Л. Рон Хабърд
Катастрофа (9)

Пета глава

Висяхме на триста мили над планетата, далеч над светлинките на градовете.

Котаракът седеше върху мен и ме гледаше яростно, преливаше от желание да ме издере с нокти.

Хелър бе поставил двойник на видеофона, предназначен за Изи, върху контролното табло, а обективът на камерата бе завъртян нагоре към лицето му. Чакаше Изи, да го потърси. В момента седеше в креслото на планетарния пилот. Непрекъснато се взираше в показанията на приборите, накрая реши да сканира пространството наоколо.

— Твърде странно — отбеляза Хелър. — Според този датчик има кораб на не повече от миля до нас, но никой друг уред не го открива, освен този алармен сигнал.

Прекъсвачът, присаден в черепа ми! Той е задействал тревогата за опасност от сблъскване. Нали Болц ми спомена, че така ставало. Хелър не биваше да заподозре, че носех устройството в себе си. Току-виж има под ръка някой хипношлем.

— Имаш ли представа дали пилотите-убийци са излетели от базата? — попита ме Хелър.

Значи нямаше да открие истинската причина. И тогава ме осени вдъхновението. Може пък да уредя да го застрелят и да се спася. Ами да, ще намеря къде да се скрия в кораба, а той ще слезе в хангара, хората от базата ще го видят и ще го застрелят!

— По-добре е да се върнеш в базата — посъветвах го. — И двата кораба на пилотите-убийци излетяха след нас. Ако опиташ да се отдалечиш от планетата, ще те гръмнат, въобще не се съмнявай в това.

— Имам работа — сопна ми се Хелър. — И не виждам никъде корабите им. Алармената инсталация сигурно се е повредила.

Той изключи мигащата лампичка.

— Заради тебе ще ме убият — оплаках се. — Летящите оръдия ще пръснат на прашинки такъв невъоръжен влекач.

— Да те убият ли? — повтори Хелър. — Много привлекателна идея. Единствената причина да си още жив е, че беше прекалено страхлив, за да излезеш и да се биеш като другите. Казах на Рат, че точно така ще постъпиш.

— Ти ме обиждаш! — възмутих се.

Котаракът ме одраска и аз писнах.

— Не прекалявай, Грис — предупреди ме Хелър. — Твърде нещастен е бил обратът на съдбата, отвел те от Академията право на дъното, при „къркалите“. Не съм предполагал, че някой може да пропадне чак дотам. Не знам какво още си направил, за да попречиш на мисията ми, нито защо си го направил. И не се надявай да ти простя, че подмами графиня Крек да срещне смъртта си. Единствено законите, според които трябва да те върна, за да те съдят, ме възпират да те изхвърля през въздушния шлюз.

Зави ми се свят от представата как падам триста мили надолу и изгарям в по-плътните слоеве на атмосферата… ако оцелея дотогава.

— Отдавна знам, че си глупак — продължи Хелър. — Разбрах още онзи път в Спитеос. Взе взривострел, с явното намерение да убиеш горкия Снелц. И ме остави да го подменя с незареден, само с едно по-ловко движение на ръката, после се опита да стреляш по Снелц.

Опита се да ме разориш с най-обикновени подправени зарове и дори не знаеше, че ако бъдат нагрети с продължително тръскане, стават съвсем нормални.

Надхитряхме те всеки път и аз мислех, че си просто слабоумен идиот. Подцених те. Злобата ти е по-силна от избухваща звезда, а умът ти толкова извратен, че мястото ти е в лечебница за душевноболни.

А би трябвало да си осъзнал, че от самото начало аз не ти бях подчинен. Ако си спомняш, всеки боен инженер от Флота може да действа самостоятелно. А след като получих заповедите от Великия съвет, аз ръководех изпълнението на тази мисия.

Видях открехнатата вратичка.

— А какво ще стане, ако Великият съвет отмени тези заповеди?

— Те са в сила, докато не бъда уведомен официално за отменянето им.

— Ти и твоите връзки във Великия съвет! — присмях му се. — Ти и твоя „бибипан“ код за съобщения до капитан Роук!

Той ме изгледа внимателно.

— Аха, значи ти си заповядал да претърсят апартамента ми в „Грейшъс Палмс“! Търсел си кодовата плоча! Рат не ми спомена за това. Е, Грис, няма никаква плоча. Кодът се съдържа единствено във вицовете, известни само на мен и Роук.

Стиснах устни и замълчах. Той не знаеше, че капитан Роук е пратен в изгнание на Калабар. Нека си мечтае. Ако стъпи на Волтар, може да се смята за мъртъв.

Но аз трябваше да оцелея някак. Ходилата ме боляха нетърпимо.

— Ако искаш да ме съдят, най-добре ми намери лекар. Може би ще умра от гангрена или тетанус.

— Би било чудесно — каза Хелър. — Но от какво се оплакваш?

— Ходилата ми са инфектирани и не можах да се погрижа за тях. Вероятно ще умра още тук, ако не ме заведеш в базата.

Той въздъхна. Не беше редно да убива арестант преди процеса. От него се искаше да ме предаде жив.

Само за кратък миг си въобразих, че Хелър ще насочи влекача към Турция, защото се изправи.

Но той вдигна котарака от мен и започна да размотава въжетата, с които ме бе вързал за пилотското кресло.

Дръпна се назад.

— Съблечи се — заповяда ми.

Хрумна ми дивата идея да си опитам късмета. Не беше насочил оръжие към мен. Ако се хвърля към него…

Точно навреме се досетих, че това беше клопка. Искаше да му дам повод, за да ме застреля.

С треперещи ръце започнах да смъквам дрехите си.

— Пфу! — рече Хелър. — Гръм и мълния, Грис, ти никога ли не се къпеш? Въздухът тъкмо се почистваше от вонята на антиманкосите, а сега само го помириши.

— Според мен си мирише съвсем нормално — възразих аз.

— Ами да, нали си „къркач“. Я виж котарака.

Зверчето кихаше!

Хелър ме изгледа презрително.

— Сега вземи всички тези дрехи и ги напъхай в онзи дезинтегратор. Не, не портфейла, идиот такъв.

С отмаляла ръка му подадох портфейла си. Можеше да намери кредитната карта от „Скуийза“ и така да стигне за разкритието, че точно аз отвлякох и убих графиня Крек. Прилоша ми.

Хвърлих скиорския си екип в дезинтегратора, после и другите дрехи. Бях гол, ако не броя превръзките на ходилата си.

А той дори не си правеше труда да ме заплашва с оръжие. Бутна ме към банята за екипажа и ме накара да се изкъпя, принуди ме и да си измия главата.

После по негова заповед изкуцуках до стаичката за първа медицинска помощ и легнах на масата. Той здраво затегна ремъците през гърдите, корема и коленете ми.

Взе ножица и аз веднага се уплаших, че ще ме измъчва. А той само разряза превръзките.

— Доста лошо загнояване — отбеляза Хелър. — По какво си стъпвал?

— В кози изпражнения.

Той си сложи хирургически ръкавици. Сега ми стана съвсем ясно, че започват изтезанията.

Вдигна единия ми крак и огледа отблизо стъпалото. После каза:

— Котарак, наглеждай го.

Излезе. Чух, че ровеше в кутия с инструменти. Бях уверен, че избира клещите, с които да изтръгва ноктите ми един по един, за да ме накара да говоря.

Върна се. Носеше някакви преносими уреди. На единия имаше табела „Анализатор на метали“. Включи го и го прекара по набъбналото ходило на крака ми. Погледна датчика.

— Ама че чудна коза е била — каза Хелър. — Май се е хранила предимно с медни стружки.

— Какво? — възкликнах аз.

— Кожата по ходилата ти е пълна с мънички медни стружки. Почти прашинки. А медта е смъртоносна отрова.

Бях потресен.

— Прахд! Сигурно е поръсил с тях още първите превръзки, които ми направи!

— Прахд Битълстифендър? — попита Хелър. — Онзи млад целолог на Волтар? Той трябва да ми е присадил наблюдателните устройства.

Казах си, че трябва да внимавам какво говоря. Млъкнах. Гневът ми бушуваше. Прахд си е мислил, че така ще ме накара да припълзя при него и да го умолявам да ме излекува. Искал е да ме изнудва да платя „кафара“ на обезчестените съпруги и да направя други неща, за да махне отровните стружки, чак след като платя.

Хелър работеше с другия уред.

— А, не се е случило чак толкова отдавна. Металът е съвсем отскоро в кожата ти.

Хрумна ми съвсем нова идея, току-виж го подлъжа.

— Прахд е в тукашната база. Можем да отлетим дотам и да го накараме да махне устройствата от главата ти. Защо да не го направим още сега.

Той не ми отговори. Посегна към превключвателите, надписани „Парамагнитно“, „Диамагнитно“ и „Феромагнитно“.

— Имаш късмет — увери ме Хелър. — Медта е в сплав с желязо. Мисля, че ще успея да ги махна.

Той започна съвсем бавно да плъзга уреда по кожата на ходилата и глезените ми. Поглеждаше от време на време долната плочка. Тя постепенно се покриваше с червеникав метален мъх. Изтри плочката с парцал и продължи.

— Прахд сигурно ти е много сърдит — отбеляза Хелър. — Но това не ме учудва. А щом е способен на такъв гаден номер, ще му позволя да докосне мен, само ако някой друг е опрял пистолет в главата му.

Той плъзна уреда още няколко пъти по краката ми. Вече нямаше стружки по плочката. Отвори шкафче, взе неутрализиращ разтвор и намаза ходилата и глезените ми. Намери малко уплътнител за дупки в корпуса на кораба, стерилизира го под специална лампа и го смеси с крем, стимулиращ клетъчния растеж. Нагласи сместа на краката ми така, сякаш правеше гипсова отливка.

Внезапно разбрах намеренията му — с тази тежест на краката си щях да падна по-бързо, когато ме изхвърли през въздушния шлюз. Свих се от ужас.

Хелър пак взе първия уред.

— Сега да видим дали има още нещо по тялото ти.

Той включи уреда и го плъзна по тялото ми. Вцепених се. Ако този детектор работеше с определена дължина на вълната, щеше да открие татуировката на гърдите ми. И ясно би се откроил надписът СЕМЕЕН ШПЕОНИН НА РОКСЕНТЪР^[1]!

Според уставите, когато един шпионин бъде заловен на местопрестъплението, може да бъде екзекутиран от всеки офицер. Хелър трябваше само да прочете надписа и въобще нямаше да доживея до съдебния процес. Щеше да ме застреля с пълно право!

Гледах втрещен светлинния лъч. Сега Хелър оглеждаше пръстите на ръцете ми. Намери няколко стружки и ги махна с другия уред.

Разширените от ужас зеници на очите ми следяха движението на светлината. Сега Хелър проверяваше кожата по корема ми.

Неспирно отправях безмълвни молитви, опитах с неколцина от Боговете, дори се обърнах и към Исус Христос. Бях на косъм от смъртта.

Светлината се плъзна нагоре по гръдния ми кош.

Силно стиснах клепачи. Може би последното нещо, което щях да усетя, щеше да бъде куршумът, пръскащ мозъка ми по стените.

Хелър откри нещо!

Леко отворих едното си око. Той посягаше настрани. Знаех, че търси пистолет.

Погледнах към тялото си.

Лъчът осветяваше точно надписа!

Но нямаше светещи букви.

Светлината беше неподходяща!

Оцелях! И се чудих кой ли Бог се бе смилил над мен.

Хелър взе втория уред и измъкна от кожата ми стружка.

Извади от един шкаф космически работен гащеризон за еднократна употреба и ми го подхвърли.

По дяволите, едва ми се размина! Чак сега сърцето ми започна да бие отново.

Хелър разкопча катарамите на ремъците. Аз навлякох гащеризона и станах. Махна ми да се върна в пилотската кабина. Аха, разбрах какво бе намислил — с втвърдения уплътнител всяко мое стъпало тежеше по трийсетина фунта! Едва се влачех.

Накара ме да седна в креслото на звездния пилот. Бе донесъл белезници с дълга верига. Прокара я през страничните облегалки, после закопча белезниците на китките ми.

Внезапно ме обзе безразсъден гняв. Как смееше да се отнася така с мен? Аз бях офицер с по-висок ранг от неговия. Можех да се измъкна безнаказано от всяко обвинение, което повдигне срещу мен. В края на краищата, сега Ломбар Хист държеше цялата власт във Волтарианската конфедерация!

Налагаше се да намеря изход от затрудненото си положение. Той не подозираше, че пред него е следващият Шеф на Апарата!

— Не бива да постъпваш така с мен! — избухнах аз. — Аз само изпълнявах дълга си.

Тогава за първи път прочетох в погледа му откровена насмешка.

— Дълг ли? Грис, ти не знаеш какво означава тази дума. Нима мислиш, че дългът се състои в задоволяване на собствената ти алчност и мания за величие? Недей да мърсиш думата, като я произнасяш. Дългът изисква човек да изпълнява повелите на нравствеността. А в тебе не забелязвам и следа от съвест. Искам едно нещо да ти стане ясно — седиш тук, за да можем аз и котаракът да те държим под око. Обаче мога да те упоя само с една инжекция, за да не пречиш. Това ли предпочиташ?

Поклатих глава. Но вътрешно беснеех. Тъй или иначе, но ще му дам да се разбере!