. Тогава все още си мислех, че има шанс да ме вземат на работа в някоя кантора.

— До кого беше адресиран пликът? — попита Демарко.

— Не беше надписан.

— Тогава на кого го предадохте?

Моля те, моля те, не ми казвай, че си го пуснала в пощенската кутия.

— На една млада жена — отговори Елинор. — Спомням си, че беше много хубава. Казах й, че нося нещо от Форман, и тя отговори, че го очаква. Взе плика, благодари ми и аз си тръгнах.

— Значи не разбрахте как се казва?

— Не.

— Видяхте ли мъж в къщата — хубав мъж с тъмна коса?

— Не, само жената, която дойде да ми отвори вратата.

— Как изглеждаше тя, освен че беше хубава?

— Ами висока, стройна, с къса руса коса. Не си спомням нищо друго.

— Спомняте ли си адреса на къщата?

— Не, но мога да я намеря отново. Къщата беше впечатляваща. И както ви казах, беше на Кениън Драйв.

 

 

Един час по-късно, след като обядваха, двамата с Елинор потеглиха с колата. Жената разпозна къщата в момента, в който я видя. Беше последната на улицата, с изглед към града. Алеята, която водеше към входа, беше затворена с висок портал от ковано желязо. Демарко си записа адреса.

След като остави Елинор обратно в новия й малък дом, той се обади на Сара. За пръв път, откакто беше потеглил от Ню Йорк, най-сетне имаше солидна следа. Демарко каза на Сара да разбере кой е живял в къщата на Кениън Драйв преди делото „Хъдсън“.

Стажантката беше истинска хрътка на клавиатурата. Обади му се още на следващия ден, за да му докладва, че собственикът на къщата е китайски инвеститор, който живее постоянно в родината си.

— О, мамка му! — възкликна Демарко.

Не можеше ли поне едно нещо да е лесно?

— Успокой се — каза му Сара. — Китаецът дава къщата под наем и използва услугите на фирма за недвижими имоти с офис тук, във Финикс. Наемът на къщата е дванайсет хиляди долара на месец, между другото.

— Обади се във фирмата — каза Демарко. — Кажи им, че работиш за прокурора на Манхатън и началникът ти трябва да разпита човека, който е бил наемател на къщата през две и шеста година. Заплаши ги с призовки, съдебни заповеди, искове и каквото друго се сетиш, за да звучи по-страшно.

— С удоволствие — отговори Сара.

Това момиче наистина започваше да става симпатично на Демарко.

Докато чакаше Сара да му върне обаждането, Демарко реши да отиде до басейна на мотела, защото температурата беше около четирийсет и три градуса. Как изобщо живееха хората в тази част на страната през лятото?

Докато се плискаше в басейна — където водата беше толкова гореща, че можеше да си свариш яйце, — той се замисли как да стигне до човека, който беше предал здравното досие на Форман. Не знаеше нищо за него, освен че косата му е била вързана на конска опашка и най-вероятно е работил в болница, и в крайна сметка стигна до заключението, че няма как да го открие. После се зачуди дали има начин да притисне Форман, макар че да притиснеш адвокат беше все едно да се опиташ да притиснеш желе. Може би ако каже на Форман, че Елинор Роджърс е готова да даде показания, че са му дали достъп до здравно досие…

Телефонът му започна да звъни — беше го оставил на един шезлонг до басейна. Той стигна до края на басейна, изкатери се навън и си удари контузения крак, но успя да стигне, преди да се включи гласовата поща. Обаждаше се Сара.

— Говорих с фирмата за недвижими имоти. Една жена, която работи там и се казва Джуди Глийсън, ще ти покаже архивите, ако можеш да й докажеш, че наистина работиш за областния прокурор на Манхатън.

— Изпрати ми адреса на есемес — каза Демарко. — После отиди да се почерпиш един млечен шейк или нещо подобно и го пиши като разход на моята сметка.

— Млечен шейк? Мислех си по-скоро за едно епълтини.

— Какво е това? — попита Демарко.

— Мартини с ябълков ликьор.

— Ти не си ли много малка, за да пиеш алкохол?

— Напротив. Имам двайсет и една. И освен това не съм девствена.

— О, господи. Нямаше нужда да ми го казваш.

 

 

Джуди Глийсън се оказа симпатична приказлива жена на възрастта на Демарко. Работеше в офиса на фирмата в един търговски център във Финикс, където витрините бяха облепени със снимки на къщите, които даваха под наем, както и на онези, които се опитваха да продадат.

Демарко й показа служебната си карта, която го упълномощаваше да води разследвания от името на прокурора на Манхатън.

— Добре — каза Джуди, като едва хвърли поглед на документите му, преди да му ги върне. — Младата дама, която ми се обади от Ню Йорк, ми каза, че разследването е свързано с убийство. Колко вълнуващо!

— Нямаме никакви доказателства, че наемателят на къщата има връзка с убийството — отговори Демарко. — Но той или тя може би разполагат с информация, която се отнася до случая. Затова ме интересува името на наемателя, моля.

Джуди отвори една бежова папка на бюрото си.

— Казва се Уилям Кантуел. След като се обади асистентката ти, проверих в архивите и си спомних за него. Беше много хубав и възпитан. И много вежлив, никога не създаваше проблеми — не беше от онези наематели, които непрекъснато се обаждат по телефона, за да се оплакват от нещо.

— Знаеш ли дали Кантуел е истинското му име?

— Няма как да съм сигурна, но той ми показа шофьорска книжка със снимката си. Освен това ние не даваме под наем къщи като тази на всеки клиент, който влезе в офиса. Говорим за имот на стойност около два милиона и половина. Затова искаме препоръки и проверяваме банковото досие на кандидатите. Освен това разполагам с номера на социалната осигуровка на господин Кантуел, копие от документа му за самоличност, препоръките му и номера на застрахователната му полица като наемател.

Демарко едва не стана от мястото си, за да вдигне ръка към небето и да възкликне: „Благодаря ти, Господи!“.

— Може ли да погледна копието от документа му за самоличност? — попита Демарко.

— Естествено — каза Джуди и му подаде един лист формат А4.

Беше копие от шофьорската книжка със снимка, на която се виждаше мъж с гъста тъмна коса и небрежна усмивка. Демарко беше принуден да признае, че наистина изглежда добре. Шофьорската книжка беше издадена в щата Вашингтон и посоченият адрес беше в Сиатъл; срокът й беше изтекъл през 2009 г. Сред данните в нея беше посочена и рождената дата на Кантуел. Беше роден през 1966 г., следователно към днешна дата беше на петдесет години, а по времето на делото „Хъдсън“ е бил на четирийсет.

— От кого бяха препоръките за него? — попита Демарко.

— От една компания в Сиатъл, която подобно на нашата се занимава с луксозни имоти. Господин Кантуел беше наел от тях един мезонет през две и четвърта година.

Това беше още по-добре. Именно в Сиатъл през 2004 г. се беше гледало делото, на което бившият мениджър от „Майкрософт“ беше оправдан по обвинението в изнасилване.

— Ще ми кажеш ли номера на социалната осигуровка на Кантуел? — продължи Демарко. — И да ми направиш копие от препоръките и шофьорската му книжка?

— Разбира се — отвърна Джуди.

— Между другото, знаеш ли дали Кантуел е бил женен? — попита я Демарко.

— Не знам дали е бил женен — в нито един от документите при мен не е вписана съпруга, — но според мен живееше с една жена.

— Защо мислиш така?

— Защото веднъж в месеца съм длъжна да наглеждам имотите, които даваме под наем. Обикновено господин Кантуел беше там, когато се отбивах, а понякога просто ми казваше да си отворя с моя ключ, за да вляза, но веднъж ми отвори една жена.

— Представи ли се?

— Не си спомням. Аз почуках на вратата и тя ми каза нещо като: „Да, Бил ме предупреди, че ще минете“. Но не си спомням как се казва.

— Как изглеждаше?

— Много хубава и много млада. Имам предвид, прекалено млада като за него.

— На колко години беше?

— На двайсет и нещо, предполагам.

Значи сега трябва да е в началото на трийсетте, помисли си Демарко.

— Как изглеждаше? — попита той. — Блондинка, брюнетка? Висока, ниска?

— О, беше блондинка, но не знам дали това беше естественият й цвят. Спомням си, че беше подстригана късо и прическата й толкова ми хареса, че си помислих дали да не я попитам при кого се подстригва. И беше висока. Аз съм сто шейсет и осем, а тя беше с близо десетина сантиметра по-висока от мен.

Коя беше тази жена? Дали беше просто приятелката на Кантуел, или му беше партньорка? Дали беше възможно да е била същата жена, която бе посетила сестрата на Ранди Уайт в старческия дом?

Е, по-късно щеше да се занимава с нея. Сега трябваше да открие Кантуел.

След като вече разполагаше със снимката му и номера на социалната му осигуровка, това нямаше да е толкова трудно. А ако наистина беше замесен в делото срещу Тоби Розентал, в момента трябваше да е в Ню Йорк.

Веднага щом си тръгна от офиса на Джуди Глийсън, Демарко се обади на Сара и й разказа всичко, което беше научил за Кантуел.

— Ти го откри! — каза Сара.

— Не, Сара, двамата заедно го открихме. Сега просто трябва да го хванем.

След това той се обади на Джъстин. Разказа й как е установил самоличността на Кантуел и как почти не се съмнява, че той е човекът, замесен в делата в Хюстън и Лас Вегас, както и във Финикс, макар че няма доказателства, които да послужат в съда. Но поне вече не преследва анонимна сянка.

— Нали ти казах, че има такъв човек? — заяви Джъстин самодоволно.

— Все пак не знам дали сега е в Ню Йорк — каза Демарко.

— Тук е — отсече Джъстин.

Демарко се зае да си събира багажа, но след това реши да отиде до бара на хотела, за да изпие едно Мартини. Смяташе, че заслужава едно-две питиета, след като беше разкрил самоличността на Кантуел.

И тогава му се обади Сара.

— Уилям Кантуел е мъртъв — каза му тя. — Починал е през две и четиринайсета година.