Майк Лосън
Труден противник (47)

46

— Кога пристига Ортис в Ню Йорк? — попита Демарко.

— Тази вечер — отговори Джъстин.

— Трябва да го приберем някъде, където Филдс няма да може да го открие.

— Да, знам. Резервирах му стая в хотел „Хауърд Джонсънс“ в Сохо. Ще изпратя някой полицай да го посрещне на летището и…

— Аз ще го посрещна — каза Демарко. — Искам да говоря с него. Искам да видя дали ще си признае, че Филдс го е накарала да замине.

— Не знам — каза Джъстин. — Не искам да го изгубя като свидетел.

— Джъстин, ние нямаме никакви доказателства, че Ела Филдс е извършила нещо незаконно. Но ако Ортис е готов да си признае, че…

— Джо, основната ми цел е да осъдя Тоби Розентал, а не Ела Филдс. Ако Ортис си признае, че Филдс му е платила подкуп, за да замине от града, съдията може да не го допусне като свидетел.

— Само ако кажеш на съдията за това — изтъкна Демарко.

— Или ако Ортис се притесни, че може да влезе в затвора, защото е приел подкупа, и вече не знае какво да направи. Може отново да избяга. Затова не искам да правим нищо, което може да го накара да промени решението си и да не свидетелства срещу Розентал.

— Добре, разбирам те — каза Демарко. — Но все пак смятам, че аз трябва да го посрещна на летището. Колкото се може по-малко хора трябва да знаят къде е той, преди да започне делото. Не бива да поемаме риска Филдс да го открие и да му направи нещо.

— Да, добре — съгласи се Джъстин и му каза кога и къде ще пристигне самолетът на Ортис.

На Демарко никак не му беше приятно да лъже Джъстин — добре де, може би не чак никак, — но всъщност се канеше да разпита Едмундо Ортис. Искаше да разбере какво беше направила Филдс. Искаше да се сдобие с доказателство, че Филдс беше направила нещо. И ако успееше да убеди Ортис да свидетелства срещу Филдс, щеше да намери начин да я открие и да направи така, че да я арестуват за манипулиране на свидетели. Вече мислеше за нея като за някакъв митичен противник, подобен на белия кит от „Моби Дик“. Беше твърдо решен да забие харпуна си в нея.

Демарко посрещна Едмундо Ортис в залата за получаване на багажа на „Джей Еф Кей“. Ортис беше може би метър и шейсет и пет, с посивяла тъмна коса и гъсти прошарени мустаци. Приличаше на някой от онези дребни мъже, които могат да вдигнат от лежанка собственото си тегло, умножено по три. През целия си живот Едмундо Ортис не беше правил нищо друго, освен да се труди здраво.

Демарко му обясни, че работи за прокуратурата, и от името на Ню Йорк му благодари, че се е върнал, за да свидетелства на делото „Розентал“.

— Просто изпълнявам дълга си — каза Едмундо, но не звучеше горд от това.

Звучеше по-скоро притеснен и може би малко гузен.

Демарко му обясни, че ще го заведе в един хотел и Едмундо ще остане там до началото на делото. Каза му, че преди това прокурорът ще се срещне с него, за да преговорят свидетелските му показания, но иначе може просто да си почива.

— Представи си, че това е ваканция — каза му Демарко. — Поръчвай си храна от румсървис, гледай телевизия, плувай в басейна. Но не бива да напускаш хотела. Разбираш ли?

Докато излизаха от летището, Демарко небрежно го попита:

— С какво се занимаваше в Аляска?

Полетът на Едмундо беше пристигнал от Анкъридж.

— Работех като готвач на един риболовен кораб. Когато хвърлихме котва в Анкъридж, аз се обадих на госпожата и казах, че ще ми трябва самолетен билет, ако трябва да свидетелствам.

— Риболовен кораб. Еха. Чувал съм, че понякога тази работа е доста опасна. Имам предвид, ако има буря или нещо подобно.

— Не беше толкова зле, поне този сезон. Работата ми харесва.

— Как започна да работиш там?

Едмундо се поколеба, преди да отговори.

— Един приятел ми каза. Подадох молба.

В главата на Демарко светна червена лампичка. Лъжа!

Докато пътуваха с таксито, Демарко не го попита нищо друго. Когато пристигнаха в хотела, Едмундо имаше резервирана стая на името на „Мануел Ривера“, точно както му беше обяснила Джъстин, и престоят му щеше да бъде платен с една от служебните кредитни карти. Стаята му беше съвсем обикновена: с двойно легло, без изглед, без минибар, с малък телевизор. Демарко се надяваше, че Ортис няма да се побърка от скука.

— Добре — каза Демарко. — Сега трябва да те попитам нещо и искам да ми отговориш честно.

Той извади снимка на Ела Филдс от вътрешния джоб на сакото си и попита:

— Тази жена ли те накара да заминеш от Ню Йорк, за да не свидетелстваш на делото „Розентал“?

Едмундо разглежда снимката много дълго време — време, от което най-вероятно имаше нужда, за да измисли какво да отговори.

— Не — каза той. — За пръв път я виждам.

Лъжа! Демарко продължи да го притиска следващите десет минути, като му обясняваше колко е хубаво, че е решил да свидетелства, но че е важно и да се разбере дали някой не манипулира свидетелите. Не го заплашваше и не се отнасяше с него като с престъпник; просто не спираше да повтаря колко е важно да постъпи правилно — точно толкова, колкото е важно да каже истината на делото. Подчерта колко се възхищава на Ортис, че е прекъснал работата си, пристигнал е чак от Аляска и е готов да се яви в съда, но и че трябва да каже дали жената на снимката го е накарала да замине.

Не успя да го накара да се огъне. Едмундо не го поглеждаше в очите; просто клатеше глава и тихо повтаряше:

— Не, не, не съм говорил с нея.

Накрая Демарко се отказа. Още веднъж му напомни, че не бива да излиза от хотела до началото на делото, и този път Едмундо го попита защо.

— За по-сигурно — отговори Демарко. — Ти си важен свидетел по дело за убийство, така че… Ами просто не мърдай никъде от хотела.

Виждаше, че така го плаши, и си помисли: „Добре. Нека да се плаши“.

Демарко слезе в бара на хотела, поръча си една бира и в продължение на няколко минути разсъждава върху ситуацията. После се обади на Джъстин.

— Мислех си за нещо — започна той. — Кой е по-добрият свидетел — Рейчъл Куин или Едмундо Ортис?

— Куин, разбира се. Най-малкото защото е видяла как Розентал стреля по Динунцио. Самата тя има юридическо образование и владее английски по-добре от Ортис, така че ще бъде по-подготвена да понесе кръстосания разпит на Слейд. Освен това, ако се върнеш и провериш какво са казали двамата, когато са ги разпитали за пръв път, както и на очната ставка, Куин е по-сигурна от Ортис, че е разпознала Розентал.

— Да, и аз смятам така — каза Демарко.

— Защо питаш?

— Защото си мислех, че ще бъде най-умно да наглеждаме Куин до началото на делото. Само ние двамата знаем къде е Ортис, така че той би трябвало да бъде в безопасност. Но Куин…

— Куин живее в сграда с портиер и работи на една крачка от Уолстрийт, така че офисът й се охранява по-добре от сградата, където е моят кабинет.

— Да, но когато не си е в офиса…

— Мислиш ли, че Филдс ще се опита да убие Куин? — попита Джъстин.

— Не знам — отговори Демарко.

После напомни на Джъстин за онзи свидетел от Минесота, който беше загинал в предполагаем инцидент на пътя, прегазен от неизвестен шофьор.

— Престани, Демарко — каза Джъстин. — Все пак си нямаме работа с мафията.

— Хората като Дейвид Слейд и Ела Филдс са много по-интелигентни от мафиотите, с които съм се срещал, а бащата на Тоби Розентал е толкова богат, че парите му текат от ушите. Затова си мисля, че тези хора представляват по-голяма заплаха от средностатистическия мафиот. Трябва да държим Рейчъл Куин под наблюдение до началото на процеса, което означава, че ще имам нужда от помощ. Аз ще я взема след работа днес и ще се погрижа да се прибере у дома, но не мога да я наблюдавам по двайсет и четири часа на ден. Освен това не забравяй, че не нося пистолет.

— Добре, ти я наглеждай днес, докато си легне, а аз ще намеря кой да ти помага от утре.

— Става — каза Демарко.