Метаданни
Данни
- Серия
- Джо Демарко (12)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- House Witness, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- nedtod (2022 г.)
Издание:
Автор: Майк Лосън
Заглавие: Труден противник
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 22.05.2018
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-452-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17317
История
- — Добавяне
Втора част
9
Петнайсет години по-рано
Калхун Фолс, Южна Каролина, май 2001 г.
Ела Сю Филдман беше на осемнайсет години в деня, когато се погледна в огледалото и реши да промени живота си.
Ела разбираше, че никога не бе имала шанс. Родителите й, Боб и Шърли, бяха напълно лишени от амбиции; не бяха завършили гимназия, не четяха нищо, дори вестници, и гледаха само безмозъчни предавания по телевизията. Боб беше чистач в старчески дом; беше постъпил на работа там на седемнайсетгодишна възраст и продължаваше да работи на същото място двайсет и две години по-късно. Майка й работеше спорадично, обикновено като сервитьорка. Най-често я уволняваха от поредното място, защото Шърли рядко идваше навреме на работа, а когато все пак беше там, се движеше толкова бавно, че въздухът около нея оставаше почти неподвижен.
След работа Шърли приготвяше поредната жалка вечеря, а след това двамата започваха да пият бира и да гледат телевизия, седнали един до друг на канапето, което не беше чистено с прахосмукачка от деня, в който Шърли го беше купила от магазин за мебели втора ръка. Ако нещо в къщата се повредеше, то си оставаше повредено в продължение на цели седмици, преди Боб да реши да го поправи — и в повечето случаи той не успяваше. Колкото до Шърли, тя не се занимаваше с ремонти на дома, не отглеждаше нищо в градината и нямаше хобита. Ела беше убедена, че ако не съществуваше чудото, наречено телевизия, нейната майка просто щеше да седи на канапето и да гледа в стената.
Ако родителите й можеха да бъдат описани с една-единствена дума, тя щеше да бъде „апатични“. Бяха апатични по отношение на работата си, на дома си и на света, в който живееха. Отнасяха се с апатия и към единственото си дете. Когато се замисляше за това, Ела се учудваше, че изобщо е оцеляла като бебе: не можеше да си представи как нейната майка се мобилизира достатъчно, за да й сменя памперсите и да я храни.
Ела беше ужасно слаба ученичка и основната причина за това беше фактът, че не се беше научила да чете почти до седмата си година. Повечето й съученици се бяха научили да четат в детската градина. По-късно тя щеше да разбере, че всички деца, родителите на които не им бяха чели като малки — и в действителност почти не им бяха говорили, — през целия си живот се затрудняват с четенето и овладяването на нови думи. Колкото до математиката, за нея изобщо не можеше да става дума. Ела си нямаше никого, към когото да се обърне, за да й обясни тайнството на делението с остатък.
Но Ела не беше наследила апатията на родителите си. От ранна възраст — още от шестгодишна — тя се чувстваше неудобно. От оценките си и от начина, по който беше облечена и по който говореше. Затова се стараеше — наистина се стараеше — да настигне останалите деца. Освен това Ела имаше и състезателен дух — още една черта, която не беше наследила от мама и татко — и макар че почти никога не печелеше, поне се опитваше.
Животът на Ела се промени, когато стана на четиринайсет години — горе-долу по времето, когато гърдите и хълбоците й започнаха да се забелязват, — защото все пак имаше една област, в която можеше да мери сили със съученичките си: външния вид. Ела беше красиво момиче. С годините нейната майка беше надебеляла, но и преди това не изглеждаше повече от приемливо, а колкото до баща й, той беше откровено невзрачен. Но Ела — с нейната руса коса, сини като метличина очи и съвършено тяло с дълги крака и стегнати гърди… Може да се каже, че не й трябваше много време, за да си даде сметка колко силно я желаят момчетата, и за известно време тя откликваше на желанията им.
Другото предимство на Ела в добавка към красотата й беше едно качество, което рядко се среща у толкова млади хора — обективността. Не знаеше как е станала такава, но притежаваше способността да се поглежда отстрани с безмилостна яснота и трезво да оценява видяното. И точно това направи в деня, когато завърши гимназия.
В деня на дипломирането, на което нито един от двамата й родители не си беше направил труда да присъства, тя внимателно огледа всичките си съученички. Повечето от тях щяха да продължат образованието си, дори и в държавен университет. Щяха да станат учителки или медицински сестри, а може би дори лекари или адвокати. Тези момичета просто сияеха на тържеството и се взираха напред в бъдещето си. А имаше и момичета като Ела — глупави и бедни. Те щяха да станат сервитьорки, фризьорки или продавачки в универсален магазин, да се омъжат за автомонтьор или продавач от сервиза за гуми, да си родят по две-три сополиви деца, да си купят скапана къща и скапана кола и като цяло да се превърнат в родителите на Ела.
Едва след като оркестърът на гимназията изсвири традиционния марш по случай дипломирането, Ела получи просветление. Тя погледна отражението си в изцапаното огледало в спалнята — с тъмносинята роба, смешната плоска шапчица с пискюлче на русата глава и следите от сълзи по лицето. И каза на хубавото момиче, което видя в огледалото:
— И какво ще правиш сега, Ела Сю, да те вземат дяволите?
И ето какво направи тя: седна пред огледалото, както си беше с робата от тържеството, и си направи списък. Беше списък със задачи — неща, които трябваше да направи, и други неща, които в никакъв случай не биваше да прави. Когато приключи със списъка, той съдържаше дванайсет точки.
Точка първа беше: „Да се махна от Калхун Фолс“.
Точка втора беше: „Да се омъжа за богат човек“.
Ела знаеше, че това е единственият начин да се измъкне от блатото, в което със сигурност щеше да затъне бъдещият й живот. Не биваше да остава да живее в Калхун Фолс. Тук всички богати мъже вече бяха заети, а бъдещите богаташи до един познаваха Ела Сю Филдман като тъпото разпуснато момиче от гимназията.
Тя реши, че за да си хване богат съпруг, ще трябва да се преобрази във всички възможни отношения. Щеше да изучава начина, по който се обличаха, говореха и се държаха културните жени. (Това беше точка номер девет от нейния списък: „Да се науча да не съм селянка“.)
Освен това щеше да спре да се нарича Ела Сю Филдман — това беше точка номер пет. Ела винаги беше мразила името си. „Ела Сю“ беше име на селско момиче, а както сама беше написала, тя нямаше да бъде селянка. Колкото до „Филдман“, тази фамилия напомняше за арендатори и селскостопански работници.
Това лято Ела си намери работа в една бензиностанция за тирове на шосе 72. Работеше колкото се може повече часове и прибираше в буркана за бакшиши само половината от своите, така че да не й се налага да ги дели с останалите сервитьорки. И не похарчи нито цент за себе си през цялото лято — нито за дрехи, нито за забавления, нито дори за по един джойнт, с който да се отпусне малко. До септември беше спестила две хиляди и осемстотин долара — достатъчно, за да плати наема за първия (и последния) месец на един евтин апартамент в Чарлстън и да си купи някои от нещата, от които щеше да се нуждае.
Беше избрала Чарлстън в Южна Каролина по простата причина че й трябваше град с прилично население — достатъчно голямо, за да съдържа значителен брой богати неженени мъже, но и не толкова голямо, за да потъне в него като поредното красиво момиче сред един милион други като нея. В никакъв случай например нямаше намерение да замине за Лос Анджелис, където на всеки ъгъл имаше по една потенциална кинозвезда. Но точка номер четири от нейния списък гласеше: „Да не се забърквам с женен мъж, независимо колко е богат“. Каквото и да прави, нямаше да се превърне в празноглавата любовница на някой женен тип.
Ела замина за Чарлстън с колата на баща си, която открадна за тази цел. Много пъти се беше случвало да не се прибира по цяла нощ, затова предположи, че може би ще минат няколко дни, преди нейните родители да се сетят, че не е останала да преспи в къщата на някое момче и е взела колата. А се съмняваше, че полицаите от Чарлстън ще се престараят, за да открият една открадната тойота корола от Калхун Фолс.
Причината да открадне колата не беше превозът до Чарлстън — можеше да си хване автобуса, а фактът, че колата й трябваше, за да си търси работа. Това беше точка трета от нейния списък за началото на новия й живот: каква работа да си намери. Знаеше, че ще може да си намери работа като стриптийзьорка, преди да мигне, и ще получава повече пари, отколкото като сервитьорка, но нямаше намерение да го прави. Ако някой богат мъж се запознае с жена в стриптийз бар, най-вероятно няма да си помисли, че тя е идеална за съпруга. Освен това не искаше да работи като сервитьорка в заведение, подобно на онова на бензиностанцията за тирове в Калхун Фолс, където беше изкарала лятото. Бензиностанциите, закусвалните и семейните ресторанти не бяха места, в които се хранят богати мъже. Планът й беше да си намери работа в някой от онези ресторанти, които са отбелязани с четири символа за долар в рецензиите в списанията. Ако в Чарлстън изобщо имаше ресторант, който беше отбелязан с пет такива символа, тя щеше да кандидатства за работа там.
Две седмици след като пристигна в града, тя започна работа като сервитьорка в най-ексклузивния яхтклуб в Чарлстън.
Ела изучаваше облеклото на жените, които посещаваха яхтклуба, и се сдоби с каталози на „Мейсис“, „Сиърс“ и „Таргет“ — места, от които можеше да си позволи да пазарува, когато имаше намаление. С внимателно планиране успя да се снабди с три костюма, които можеше да носи в скъпи ресторанти и барове. Всички избрани дрехи подчертаваха краката и фигурата й, но нито една от тях не крещеше: „Аз съм евтина пачавра“. Освен това си купи два чифта бикини и два сутиена — с намаление от 40 процента — от „Викторияс Сикрет“. Ако в живота й се появеше подходящ мъж и тя му позволеше да й свали роклята, искаше да изглежда също толкова добре и по бельо.
Другото нещо, което направи в Чарлстън, беше официално да си смени името — което се оказа изненадващо лесно. Името й вече не беше Ела Сю Филдман. Казваше се Ела Филдс. Реши, че звучи изискано.
Години по-късно, когато си спомняше какво е направила, тя си даваше сметка колко забележително е било. Винаги беше знаела, че не е глупава; просто не беше имала нито един човек в живота си, който да й посочва правилния път. Но не беше позволила да се превърне в жертва. Не беше позволила на обстоятелствата в живота да й диктуват какъв човек ще стане. Колкото и да беше млада, Ела Филдс беше разработила план за себе си и след това неумолимо го беше изпълнявала.
Два месеца по-късно Ела Филдс вече се беше установила в Чарлстън. Имаше работа, апартамент под наем, нови дрехи и открадната кола и беше готова да започне своя… ами единствената подходяща дума за това беше „лов“. Три-четири пъти в седмицата след работа тя започна да посещава най-хубавите барове в Чарлстън — онези, в които едно питие струваше десет или дванайсет долара. Почти никога не й се налагаше да плаща за повече от едно, защото почти винаги се намираше мъж, който да й предложи да я почерпи с второто.
Тя бързо си разработи брутално ефикасна система за отсяване на неподходящите кандидати. Имаше някои очевидни признаци: венчална халка, евтини дрехи, неизлъскани обувки, татуировки, мръсни нокти на ръцете и прочее. Освен това първият въпрос, който задаваше обикновено на мъжете, беше с какво се занимават. Всички се опитваха да се изкарат по-важни, отколкото бяха в действителност — учителите ставаха преподаватели, продавачите ставаха заместник-директори в маркетинговия отдел, техниците ставаха системни администратори, — но тя беше очаквала това. А учителите, продавачите и техниците, както и почти всички други, на които се плащаше на час, не бяха онова, което търсеше тя.
От време на време се появяваше по някой мъж, който отговаряше на всичките й критерии, но точка номер седем от нейния списък беше никога да не си тръгва от бара с мъж, с когото се е запознала току-що. Нещо повече, тя нямаше никакво намерение да си ляга с някого поне до третата среща; държеше мъжете да точат лиги по нея. Когато мъж я канеше на среща, тя му искаше визитна картичка и му казваше, че ще му се обади на следващия ден, за да му каже дали ще бъде свободна в събота. Искаше им визитна картичка по две причини: женените мъже бяха склонни да се представят с измислено име, а освен това визитните картички в общия случай потвърждаваха какви са истинската професия и длъжност на притежателя им. Колкото до мъжете, които нямаха визитни картички…
През първите си шест месеца в Чарлстън тя не си легна с никого и само два пъти излезе на втора среща с един и същ мъж.
На седмия месец, една седмица преди деветнайсетия си рожден ден, Ела Филдс се запозна с Бил Кантуел.