Майк Лосън
Труден противник (49)

48

Демарко чакаше пред сградата, където работеше Рейчъл Куин. Беше облечен спортно — с джинси, избеляла синя риза с къси ръкави и маратонки. Освен това носеше тъмни очила и тъмносиня бейзболна шапка. Не се беше опитал да се дегизира; просто си беше сложил удобни дрехи. Доколкото знаеше, Ела Филдс нямаше представа за него и за външността му, но ако Рейчъл го видеше, тя сигурно щеше да го разпознае заради проклетия бастун. И тогава щеше да се наложи да обяснява защо я следи, а той не искаше да го прави. Не му се щеше да й казва, че се тревожи Ела Филдс да не се опита да я убие.

Рейчъл излезе от сградата в шест и четирийсет и пет вечерта. Беше с елегантен тъмносин костюм с пола, която стигаше точно над коленете й. Изглеждаше делово, но едновременно с това и секси. Успя да си хване такси на улицата само след пет минути.

Сега Демарко трябваше да побърза на свой ред. За щастие, той забеляза един надут финансист от Уолстрийт, който точно се канеше да се качи в таксито си. Беше с костюм за три хиляди долара и не спираше да дърдори по мобилния си телефон, застанал до отворената задна врата, така че Демарко успя да го избута оттам. Вдигна срещу него служебната си карта с печата на прокуратурата и извика:

— Полиция. Това такси ми трябва.

— Ей! — каза финансистът. — Не можеш да…

Демарко затръшна вратата и нареди на шофьора:

— Карай след онова такси, което потегли току-що. Бързо!

Рейчъл пристигна пред дома си и си поговори малко с портиера, преди да влезе. Демарко плати на своя шофьор и зае позиция на улицата, на половин пряка от входа й. Нямаше къде другаде да отиде; наоколо не се виждаха никакви барове, кафенета или ресторанти.

Запита се колко дълго ще се наложи да стои тук. Рейчъл сигурно нямаше да излиза повече, но въпреки това трябваше да изчака поне докато се стъмни — може би до девет и половина или десет. Демарко отбеляза, че беше приятна вечер за разходка, и си помисли: „Господи, дано да не обича да тича за здраве“. Ако Рейчъл излезеше да тича, той нямаше да успее да я следва със същото темпо.

Демарко се запита какво ще прави, ако види Филдс. Щеше да се наложи да я спре. Не можеше да я остави да почука на вратата и да застреля Рейчъл, когато тя отвори. Щеше да я претърси, независимо дали е съгласна или не, и ако имаше пистолет, можеше да я задържи и да се обади в полицията. Ако пистолетът не беше регистриран или ако тя нямаше разрешително да го носи, можеше да я арестуват, така че може би нямаше да се налага да се тревожи повече за нея до началото на процеса.

Ако Рейчъл излезеше от сградата, той щеше да се обади в полицията и да тръгне след нея, докато не дойдат служителите на реда. Ако Филдс не се опиташе да я доближи, сигурно нямаше да направи нищо повече. За втори път Демарко си помисли, че нямаше да е лошо да имаше някакво оръжие.

Но той не видя Ела Филдс. В седем и половина вечерта по улицата имаше много хора — някои бързаха да се приберат от работа, други разхождаха кучетата си, виждаха се и домашни помощници, които се влачеха уморени към дома си след цял ден на служба при кралските особи от Манхатън. Но той не видя нито една висока разкошна блондинка с къса коса.

А след това забеляза една кола, паркирана на половин пряка разстояние от него. Зад волана седеше жена, но колата беше твърде далече, за да различи чертите на лицето й. Успя да види само дълга червена коса и тъмни очила. От мястото можеше да се наблюдава входът на Рейчъл.

Минаха десет минути, а тя все още беше там. Може би просто чакаше някого, но Демарко все пак реши да я погледне по-отблизо.

Ела се взираше във входа и почти не обърна внимание на мъжа с бастуна, който крачеше по тротоара към нейната кола. После се сети: „Бастун! Мамка му, дали това не е Демарко?“. След като Джанет й беше казала името му, тя се беше опитала да потърси негова снимка в интернет, но „Джо Демарко“ беше твърде често срещано име. Този мъж обаче отговаряше на общото описание, което й беше дала Джанет — и основното беше бастунът. Дали наистина беше Демарко и дали беше дошъл заради нея?

Но след това мъжът премина с накуцване покрай нея, без дори да погледне към колата й. Ела го проследи с поглед в огледалото, докато се отдалечаваше надолу по улицата и завиваше зад ъгъла.

Слава богу.

Когато Демарко стигна на около двайсет метра от паркираната кола, той си помисли: „Тя е! Това е Филдс!“. Беше с червена коса до раменете — вероятно перука — и големи тъмни очила, които закриваха голяма част от лицето й, но беше тя. Нямаше никакво съмнение. Демарко не забави ход и не погледна към нея; просто продължи и подмина колата. Но междувременно успя да запомни регистрационния номер на автомобила.

Стигна до края на пряката, зави зад ъгъла и веднага записа номера в телефона си, за да не го забрави.

После се обади на Джъстин. Тя не вдигна. По дяволите! Демарко й остави съобщение на гласовата поща:

— Ела Филдс чака в една кола пред апартамента на Куин. Трябва ми полицай, веднага.

Ела се усмихна. Рейчъл Куин току-що беше излязла от входа на сградата си. Беше с бяла блуза без ръкави, шорти и маратонки. Водеше на каишка тъпото си кученце.

Ела погледна в огледалото и не видя мъжа с бастуна. Добре.

Когато Рейчъл пое към любимата си сладкарница за сладолед, Ела запали двигателя.

Демарко надникна зад ъгъла, след като се обади на Джъстин, и видя Рейчъл да излиза. Водеше на каишка малко кученце.

О, мамка му!

Тя пое на север. Той хвърли поглед към колата, в която седеше Ела Филдс, и бързо закрачи, за да настигне Рейчъл. В същия миг колата потегли.

Демарко се затича, като стискаше бастуна си в ръка. Трябваше да настигне Рейчъл, преди Филдс да се опита да й направи нещо. Канеше се да извика на Рейчъл, но Филдс мина покрай нея, без дори да намали скоростта. Демарко спря и се наведе. Десният му крак гореше. Страхуваше се, че Филдс ще извади пистолет и ще застреля Рейчъл, но тя просто продължи по улицата и скоро се изгуби от поглед.

Демарко отново се обади на Джъстин. Трябваше му полицай. Филдс може би все още беше някъде наблизо. Джъстин отново не вдигна. Той изпрати съобщение: „Обади ми се!“.

Демарко пое след Рейчъл. Тя вървеше бавно — нали разхождаше кучето си — и в крайна сметка той успя да я настигне. Между другото си помисли, че дамата изглежда страхотно по шорти.

Нямаше представа, че тя има куче, но беше готов да се обзаложи, че Филдс знае. Знаеше и че Рейчъл ще изведе домашния си любимец на разходка, както всяка вечер. Но защо Ела беше потеглила веднага щом Рейчъл беше излязла от входа?

Филдс като нищо можеше да я е изпреварила, за да спре на някое друго място, откъдето да я застреля по-лесно. Или я чакаше на някое кръстовище, където да я блъсне с колата си, макар че трябваше да е напълно побъркана, за да се опита да я убие по този начин на оживената улица, на която всички минувачи щяха да имат мобилни телефони с видеокамери.

Демарко не видя и следа от сивата тойота, която караше Филдс. Може би тя просто си беше тръгнала, но тогава защо беше чакала пред входа на Рейчъл?

Докато крачеше бързо, а скапаният му крак не спираше да го боли, Демарко се поколеба дали да не обясни на Рейчъл какво става, но се отказа. Нямаше смисъл да я плаши, а от утре, ако Джъстин удържеше на думата си, вече щяха да я охраняват въоръжени служители на реда.

Демарко се запита колко далече ще отиде Рейчъл — надяваше се, че не много — и му се прииска тя да върви по-бавно. Освен това му се искаше Джъстин да му върне обаждането. Един невъоръжен човек с контузен крак не е най-добрият бодигард, когото можеш да си представиш.

След километър и половина Рейчъл влезе в една сладкарница за сладолед, а Демарко беше на трийсет метра след нея.

По-малко от три секунди след като тя влезе в сладкарницата, се отвори вратата на една кола. Беше паркирана точно пред входа на заведението.

Демарко не видя дали това беше същата сива кола, която караше Филдс, и причината да не го забележи беше фактът, че цялото му внимание беше погълнато от шофьора, който излезе. Беше висока стройна жена и държеше пистолет отстрани до бедрото си, но той не успя да види лицето й, защото жената беше с черна плетена маска.

Маскираната жена бутна вратата, за да я отвори, и в същия миг вдигна пистолета. Демарко се втурна към входа. Успя да нахлуе вътре по-малко от секунда след жената и тогава тя бързо се завъртя срещу него, най-вероятно с намерението да го застреля. Но неговият бастун вече летеше във въздуха, за да се стовари странично върху главата й.

Рейчъл и момичето зад щанда изпищяха, а кучето на Рейчъл се разлая като побъркано. Демарко не им обърна внимание и изрита пистолета встрани от ръката на жената. Забеляза, че тя беше с ръкавици, блуза с дълги ръкави и джинси. Приклекна и свали маската от лицето й.

Тази жена не беше Ела Филдс. Беше млада, чернокожа, на двайсет и няколко години.

Пет минути по-късно пристигна и полицията.