Майк Лосън
Труден противник (31)

30

След като откри, че е обикалял цялата страна, за да издирва един мъртвец, Демарко реши да се върне в Ню Йорк и да започне отначало.

Обади се на Джъстин и Сара, за да се срещнат; беше неделя, но това нямаше никакво значение, поне според него. Сара им предложи да се видят в някакво заведение в Ийст Вилидж, където според нея предлагали най-добрия брънч.

Джъстин пристигна навреме, облечена с джинси и блуза в слънчогледовожълто, а прошарената й кестенява коса беше небрежно вързана на конска опашка. Ярката светлина на утрото не беше благосклонна към нея.

Сара закъсня с десет минути. Беше с къса червена рокля и обувки на висок ток и Демарко остана с впечатлението, че не се е прибирала от предишната вечер. Косата й беше разрошена — всъщност такава си беше по принцип — и тя изглеждаше… ами единствената подходяща дума, която му хрумна, беше „задоволена“. За миг му се прииска да й даде някакъв бащински съвет за изменчивата природа на младите мъже, но реши да не си отваря устата.

Докато закусваха, Демарко им разказа, че Бил Кантуел със сигурност е бил замесен в манипулирането на делата срещу хората, обвинени в убийство във Финикс, Хюстън и Лас Вегас.

— Не мога да го докажа — заключи той. — Нямам доказателства, че този човек е изнудвал и подкупвал свидетели и е правил така, че да изчезнат, но мисля, че е точно така. Сигурен съм, че е точно така, по дяволите. Освен това вече знам, че заедно с Кантуел е работила и една жена.

Той им разказа, че секретарката Елинор Роджърс, която беше занесла онова здравно досие в къщата на Кантуел във Финикс, беше видяла въпросната жена. Както и Джуди Глийсън, служителката от компанията за недвижими имоти. И Елинор, и Джуди я бяха описали като млада, руса и привлекателна, а според Джуди жената беше около сто седемдесет и пет сантиметра на ръст.

— Но дали е била само приятелка на Кантуел или негова съучастничка? — попита Джъстин.

— Според мен е била съучастничка — отговори Демарко. — Жена е помогнала на сестрата на Ранди Уайт да се самоубие, което означава, че тя е сериозен играч, а не просто някакво момиче, което прибира пощата на Кантуел и споделя леглото му.

— Но не можеш да го докажеш — каза Джъстин.

— Не. Не мога да докажа нищо — каза Демарко. — А дори да докажа, че жената е помагала на Кантуел, нищо не я свързва с делото „Розентал“.

— Е, има едно нещо — каза Сара.

— Какво? — попита Демарко.

— Сан Диего.

— Какво искаш да кажеш? — попита Демарко. — Не съм открил никакви следи, че Кантуел или тази жена са били замесени в оправдаването на наследницата от Сан Диего.

— Адвокатът от Сан Диего е завършил право заедно с Дейвид Слейд. Дипломирали са се в една и съща година, а ако се съди по коментарите на страницата на Слейд във Фейсбук, двамата са добри приятели.

— Защо ми го казваш чак сега? — попита Демарко.

— Напротив. В проучването, което ти дадох, беше посочено къде са завършили всички замесени адвокати. Може би трябваше да ти го подчертая с маркер.

— Може би трябва да престанеш да остроумничиш — озъби се Демарко.

Той се обърна към Джъстин и попита:

— Какво ще правим сега?

— Намери жената — каза Джъстин. — Провери дали е в Ню Йорк.

— Как? — попита Демарко. — Не знам нищо друго за нея, освен че е руса.

— Аз имам няколко идеи — обади се Сара.

Джъстин се изправи от мястото си.

— Отивам в офиса. Работя по едно дело, което започва утре.

— Днес е неделя — изтъкна Демарко.

— Говори ми — сви рамене Джъстин.

— Имаш ли нужда от помощ? — обърна се Сара към Джъстин.

— Не, но благодаря. Отлична работа, Сара. Някой ден от теб ще излезе страхотен юрист.

— Не съм сигурна, че искам да стана юрист — отговори Сара. — Имам предвид, че ще завърша право, но си мислех по-скоро да започна работа във ФБР. Интересно ми е да преследвам престъпници.

— ФБР! — възкликна Демарко. — Аз имам ботуши, които са по-високи от теб.

— Затова ти дават служебно оръжие — отговори Сара.

 

 

Сара бързо откри самоличността на жената. Обърна се към три различни компании за проучвания в интернет, които твърдяха, че могат да осигурят достъп до цялата информация, достъпна за обществеността — разводи, арести и криминални досиета. Една от тях установи факта, че Бил Кантуел се беше оженил за жена на име Ела Филдс на Хаваите през 2003 г. Брачното свидетелство беше издадено от щата Хаваи. Сега на Демарко му оставаше само да открие тази жена; колко трудно можеше да бъде това?

Оказа се, че е невъзможно.

Демарко поръча на Сара да провери дали Ела Филдс има издадена шофьорска книжка в някой от щатите Вашингтон, Аризона, Минесота, Тексас или Невада — онези, в които подозираше, че е упражнявал занаята си Бил Кантуел. Целта на Демарко беше да се сдобие със снимка на Филдс и номера на социалната й осигуровка. Но Сара не откри нищо подобно; нито един американски щат не беше издавал свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство на красива блондинка на име Ела Филдс или Ела Кантуел. Тя провери и дали Филдс има полицейско досие. Нямаше.

Затова Демарко се обади на Джъстин и я накара да използва служебното си влияние, за да провери дали някога е издаван международен паспорт на името на Ела Филдс или Ела Кантуел.

— Подай искането от името на полицията в Ню Йорк — каза Демарко. — И намекни — или излъжи, не ме интересува, — че информацията е необходима във връзка с евентуална терористична заплаха, за да стане по-бързо.

Въпреки това мина повече от една седмица, преди да получат отговор от Държавния департамент; може би ако Ела се казваше „Фатима“ или „Джамала“, щяха да се задействат по-експедитивно. Във всеки случай, държавата беше издала общо четири международни паспорта на жени, които се казваха Филдс, Ела и бяха на трийсет и няколко години, на колкото предполагаше Демарко, че трябва да е неговата Ела Филдс.

Една от тях беше хубава, но чернокожа. Втората беше толкова невзрачна, че нито един човек, който не беше официално диагностициран с недостатък на зрението, нямаше да я определи като хубава. Третата беше учителка от щата Айова и беше симпатична, без да е нищо особено, но беше висока само сто петдесет и осем сантиметра.

Четвъртата Ела Филдс беше руса секс бомба с ръст от сто седемдесет и пет сантиметра. Демарко не можа да открие никаква друга следа от нея в целите Съединени щати.

— Намери ми тази мацка, по дяволите — изръмжа той на Сара.

 

 

Демарко не умееше да работи с документи. Нито да провежда издирвания в интернет. Ако се опиташе да гледа по-продължително в някой монитор, получаваше мигрена или заспиваше. Затова, докато Сара претърсваше интернет в опит да открие Филдс, Демарко реши да се опита да докаже, че тя наистина е в Ню Йорк. Засега смяташе, че тя може би е в града, но нямаше никакви доказателства за това. Освен това смяташе — отново без никакви доказателства, — че тя може би има нещо общо с факта, че помощник-сервитьорът беше избягал от града, а Естер беше получила удар. Затова възнамеряваше да поговори с някои хора, да им покаже снимката от международния паспорт на Филдс и да успее — или поне така се надяваше — да накара някой от тях да потвърди, че тази жена е манипулирала свидетелите по делото „Розентал“. Ако можеше да докаже, че тя е в града, може би Джъстин на свой ред щеше да успее да накара полицията в Ню Йорк да възложи на някои от своите трийсет хиляди служители да се заеме с издирването й.

Демарко взе такси до комплекс „Астория“ в Куинс, където беше живял Едмундо Ортис, преди да изчезне безследно. Питаше се кой е измислил това име, така че комплексът за настаняване на социално слаби граждани да звучи така, все едно се намира в непосредствена близост до имението „Даунтън“ от телевизионния сериал. Жилищният комплекс „Астория“ заемаше площ от сто и трийсет декара на брега на Ийст Ривър и се състоеше от двайсет и два тухлени блока на шест и седем етажа. В тях живееха общо три хиляди нюйоркчани, предимно чернокожи и от латиноамерикански произход, а не представители на британската аристокрация.

Демарко намери блока, в който беше живял Едмундо Ортис, проби си път между няколко тийнейджъри, които се навъртаха покрай входа, и влезе вътре. Асансьорите не работеха, така че му се наложи да се качи с накуцване пет етажа с помощта на бастуна си. Когато стигна до бившия апартамент на Едмундо Ортис, кракът му вече плачеше за милост.

Демарко беше решил да започне оттам, за да попита хората, които живееха сега в апартамента на Едмундо, дали се бяха чували с него — например дали не им се е обаждал, за да му препращат пощата, или не ги е помолил да му изпратят нещо, което е забравил. Съмняваше се, че ще извади чак такъв късмет, но ако успееше да открие Едмундо, Джъстин можеше да го попита директно дали Ела Филдс има нещо общо със заминаването му.

Той почука на вратата. Отвори му набита жена от латиноамерикански произход, на двайсет и няколко години, с джапанки, шорти и бяла тениска, изцапана с нещо, което му заприлича на бебешко пюре от тиквички и някакъв лепкав жълт зеленчук. Жената държеше пухкаво момченце, облечено само с памперс; зад нея имаше още едно дете, което я стискаше за коляното — беше момиченце на около три години, хубаво като ангелче, с къдрава тъмна коса. Момиченцето се усмихна на Демарко; жената не го направи. Когато й показа документите, с които доказваше правото си да води разследване, на лицето й се изписа изражение, което някак си беше едновременно изплашено и непримиримо.

— Извинявам се за притеснението — каза Демарко. — Просто исках да попитам дали човекът, който живееше преди в този апартамент, се е обаждал по някакъв повод, след като е заминал?

— No hablo ingles.

Демарко остана с впечатлението, че жената в действителност говори английски, но не иска да разговаря с него, защото го смята за служител на реда. Или може би за някой от щурмоваците, които работят за имиграционните служби.

— Виж, не искам да ти създавам неприятности. Ти не си направила нищо лошо. Просто се опитвам да открия Едмундо Ортис.

— No hablo ingles.

— А тази жена? — попита Демарко, като й показа снимката на Ела Филдс. — Виждала ли си я някога тук?

— No hablo ingles.

В този момент бебето в ръцете й нададе писък и Демарко се почуди дали жената не го беше ощипала нарочно, за да го използва като извинение. Във всеки случай, тя промърмори: Lo siento, lo siento, и му затвори вратата под носа.

Горе-долу по същия начин протекоха и всички останали разговори, които проведе през следващите два часа, докато чукаше на вратите на съседите от блока, показваше им снимката на Ела Филдс и ги питаше дали някой се е чувал с Едмундо. Никой не знаеше нищо. Никой не искаше да говори с бял човек, който представлява органите на властта. По ирония на съдбата, най-услужливи се оказаха коравите тийнейджъри на входа, които му казаха, че със сигурност щяха да запомнят chica като тази, ако беше минавала оттук, по дяволите.

 

 

Наложи му се да чака почти двайсет минути, за да си хване такси от комплекс „Астория“ до дома за възрастни хора, в който продължаваше да живее Естер Бърман. Беше научил, че тя вече е на легло и е настанена при пациентите, които страдат от алцхаймер и други заболявания, изискващи денонощни медицински грижи.

Той влезе в дома и веднага забеляза, че входната врата не се заключва, но през деня това може би не беше чак толкова изненадващо. Предполагаше, че ако прилича на окаян бездомник, някой от персонала може би щеше да го доближи веднага, за да го попита какво иска. Но той не приличаше на бездомник, а освен това беше на подходящата възраст, за да е дошъл на свиждане на майка си.

Демарко прекоси фоайето и се приближи до рецепцията, където една жена на шейсет и няколко години говореше по телефона. Тя закри слушалката с ръка, посочи към папката на рецепцията и нареди:

— Запишете се.

Демарко погледна формуляра в папката. Посетителят трябваше да впише името си, при кого отива и каква е колата му, както и регистрационния номер на автомобила, ако е спрял на паркинга на дома. Той се запита колко ли време се съхраняваха тези формуляри. И не се записа; вместо това търпеливо изчака жената да приключи с разговора по телефона. Най-накрая и това се случи.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита го жената и добави: — Ако идвате на свиждане, просто се запишете.

Демарко беше убеден, че нощем заключват входната врата и може би дори има охранител от частна фирма. Но беше очевидно, че през деня можеш просто да влезеш в дома и никой — със сигурност не и жената на рецепцията, която не можеше да си вдигне главата от работа — няма да те забележи и да те спре. А ако все пак те спре и те накара да се запишеш, можеш просто да напишеш измислено име и да надраскаш нечетливо името на човека, при когото отиваш.

— Когато хората се записват, за да отидат на свиждане, искате ли им документ за самоличност? — попита Демарко.

— Какво? — отговори жената.

Демарко забеляза, че според табелката на униформата й се казва Нанси.

Той извади служебната си карта.

— Нанси — каза той. — Аз водя разследване за прокурора на Манхатън. Искам да ти задам няколко въпроса във връзка с едно престъпление.

— Какво престъпление?

— Убийство.

— О, господи! — каза Нанси. — Има ли опасност за обитателите на дома?

— Съвсем не — отговори Демарко. — Просто се опитвам да открия един човек, с когото трябва да поговоря, и някои от обитателите на вашия дом може би са го виждали. И така, въпросът ми беше дали искате документи за самоличност от посетителите, когато се записват за свиждане.

— Не. Защо?

Демарко едва не възкликна: „Защото, ако се окаже, че някой от посетителите е крадец или измамник, така полицията ще може да го залови“. Но нямаше никакъв смисъл да го казва. Вместо това той попита:

— Колко време пазите тези формуляри?

— О, в края на седмицата ги изхвърляме.

Демарко се запита защо тогава изобщо се занимават с тях, по дяволите. Но това също нямаше особено значение, защото не беше много вероятно Ела Филдс да е използвала истинското си име.

— Има ли охранителни камери в дома? — попита Демарко.

— Има няколко — отговори Нанси. — Насочени са към входовете на сградата, така че да запишат някого, ако се опита да влезе с взлом.

— Колко време пазите записите от тях? — попита Демарко.

— Камерите са дигитални — обясни му Нанси. — Записват в продължение на всеки двайсет и четири часа, а после се рестартират.

Страхотно.

Демарко й показа снимката от международния паспорт на Ела Филдс.

— Виждала ли си тази жена?

Нанси се вгледа в снимката.

— Не, не мисля.

— Може би ще се наложи да покажа тази снимка на някои от обитателите на дома и на служителите. Но първо трябва да разговарям с една жена, която живее тук. Казва се Лия Абрамсън.

— Май трябва да се обадя на директора — присви очи Нанси.

— Обади се — отговори Демарко, — но първо ми кажи къде мога да открия Лия.

 

 

Демарко почука на вратата на стаята на Лия Абрамсън. Отвори му миниатюрна старица с къса сива коса и яркосини очи. Беше облечена с тениска с розова панделка, явно от благотворителна кампания за борба с рака, джинси и чисто бели гуменки.

— Да? — каза тя, когато видя Демарко да се извисява над нея на прага.

— Казвам се Демарко. Работя за прокурора на Манхатън. Исках да поговорим за онова, което се е случило с твоята приятелка Естер.

— Крайно време беше, по дяволите — каза Лия. — Влизай. Имаш ли някакъв документ за самоличност, между другото? Откъде да знам, че не си някой побъркан изнасилвач — де да имах този късмет, ха-ха. Шегувам се, но все пак искам да видя някакъв документ.

Лия веднага стана симпатична на Демарко. Сигурно наближаваше деветдесет, но умът й работеше отлично. Демарко й показа документите си и тя го покани да седне на едно кресло в дневната. Тя се настани на канапето с тапицерия на цветя срещу него; краката й не достигаха пода.

— Значи най-сетне сте повярвали, че някой се е опитал да убие Естер.

— Честно казано, Лия, все още не сме сигурни, но…

— Е, аз съм сигурна — прекъсна го тя.

След това Лия отново му разказа цялата история, която Демарко вече беше чул от Когхил и Дент: как Лия беше открила хапчетата в кутийката на Естер, които не отговаряха на таблетките кумадин и дигоксин от шишенцата в шкафчето за лекарства, и как сестрата беше намерила в другото шкафче опаковките с хапчета за отслабване и антихистамини, които приличаха на лекарствата от рецептата на Естер.

— Хората си мислят, че всеки, който остарее, си губи ума — каза Лея. — Но двете с Естер гледахме „Стани богат“ заедно и познавахме повече от половината отговори. Решавахме кръстословици и обикновено успявахме да попълним повечето думи, без да поглеждаме в отговорите. Освен това тук ни правят тестове, за да проверят дали не сме започнали да развиваме алцхаймер. Нали се сещаш, отначало ти показват картинка на топка, кон и кола, а след пет минути те питат дали си спомняш какво си видял. Е, аз винаги издържах проклетия тест, както и Естер. Затова ти казвам, че тя не си е объркала хапчетата и никога през живота си не е вземала нещо за отслабване.

— Вярвам ти, Лия.

— Но не мога да разбера защо някой е поискал да й причини това. Тя има пари, но няма никакви роднини, които да искат да я очистят, за да приберат наследството. Освен това в завещанието й пише, че почти всичко ще бъде дарено на една детска болница.

— Ще ти кажа нещо поверително, Лия, защото ти имам доверие. Обещаваш ли да не казваш на никого това, което ще ти кажа?

— Честна скаутска — отговори Лия, като вдигна дясната си ръка, все едно полагаше клетва в съда.

— Може би някой е сменил лекарствата на Естер, защото не е искал тя да свидетелства на делото „Розентал“.

— Сериозно?

— Не съм сигурен, но има такава вероятност и точно това разследвам. Нека те попитам нещо: има ли начин някой да е влязъл в апартамента на Естер, за да й смени лекарствата? От полицията казаха, че няма никакви следи от влизане с взлом.

— И аз си мислех за това — отговори Лия със светнали очи. — Предполагам, че може да е станало като по филмите, в които някой отваря вратата с шперц, но ключалката на вратата на Естер беше солидна. Другата възможност е, че всички обитатели на дома са длъжни да дадат копие от ключовете си на Нийдълман, в случай че получим удар, докато сме вътре, или ако се наложи да влезе някой от служителите по поддръжката.

— Кой е Нийдълман? — попита Демарко.

— Директорът на тази менажерия. Но в действителност е просто лакей на голяма корпорация, която притежава такива домове за възрастни хора в цялата страна.

— Къде държи ключовете Нийдълман? — попита Демарко.

— Нямам представа, ще трябва да попиташ него самия. Сигурно някъде в сградата, където живеех преди. Някаква кутия, в която се държат ключовете от всички жилища.

— Добре, ще попитам Нийдълман.

— Има и още нещо — каза Лия. — Около месец преди Естер да получи удар, й откраднаха чантата в мол „Манхатън“. Веднъж в седмицата ни карат с автобус дотам, за да се заредим с памперси за възрастни.

Демарко се разсмя.

— Както и да е, някой открадна чантата на Естер, докато тя беше в тоалетната, и ключовете й бяха в чантата, но само след половин час от охраната й намериха чантата и единственото, което липсваше, бяха парите в брой. Тогава реших, че крадецът сигурно е някой наркоман, но след онова, което се случи с Естер, започнах да си мисля: ами ако крадецът е направил отпечатък от нейния ключ с пластилин, както правят по филмите, и след това си е извадил копие?

Демарко си помисли, че ако чантата на Естер е била открадната от тоалетната, най-вероятно крадецът е жена. Той извади снимката на Ела Филдс и я показа на Лия.

— Виждала ли си тази жена?

Лия внимателно разгледа снимката.

— Хубаво момиче — каза на себе си тя. — Но не, не си спомням да съм я виждала. Мислиш ли, че тя е направила това с Естер?

— Може би, но дори не мога да докажа, че е била в Ню Йорк, когато Естер е получила удар. Затова си мислех да покажа нейната снимка на хората, които живеят тук, и да попитам дали някой я е виждал.

— Имаш ли копие от тази снимка? — попита го Лия.

— Да.

— Дай ми го, за да го покажа на другите — предложи Лия. — Половината от тях не помнят какво са яли на закуска, но аз знам с кои има смисъл да говоря. А ти можеш да разпиташ служителите. Те не ме вземат на сериозно, но ще обърнат повече внимание на представител на закона.

— Ще я покажеш ли и на Естер?

— Да, но няма да има полза. Тя може да движи лявата си ръка по малко, но не може да върви и, общо взето, не може да говори — само издава някакви странни пискливи звуци и бърка думите. По цял ден седи в леглото и гледа телевизора над него, но само защото той постоянно е включен. Не знам дали наистина иска да гледа и дали изобщо разбира какво вижда. Плаче ми се, когато я гледам така. Още е там вътре — не през цялото време, но поне понякога. Кое чудовище й причини това?

Демарко нямаше отговор на този въпрос.

 

 

Демарко разговаря с Нийдълман, но той се оказа безгръбначно човече, което не спираше да кърши ръце и се притесняваше най-вече да не осъдят компанията, че някой е влязъл с взлом в апартамента на Естер. Беше заклет поддръжник на версията, че Естер сама е объркала лекарствата си. С неохота се съгласи Демарко да покаже снимката на Ела Филдс на подчинените му — санитари, чистачи, готвачи, охранители и техници от поддръжката. Демарко посвети два часа на тази задача, но никой не си спомняше да е виждал Ела Филдс.

 

 

Когато мъжът с бастуна показа снимката на Къртис, той се взря внимателно в нея. Контролираше се с всички сили, за да няма никаква реакция, все едно играеше покер и беше получил особено силна ръка. Но през това време си мислеше: „Мамка му, наистина е тя!“. Когато му беше платила да наглежда Естер Бърман, косата й беше тъмнокафява, но русата жена на снимката определено беше тя. Все още не смяташе, че тя има нещо общо с удара, който беше получила Естер. Как беше възможно да го е причинила? Единственото, което беше направил по нейно желание, беше да й се обажда всеки ден и да й докладва, че Естер е слязла на обяд. Но не беше забравил какво му беше казала при последната им среща, когато му беше дала бонуса от хиляда долара. Беше му казала, че ако е извършила престъпление, това го прави съучастник. Той не знаеше в какво престъпление е съучастник и не искаше да пита следователя какво е направила жената, така че само каза:

— Не, не съм я виждал. А щях да запомня жена, която изглежда по този начин.

След като мъжът си тръгна, Къртис си помисли да й се обади — все още пазеше телефонния й номер, — но после се отказа. Не знаеше какво точно се случва, но знаеше друго: в никакъв случай не искаше да се замесва още повече в тая каша.