Майк Лосън
Труден противник (30)

29

Две години по-рано

Санта Барбара, Калифорния, 2014 г.

Болестта и смъртта на Бил бяха най-тежкото преживяване в живота на Ела.

Двамата току-що бяха приключили с една поръчка в Лас Вегас и планираха да си почиват през следващата година.

По някаква причина Бил мечтаеше да посети Нова Зеландия и искаше да пътуват с круизни кораби дотам, така че по пътя да спрат на няколко острова в южната част на Тихия океан.

Бил обожаваше круизите. Допадаха му забавленията на борда; обичаше да ходи в казиното и да играе на зарове с гръмогласни мъже, захапали пурите си. Обичаше да седи на палубата и да се пече на слънце, а до него да седи Ела и да изглежда страхотно с миниатюрните си бикини. Обичаше да се наслаждава на питието си на терасата на каютата им — защото те винаги пътуваха в каюта с тераса — и да гледа към океана с надеждата да зърне делфини или китове. Радваше се като малко дете всеки път, когато ги видеше.

Но това, което му харесваше най-много, бяха вечерите. Освен ако специално не пожелаят да бъдат настанени на самостоятелна маса, пътниците на круизните кораби се настаняват на една маса с няколко непознати. До края на круиза всички хора на тяхната маса бяха най-добри приятели с Бил. Той беше душата на компанията, успяваше да накара всички да се разприказват и знаеше безброй вицове, а при всеки удобен случай черпеше цялата маса с бутилка шампанско. Хората обичаха Бил.

Докато пътуваха към Нова Зеландия, той се чувстваше уморен през цялото време; изтощаваше се от най-малкото нещо. И въпреки че винаги се беше отличавал с чудесен апетит, сега не изпитваше интерес към храната. След това се появиха болките в коремната област, които се прехвърлиха към гърба му, и Ела започна да се притеснява. Лекарят на кораба, за когото Ела подозираше, че е алкохолик, не успя да открие причината за проблема, а и не разполагаше с достатъчно медицинско оборудване, за да направи всички необходими изследвания. Докато стигнат до Австралия, бялото на очите на Бил вече изглеждаше жълтеникаво, а Ела знаеше, че това не е добре, защото може би означава проблеми с черния дроб. Господ беше свидетел, че Бил пиеше достатъчно много, за да има проблеми с черния дроб.

Ела го принуди да отиде на лекар в Сидни и лекарят им каза какъв е проблемът. Беше рак на панкреаса — особено агресивна и неизменно фатална форма. И метастазите вече бяха започнали да се разпространяват из цялото тяло. Лекарят каза, че му остават може би девет месеца живот, а по-вероятно само шест и последните три от тях ще бъдат мъчителни. И те наистина бяха такива.

Двамата решиха да се приберат в Щатите, за да се консултират с друг лекар, макар и да знаеха, че от това няма да има никаква полза. Хванаха полет до Лос Анджелис, където друг онколог потвърди онова, което им беше казал австралийският доктор. Бил умираше.

Ела се изненада от начина, по който Бил реагира на тази новина. Очакваше да се ядоса и да започне да се оплаква колко е несправедлив животът. Мислеше си, че с часове ще плаче и ще се самосъжалява заради това, което му беше причинила съдбата. Но той не го направи. Освен в самия край, когато болката вече беше нетърпима, той непрекъснато повтаряше как животът му е бил страхотен и той го е изживял докрай. Естествено, каза той, очаквах да доживея до осемдесет или деветдесет години, но когато се замисля за горките хора по целия свят, които никога не са живели като мен… Е, той нямаше от какво да се оплаква и не съжаляваше за нищо. И най-невероятното беше, че наистина вярваше на думите си. Двамата обсъдиха проблема и решиха да прекарат последните няколко месеца от живота му в Санта Барбара, където живееше майка му. Беше прекрасно място, където да живееш — или да умреш.

Майката на Бил беше симпатична жена и през следващите пет месеца двете дами доста се сближиха, докато заедно се грижеха за Бил. В много отношения Джанет Кърнс приличаше на Ела. Не беше отраснала в бедняшко семейство в провинциален град, но не беше и от заможна фамилия. И точно като Ела, когато се беше омъжила за пръв път, го беше направила по любов. Бащата на Бил беше сравнително заможен, но не беше свръхбогат. За разлика от него съпрузи номер две, три и четири, за които се беше омъжила последователно, след като бащата на Бил беше починал, бяха свръхбогати. И Джанет не се беше омъжила за постоянно за нито един от тях. Онова, което беше останало за постоянно, беше богатството, с което се беше сдобила след разводите — включително и къщата в хълмовете на Санта Барбара, която беше напълно изплатена.

След като първоначалният шок отмина, Джанет спря да плаче и запретна ръкави, за да помага на Ела. Вечер, когато Бил потъваше в несигурна дрямка, двете пиеха по нещо заедно и си говореха за всичко. Единственото, за което не говореха, беше работата на Бил. Джанет беше достатъчно интелигентна, за да си дава сметка, че не иска да знае нищо за това, а Ела, разбира се, не повдигаше доброволно тази тема.

Когато най-сетне дойде краят и от Бил не беше останало нищо друго освен кожа и кости, изпълнени с болка, Ела му помогна да си отиде. Медицинската сестра й беше казала, че морфинът следва да се употребява според нуждите му, за да облекчава болката, и беше добавила: „Към този момент вече няма такова нещо като свръхдоза“. Всъщност беше искала да й подскаже, че когато болката стане твърде непоносима, няма нищо лошо да му даде достатъчно морфин, за да го убие. И Ела направи точно това.

Нито тя, нито майката на Бил плакаха много в деня, когато той умря; и двете бяха изплакали сълзите си много отдавна и изпитваха облекчение, че той вече не страда. Кремираха го, а след това майката на Бил взе под наем една платноходка — един от бившите й съпрузи я беше научил да управлява ветроходни съдове — и двете с Ела излязоха в Тихия океан, за да разпръснат праха му. Когато Ела видя един делфин да се показва от водата, тя не си помисли, че това е знак от Бог, но остана доволна и беше сигурна, че Бил също щеше да се зарадва.

След като Бил умря, Ела направи оценка на това, с което разполагаше — точно както го беше направила в онзи ден, когато завърши гимназията в Калхун Фолс.

Повечето от парите, които Бил беше изкарал, вече ги нямаше. По-голямата част от тях просто беше похарчена за къщите, в които живееше, за колите и яхтите под наем, за всички възможни удоволствия. Бил Кантуел никога не беше пътувал с нещо по-малко от първа класа. Освен това беше направил и неразумни инвестиции: схемата с недвижими имоти във Флорида и фиаското със софтуерната компания в Сан Диего. Ракът, разбира се, също беше изял голяма част от средствата му, защото и двамата с Ела нямаха здравни осигуровки. Ела пресметна, че откакто познава Бил, той беше изкарал около единайсет милиона долара, от които бяха останали само три. Как беше възможно да е похарчил осем милиона долара за петнайсет години, по дяволите? Или с други думи: как така му беше позволила да профука осем милиона?

Три милиона долара звучаха като солидна сума, но Ела беше само на трийсет и една, когато Бил почина, а човек не може да се пенсионира на трийсет и една години, ако има едва три милиона долара в банката. На първо място, изкараните от Бил и нея пари не можеха да бъдат вложени във взаимоспомагателен фонд или в инвестиционна компания, където просто да се умножават; така щеше да остане следа, по която данъчните да тръгнат, а тя не можеше да си позволи този риск. С други думи, тези три милиона долара все едно бяха заровени в задния двор, вместо да генерират приходи, от които Ела да живее. Едно от нещата, които тя трябваше да направи сега, беше да измисли как да изпере тези пари, така че да може да ги инвестира в нещо сигурно, а не в схема за бързо забогатяване, организирана от хора, готови да приемат мръсни пари. Както участниците в онази катастрофална сделка с недвижими имоти във Флорида.

Да кажем, че Ела доживееше до деветдесет години, което не беше нереалистично. Това означаваше, че тези три милиона долара трябваше да й стигнат за около шейсет години, а три милиона, разделено на шейсет, прави по петдесет хиляди годишно. Кой е в състояние да живее с петдесет хиляди долара на година? Ела определено не беше. Това беше самата дефиниция за средна класа, а тя нямаше никакво намерение да живее в някаква миниатюрна къща, да си купува икономични коли и да се тормози за всеки разход.

Ела имаше смътна представа за бъдещето. Искаше да се пенсионира на четирийсет години. Искаше къща на крайбрежната ивица в щата Калифорния — в Санта Барбара, Монтерей, Кармел или нещо подобно. През лятото искаше да живее на друго място — по-хладно, но все пак цивилизовано, например на островите Сан Хуан, недалече от Сиатъл, или в зимния курорт Уислър в Канада. Може би щеше да се занимава с някой малък приятен бизнес — например художествена галерия — или да се научи да плава с платноходки като майката на Бил. И в тази неясна представа за бъдещето може би щеше да фигурира някой мъж, но ако имаше такъв, най-важното за него щеше да бъде размерът на състоянието му. Във всеки случай, Ела беше съвсем наясно, че с три милиона долара изобщо няма да може да постигне целта си.

Затова реши да продължи да се занимава с онова, което бяха правили заедно с Бил. Поне още няколко години. Бил я беше научил на всичко, което й трябваше, а и в интерес на истината, тя беше по-изобретателна от него. Може би в някакъв момент щеше да си намери партньор, на когото да казва какво да прави, но първоначалното й усещане беше, че предпочита да работи сама.

Тя благодари на майката на Бил за всичко и отиде с кола до Сан Антонио. Можеше да хване самолета, но предпочиташе да шофира до мястото, откъдето беше започнал пътят на Бил. Беше нещо като поклонение, тя си мислеше за Бил и за живота им заедно и понякога плачеше, но по-често се усмихваше.

На другата сутрин тя влезе в кантората на Джордж Чавес в момента, в който започваше работното му време. Той нямаше представа коя е тя, защото Бил така и не ги беше запознал и не му беше казал за нея. Ела без заобикалки му съобщи, че Бил е мъртъв, че е работила с него още откакто двамата са се оженили, и че всичко ще продължи по същия начин. Джордж щеше да продължава да изпълнява ролята на агент-посредник и когато някой адвокат имаше нужда от „изключителен съдебен консултант“, той щеше да се обажда на Ела и да продължава да си прибира по 10 процента комисиона.

След като Джордж се съвзе от шока, предизвикан от новината за смъртта на Бил, и след като Ела успя да го убеди, че не е някакво коварно ченге под прикритие, не му отне дълго време да вземе решение; планът на Ела звучеше по-добре от вероятността да изгуби въпросните 10 процента. Освен това Джордж всъщност нямаше какво да губи. От негова гледна точка той не се занимаваше с нищо незаконно; просто свързваше Бил — а сега Ела — с други адвокати, а онова, което се случваше след това, изобщо не го засягаше.

За нещастие, първата й поръчка след това беше делото срещу Тоби Розентал, а работата по него беше много по-сложна и заплетена от всичко друго, срещу което се бяха изправяли двамата с Бил.