Майк Лосън
Труден противник (43)

42

Никога досега Ела не се беше чувствала толкова ужасена. Не можеше да си обясни как беше разбрал за нея този Демарко. Просто нямаше никаква логика. Дори някой от свидетелите, барманът или сервитьорката например, да беше казал, че някаква жена ги е принудила да променят показанията си, те нямаше как знаят, че тя е Ела Филдс.

Нито един човек в Ню Йорк — нито Дейвид Слейд, нито свидетелите, нито Кармайн Фратело — не знаеше, че тя се казва Ела Филдс. Никога не беше споменавала името си на нито един от тези хора. Дори беше носила дегизировка, когато се беше срещала с тях, за да им бъде по-трудно да я идентифицират. А когато беше взела под наем апартамента в „Челси“, когато беше вземала кола под наем и когато беше платила за хотелската стая, в която се беше срещнала със Слейд, не беше използвала кредитна карта, издадена на истинското й име.

Бил винаги се беше отнасял с небрежност — с неразумна небрежност, поне според Ела — към предохранителните мерки по отношение на самоличността си. Смяташе, че ако някой ден го заловят, това ще стане, след като свидетел, когото уж е привлякъл на своя страна, се обърне срещу него, така че ченгетата ще го причакат на следващата им среща и ще го арестуват. И тогава нямаше да има никакво значение на името на кого е издаден документът за самоличност, който носи в джоба си. Не обръщаше особено внимание и на мерките за безопасност по отношение на телефона.

Но Бил все пак правеше нещо, което Ела оценяваше по достойнство: полагаше всички възможни усилия да я предпази, като се стараеше да не създава никаква финансова връзка между нея и собствените си действия. Когато вземаше къща под наем, го правеше единствено на собствено име. Всяка година подаваше данъчна декларация на базата на измислената заплата, която твърдеше, че получава като консултант. И винаги я подаваше самостоятелно; след като се ожениха, не поиска от Ела да смени фамилията си. Ела беше вписана като съсобственик на всичките му банкови сметки, но единствено Бил превеждаше пари в тях. Целта му беше да се увери, че Ела няма да влезе в затвора за укриване на данъци, финансова измама или някакво друго подобно престъпление. И когато Ела започна да работи с него, едно от първите неща, които направи Бил — по нейно настояване, — беше да й осигури желязна фалшива самоличност.

Бил познаваше един тип в Сан Антонио, който се прехранваше от фалшифициране на документи за нелегални имигранти от Мексико. Човекът не се стараеше толкова, когато се отнасяше за тях, но даде всичко от себе си за Ела. Истинската Каръл Оуен беше на възрастта на Ела, беше избягала от дома си в Ел Пасо на четиринайсет години и беше изчезнала безследно. Най-вероятно беше загинала някъде. След това беше починала и майка й — от наркотици, и Каръл така и не беше обявена за мъртва. Човекът от Сан Антонио се беше сдобил с номера на социалната осигуровка и акта за раждане на Оуен, а след това беше използвал тези документи, за да издаде на Ела международен паспорт, шофьорска книжка и кредитни карти. Имаше дори карта от Съюза на автомобилистите, ако колата й се повреди по пътя.

Когато Ела беше на работа и трябваше да докаже самоличността си с някакъв документ — например когато вземаше кола под наем, — тя използваше самоличността на Оуен. Единствените случаи, в които използваше истинската си самоличност, беше, когато пътуваше за удоволствие с Бил и двамата правеха заедно напълно законни неща, например да пътуват с някой круизен кораб. Но дори в тези случаи Бил плащаше за всичко, като използваше собствените си кредитни карти.

Всичко това означаваше, че ако Ела допуснеше някаква грешка, органите на реда може би щяха да открият, че жена на име Каръл Оуен притиска свидетелите, но Ела Филдс все пак щеше да бъде в състояние да се качи на самолета и да изчезне, като използва собственото си име. Но сега този проклет Демарко по някакъв начин беше научил, че тя е била омъжена за Бил — сигурно беше открил в архивите брачното им свидетелство. А след това — и точно тук нещата ставаха необясними — беше достигнал до заключението, че тя е в Ню Йорк и е замесена в делото „Розентал“. Как се беше стигнало дотам, по дяволите?

Ела внимаваше особено много по отношение на мобилните телефони, с които лесно можеше да бъде открит и проследен всеки. Притежаваше един телефон на името на Каръл Оуен, който използваше за разговори с Джордж Чавес, и даваше номера му, когато вземаше апартамент под наем или резервираше самолетен билет. Но за всичко останало използваше предплатени мобилни телефони и когато беше пристигнала в Ню Йорк, една от първите й задачи беше да си купи няколко апарата с предплатени карти; използваше различен телефон за Слейд, всеки от свидетелите, Къртис и Кармайн Фратело.

Не виждаше никакъв начин Демарко да разбере за Кармайн или Къртис, но ако той се сдобиеше със съдебна заповед, така че да провери телефоните на свидетелите, щеше да открие, че те бяха общували с някого и този човек беше използвал предплатена нерегистрирана карта. А ако попиташе свидетелите кой им се е обаждал, какво можеха да му разкажат? Другият проблем — по-големият проблем — беше, че ако служителите на реда откриеха номерата на телефоните, от които се беше обаждала на свидетелите, можеха да ги използват, за да я намерят.

Трябваше да се отърве от всичките тях. Освен това трябваше да разбере дали Демарко беше разпитвал сервитьорката и бармана за нея. Затова им се обади и побесня, когато разбра, че Демарко наистина вече беше говорил с тях и ги беше попитал дали някой се е опитвал да ги накара да променят свидетелските си показания. И двамата обясниха, че са го излъгали и са му казали, че никой не е говорил с тях. Е, поне това беше добре.

После тя се обади на Къртис, техника от поддръжката в дома за възрастни хора, където живееше Естер Бърман, и го попита дали някакво ченге на име Демарко го е разпитвало за нея. Така разбра, че Демарко беше показал снимката й на Къртис.

— Какво?! — изкрещя тя.

— На снимката беше с къса руса коса — обясни Къртис. — Не беше същата като тази, с която съм те виждал, но аз те познах.

— Какво му каза? — попита Ела.

— Казах му, че никога не съм те виждал. Но той обиколи целия дом и показа снимката ти на всички. Не знам дали някой от тях не е заявил, че те е виждал там.

— Защо не ми се обади, когато той те попита за мен, по дяволите? — попита го Ела.

— Не знам какво е станало с Естер, но знам, че аз не съм направил нищо незаконно. Просто не искам да се забърквам повече, нали разбираш?

Гадното копеле! Значи Демарко не просто знаеше името й, а разполагаше и с нейна снимка. Ако барманът признаеше, че тя му е платила, или ако сервитьорката кажеше, че Ела я е принудила да промени свидетелските си показания, всичко отиваше по дяволите.

Трябваше веднага да изчезне от Ню Йорк. Началото на делото беше след две седмици, нямаше какво повече да организира. Всички свидетели и Кармайн Фратело бяха подготвени за предстоящите си показания, а Слейд беше разгърнал своята защитна стратегия, която щеше да посочи Данте Бело като действителния извършител на убийството. Както вече беше казала на Слейд, независимо дали това му харесваше или не, тя нямаше да направи нищо повече с Рейчъл Куин. В този смисъл работата й в Ню Йорк беше свършена, така че нямаше никаква причина да се задържа повече в града, освен за да се увери, че Слейд наистина ще й плати дължимия милион.

Тя се зае да потърси чук в апартамента, но напразно; докторът, от когото го беше наела, очевидно не беше имал нужда от подобен инструмент. Затова Ела взе един месингов свещник, постла дебела хавлиена кърпа на паркета и се зае да разбива всичките си мобилни телефони на парчета, включително и телефона на името на Каръл Оуен. Не мислеше, че е възможно Демарко да знае за Каръл Оуен, но не искаше да поема никакви рискове. И както беше разтревожена, си го изкара на апаратчетата, така че навсякъде из апартамента се разхвърчаха пластмасови отломки. Имаше късмет, че някое парче не й се заби в окото — да не говорим за това, че докторът нямаше да се зарадва, когато видеше в какво състояние е месинговият му свещник.

После тя излезе от апартамента и изхвърли останките в няколко различни контейнера за боклук, в случай че по тях все още беше останала някаква работеща електронна част, на която не беше успяла да види сметката. След това се отби в един магазин и си купи още три телефона, така че да разполага с чисти, непроследими устройства, които да използва оттук нататък.

Върна се в апартамента и понечи да влезе в спалнята, за да си събере багажа, но видя отражението си в едно огледало и спря. Косата й стърчеше във всички посоки. А очите й? Все едно бяха на някакво диво животно, уловено в капан.

Тя спря пред огледалото, взря се в себе си и каза:

— Ела Сю? Стегни се, да ти го начукам.

После седна на леглото и се запита: какво точно знае Демарко?

Знаеше, че е била омъжена за Бил. Но какво от това? Бракът с Бил не беше престъпление, а тя се съмняваше Демарко да успее да докаже, че тя е работила заедно с Бил. Освен това знаеше как изглеждаше тя, но пак: какво от това? Ако успееше да докаже, че тя е оказала натиск на свидетелите по делото „Розентал“, щеше да има основания да я арестува — но единственият начин да го докаже беше Джак, Кейти или Едмундо да се разприказват, а тя беше сигурна, че точно тези тримата няма да го направят, след като вече бяха взели пари от нея.

Не биваше да изпуска от поглед цялостната картина, а цялостната картина показваше, че тя иска да продължава да се занимава с тази работа, докато не спечели достатъчно пари, за да се оттегли спокойно. Естествено, винаги можеше да направи онова, което беше планирала от самото начало — да се омъжи за някой богаташ; знаеше, че е достатъчно привлекателна, за да си намери такъв. Но тя харесваше работата си. Обичаше предизвикателствата и възможността да живее така, както иска, без да се налага да прави компромиси в името на това някакъв мъж да се чувства щастлив. И с работата по делото „Розентал“ — по-заплетено от всяко друго, по което бяха работили заедно с Бил в миналото — вече беше доказала, че е в състояние да се справя сама. След като Дейвид Слейд спечелеше делото, той определено щеше да я препоръча на други адвокати, а Джордж Чавес щеше да използва нейния успех, за да привлече нови клиенти.

Затова не биваше да се поддава на паниката, а да остане в Ню Йорк до началото на процеса. Слейд можеше да има нужда от помощта й, а и трябваше да се увери, че той ще й плати оставащата сума. Междувременно щеше да си намери друго място за живеене и щеше да носи дегизировка всеки път, когато излиза навън.

На следващия ден Ела се изнесе от апартамента в „Челси“. Намери си стая в евтин хотел в Китайския квартал и предплати в брой за две седмици. След това се обади на фалшификатора от Сан Антонио и му нареди да й изработи нова самоличност, също толкова качествена, колкото тази на Каръл Оуен. Той каза, че за това ще му трябва поне един месец, а тя му нареди да го направи по-бързо. Ако й се наложеше да бяга, искаше да може да го направи под друго име, а не като Ела Филдс или Каръл Оуен.

Отново се замисли за обажданията си до свидетелите и възможността полицията да провери телефоните им. Как щяха да обяснят свидетелите кой им се беше обаждал от предплатен мобилен телефон? Тя се замисли по този въпрос, а след това излезе и обикаля почти цял час, докато намери уличен автомат.

Обади се на Джак Морис и на Кейти Толивър и им обясни какво да отговарят на въпроса за разговорите, които бяха провели с нея. Джак каза, че още малко пари в брой ще му свършат добра работа — беше изгубил доста в Атлантик Сити през почивните дни, което не беше голяма изненада, — но като цяло реагира хладнокръвно на онова, което искаше Ела от него.

Кейти не беше толкова хладнокръвна. Младата жена започна да крещи на Ела, че заради нея ще свърши в затвора и тогава ще й отнемат дъщеричката, независимо какво ще стане на делото срещу Тоби. Наложи се Ела да я успокои, да я заплаши още малко с онова, което щеше да се случи с дъщеря й, ако тя не свидетелства както трябва в съда, и отново да се увери, че Кейти е разбрала какво трябва да отговаря, ако някой я попита с кого е говорила.

Да, всичко беше под контрол.