Майк Лосън
Труден противник (7)

6

Дейвид Слейд беше спестил на Хенри Розентал информацията, че човекът, с когото трябваше да разговаря, беше фокусник.

Преди две години Слейд беше отишъл на една адвокатска конференция в Аспен. С други думи, беше отишъл да кара ски по начин, който му позволяваше да ползва данъчни облекчения, но основната причина беше, че там щеше да бъде и най-добрият му приятел Скот Баркли.

Дейвид Слейд и Скот Баркли бяха завършили право в щатския университет на Вирджиния. Като студенти бяха съквартиранти, излизаха да се напиват заедно и ходеха на пролетни ваканции във Флорида заедно. След дипломирането пътищата им се разделиха — Слейд се върна в Ню Йорк, а Баркли в Сан Диего. Но точно както и Дейвид Слейд, Скот Баркли се специализира в защитата на престъпници — почти без изключение съвършено виновни за престъпленията, в които ги обвиняваха. От завършването им бяха минали двайсет години, но те поддържаха връзка помежду си и често се чуваха по телефона. Изпращаха си шеговити съобщения по електронната поща. Жените им също се разбираха и семействата им три пъти бяха ходили заедно на почивка.

Последния път се бяха видели в Аспен и в интерес на истината, Слейд беше останал малко раздразнен от срещата им. Не знаеше колко точно изкарва Скот, но ако се съдеше по къщата му в Калифорния и начина му на живот, Слейд можеше да предположи, че доходите им са приблизително еднакви. Но цената на живота в Манхатън беше толкова висока, че Слейд не можеше да си позволи да си купи недвижим имот в Аспен. Докато Скот беше посветил част от времето си там в огледи на вили на цена от един до два милиона долара. (Трябва да се отбележи, че на тази цена в Аспен не можеш да се сдобиеш с кой знае каква вила.)

В добавка към търсенето на вила Скот няколко пъти беше споменал — и в действителност не беше спрял да се фука — как бил направил истински удар с един клиент, като спечелил практически невъзможно за спечелване дело. Скот дори твърдеше, че някакъв прокурор в Сан Диего е изгубил работата си точно заради начина, по който самият Скот му беше измъкнал победата в последния момент.

Въпреки че не спираше да се хвали с това дело и с хонорара си за него, който щеше да му позволи да направи първата вноска за бъдещата си вила в Аспен, Скот не искаше да спомене никакви подробности. Последната вечер там двамата страшно се напиха и Скот най-сетне разказа какво е станало, но дори тогава не сподели всичко.

Делото било срещу жена на петдесет и няколко години — наследница на голямо състояние, която била арестувана за убийството на съпруга си, красив младеж на трийсет и няколко. Съпругът играел тенис на почти професионално ниво и мерел сили с най-запалените яхтсмени и играчи на голф, но никога не бил работил нещо сериозно. Всички смятали, че е, общо взето, жиголо, който се оженил за невзрачната женица единствено заради нейните няколкостотин милиона долара.

В нощта на убийството богаташката и жиголото вечеряли в местния клуб и между тях се разразил ужасен скандал. Двама души в ресторанта чули дамата да обвинява съпруга си, че й изневерява с някаква сервитьорка от Ла Хоя. Освен това я чули да го заплашва, че ще го убие. След това тя изхвърчала от ресторанта, като изоставила младия си съпруг, и той се видял принуден да извика такси, за да се прибере у дома.

В единайсет часа същата вечер наследницата се обадила в полицията, разтърсвана от истерични ридания, и съобщила, че в дома й е влязъл крадец, който е застрелял нейния съпруг. Твърдяла, че не си е била у дома по време на убийството. Все пак признала, че се е скарала със съпруга си на вечеря, а след това обикаляла наоколо със симпатичния си мерцедес кабриолет, за да си проясни мислите. Полицията открила счупено стъкло на входната врата, което обяснявало как е влязъл неизвестният крадец-убиец, но от къщата не било откраднато нищо. Наследницата предположила, че нейният съпруг се е изправил срещу крадеца, а крадецът го застрелял и след това избягал от местопрестъплението.

Полицията от самото начало предположила, че жената лъже. Накарали я да им разкаже какво е правила цялата вечер и тя им казала в колко часа е пристигнала в клуба, в колко си е тръгнала и в колко се е прибрала у дома. Не, не била спирала на бензиностанция. Не, не била видяла никой познат. Нямало никакъв начин да докаже, че наистина е прекарала два часа в безцелно шофиране из околността. Но от друга страна, полицията нямала никакъв начин да докаже обратното. За съжаление — поне на полицията, — дамата нямала домашна помощница, която да живее у тях през цялото време, така че евентуално да оспори нейните твърдения. Домашната й помощница-готвачка пристигала всяка сутрин в шест часа, за да приготви закуската, и се прибирала в Тихуана в седем часа всяка вечер.

Когато полицаите я попитали дали е съгласна да й направят изследвания за следи от барут и поискали разрешение да претърсят къщата й, тя започнала да крещи от негодувание, възмутена от мисълта, че според тях е възможно човек като нея да ги излъже, какво остава да убие съпруга си. А после се обадила на своя адвокат — който до този момент се занимавал основно с управлението на нейните финанси — и той на свой ред се обадил на Скот Баркли.

В крайна сметка на наследницата все пак било направено изследване за следи от барут, но резултатите били отрицателни. Криминалистът, който провел изследването, отбелязал, че ръцете и китките на жената са стряскащо зачервени, все едно ги е търкала с телена четка. На нейно име нямало регистрирано огнестрелно оръжие; претърсването продължило няколко дни, но не били открити нито пистолет, нито дрехи със следи от кръв.

От друга страна, богаташката притежавала голямо имение с многобройни допълнителни постройки — бараки за инструменти, беседка, гараж за четири автомобила, парник за орхидеите — и освен това, още по-важно, никак не била глупава. Полицаите били наясно, че в границите на нейния имот има многобройни места, на които можела хитроумно да е скрила оръжието, но така и не го открили. Съвестните полицаи все пак намерили двама свидетели в местния клуб — един сервитьор и една друга гостенка на ресторанта, — които били чули жената да обвинява съпруга си в изневяра и да заплашва да го убие.

Към този момент адвокат Скот Баркли се чувствал доста уверен в успеха си. Обвинението не разполагало с оръжието, с което било извършено убийството, нито с доказателство, че неговата клиентка е била у дома си по времето на убийството, така че не изглеждало особено вероятно да я осъдят. И какво толкова, ако двама свидетели са чули как тя се кара със съпруга си? Съпрузите се карат, а колкото до заплахата, че ще го убие… Е, това е било просто преувеличение.

Но след това увереността на Скот Баркли, че ще спаси клиентката си да не влезе в затвора, изведнъж спаднала до нулата.

Дамата пребивавала в своя дом в Сан Диего горе-долу през половината от времето си. През останалата половина пътувала в Европа, до Хаваите или където си поиска. Но дори не подозирала, че когато я няма, синът на съседите се обажда на приятелката си, също тийнейджърка, и двамата се промъкват тайно в нейното имение, за да се къпят голи в басейна. В нощта на убийството на съпруга й момчето дошло да провери дали тя си е вкъщи с идеята да се обади на приятелката си, ако я няма. И точно в девет часа и четирийсет и две минути вечерта видяло как старата дама излиза от къщата си, като носи нещо в бял найлонов чувал за боклук. Момчето знаело точния час, защото веднага след това се обадило на приятелката си, за да й каже, че тази вечер няма да има голо къпане в басейна, бейби, и часът на обаждането бил записан в паметта на мобилния му телефон. Когато майката на момчето прочела във вестника, че богаташката твърди как е обикаляла на разходка с колата в нощта, в която е бил убит нейният съпруг, момчето казало: „Нищо подобно, мамо. Аз я видях“. И мама, която ненавиждала своята съседка, се обадила в полицията.

По този начин дамата била уличена в лъжа, заради която се отива право в затвора — защото вече била дала показания, че е обикаляла с кабриолета си от девет до единайсет часа вечерта. И полицията разполагала с двама свидетели, които осигурявали мотив за престъплението — а именно изневярата на палавия съпруг със сервитьорката, — и трети свидетел, който можел да потвърди, че жената си е била у дома по времето на убийството.

— Господи — каза Слейд на Скот в онази пиянска вечер в Аспен. — И как успя да я измъкнеш?

— С помощта на един фокусник и неговата прекрасна асистентка — отвърна Скот.

— Какво значи това, по дяволите? — попита Слейд.

— Съжалявам, братче, но не мога дати кажа нищо повече. Но ако някога ти потрябва фокусник, обади ми се.

След като се прибра от Аспен, Дейвид Слейд си направи труда да проучи случая и откри, че наистина беше имало някакъв фокус.

Сервитьорът, който беше чул как наследницата обвинява съпруга си в изневяра и заплашва да го убие, беше мексиканец. Преди да дойде времето за процеса, той беше преминал границата и никога повече не се беше появил. Слейд си помисли, че подобно щастливо съвпадение не е чак толкова изненадващо.

Втората свидетелка беше член на клуба и в онази съдбоносна вечер беше седяла на съседната маса. Преди процеса жената не се беше отклонила и на йота от показанията си за това, което била казала богатата й приятелка. Но след това, по време на самия процес, изведнъж беше развила амнезия. Свидетелката беше заявила пред съда, че не си спомня подсъдимата да е казвала нещо за убийство на съпруга си. В ресторанта било много шумно. Да, може би наистина е чула някакъв разговор за някаква жена в Ла Хоя, но със сигурност не може да го постави в определен контекст. Вестниците от Сан Диего бяха цитирали думите на разярения прокурор, който беше изкрещял пред целия съд: „Ти подиграваш ли се?“.

Яростта на прокурора беше напълно оправдана. Най-важният свидетел на обвинението беше младият поклонник на голото къпане. Младежът беше единственият, който можеше да потвърди, че наследницата е излъгала за мястото, на което е била в нощта на убийството на своя съпруг. А ако не го беше убила тя, защо да лъже? Но точно както и мексиканският сервитьор, тийнейджърът беше изчезнал, преди да дойде време за процеса. Майката на момчето беше изпаднала в паника, обзета от непоколебимото убеждение, че коварната богаташка е платила на някой злодей, за да екзекутира нейното немирно синче.

Един месец след оправдателната присъда — слава богу, че законът не позволява едно и също лице да бъде обвинявано два пъти за едно и също престъпление, — любителят на голото къпане се беше прибрал у дома със слънчев загар, отпочинал и видимо задоволен в сексуално отношение. През последния месец беше изпитал най-страхотното си преживяване. Беше пътувал до Тайланд с една зашеметяваща млада жена на двайсет и пет години, която беше работила като компаньонка, преди да се влюби до полуда в пъпчивия младеж. Нямаше никакви признаци, че момчето и неговата приятелка проститутка бяха напуснали границите на Съединените щати с помощта на валидни международни паспорти, а когато ченгетата се бяха опитали да накарат момчето да им разкаже кой е финансирал това пътешествие до райските плажове, то — по съвет на адвоката си — беше отказало да им отговори.

Беше съвсем очевидно какво се е случило. Или поне за Дейвид Слейд беше така. Някой беше платил на една страхотна проститутка да съблазни зажаднелия за ласки младеж, като му предложи следния избор: да свидетелства в съда или да пътува по света и да открие за себе си всяка поза от „Кама Сутра“. Слейд предполагаше, че сигурно имаше и млади мъже, които щяха да откажат да го направят, но се съмняваше, че самият той би бил един от тях. Другата мисъл, която му хрумна, беше как щеше да излезе много по-евтино да застрелят това момче в тила и да го заровят в плитък гроб, вместо да плащат за въпросната ваканция. И не можеше да спре да си задава въпроса какво щеше да стане с него, ако беше отказало предложението на проститутката.

След като срещу Тоби беше предявено обвинение в съда, Слейд се обади на Скот Баркли в Сан Диего. В продължение на пет минути си поговориха какво правят, как са жената и децата, а след това Слейд премина на въпроса.

— Скот, когато се видяхме в Аспен преди няколко години, ти ми каза да ти се обадя, ако ми потрябва фокусник. Е, сега ми трябва.

Това твърдение беше посрещнато с мълчание.

— Скот — каза Слейд.

— Онази вечер бях доста пиян, Дейвид, и не биваше да ти казвам нищо.

— Скот — повтори Слейд.

Тази единствена дума трябваше да напомни на Скот за дружбата им, която продължаваше вече четвърт век.

— Добре, но това не е въпрос, който съм готов да обсъждам по телефона — отговори най-сетне Скот.

— Можеш да ми пишеш на електронната поща — предложи Слейд.

Преди Скот да успее да отговори нещо на това, Слейд каза:

— Шегувах се, Скот. Стегни се. Ще се видим утре.

На следващия ден Слейд хвана полет до Сан Диего и заведе своя добър приятел на вечеря в „Мортънс“. Слейд изчака, докато не приключиха с вечерята, която включваше две бутилки вино и филе миньон на стойност петстотин долара. Едва когато им поднесоха бренди, той каза:

— Е, Скот, разкажи ми за фокусника.

— В Минеаполис има един адвокат, който се казва Джон Бронсън — започна Скот. — Познавам Джон почти толкова отдавна, колкото и теб. В продължение на няколко години работеше в Сан Диего, преди да се премести в Минесота. Той беше прочел за моето дело — всички жълти вестници пишеха за него — и ми предложи да го посетя, за да поговорим. Каза, че познавал някакви хора, които могат да ми помогнат, но не искаше да обяснява нищо повече по телефона. И така, аз хванах полет до Минеаполис.

Джон ми разказа, че е имал дело, подобно на моето. Не искаше да влиза в подробности, но ми обясни, че обвинението разчитало на свидетелски показания и той използвал услугите на един екип, за който е научил от друг адвокат, за да обърне играта.

— „Да обърне играта“? — повтори Слейд.

— Точно така се изрази. Джон ми каза, че този екип поема поръчки единствено в случаи, когато клиентът разполага с много пари, а обвинението се основава най-вече на свидетелски показания вместо на веществени доказателства като балистичен анализ или изследване на ДНК. Таксата им за клиента на Джон била два милиона.

— Еха! — възкликна Слейд.

— Да, еха — потвърди Скот. — Може ли да си ги позволи твоят клиент?

— Не, но татко му може. Значи, след като си говорил с Бронсън, ти си платил на този екип, за да ти помогне за твоето дело и всичките свидетели, с които си имал работа.

— Няма да говоря повече за моето дело — отговори Скот. — Нито дума. Но ако искаш да се консултираш с тези хора, трябва да се обадиш на един адвокат от Сан Антонио, който се казва Джордж Чавес.

— Чавес — повтори Слейд.

— Да. Кажи му, че искаш да наемеш изключителен съдебен консултант. Използвай точно тези думи: „изключителен съдебен консултант“. Той ще те попита кой ти го е препоръчал, а ти можеш да му кажеш моето име — точно както аз му казах името на Джон Бронсън. Тези хора очевидно работят само с препоръки. Чавес ще те попита какъв е случаят, така че те да могат да си направят проучване и да вземат решение дали искат да се занимават с него. След това може да ти се обадят, а може и да не го направят. — Скот довърши коняка си и добави: — Дейвид, аз те обичам като роден брат и това е единствената причина да ти помогна. И за разлика от Джон Бронсън няма да те таксувам за препоръката. Но трябва да си наясно, братче — ако някога кажеш на някого, че сме водили този разговор, аз ще го отрека, а след това ще посветя остатъка от живота си, за да открия начин да те съсипя.