Л. Рон Хабърд
Катастрофа (13)

Втора глава

Носехме се в пространството сред останките от летящото оръдие. Земята беше течна топка на петдесет хиляди мили от нас.

Хелър включи робота.

— Корки, провери за повреди в корпуса.

— Не биваше да изключвате гласа ми. Можех да ви подсказвам.

Озърнах се. Така и не разбрах откъде се чуваше гласът на робота. Почти като призрак.

— Надлъжните шевове напълно разрушени, двигателите пропукани, боеприпасите…

— Корки, — намеси се Хелър, — не ти говоря за летящото оръдие. Провери собствените ни повреди.

— О, моля за извинение, сър. Въпросът ви не беше достатъчно конкретен… без да ви прозвучи като упрек, сър. Моля да ми посочите дали искате да получите данните устно или като разпечатка на бюрото си в салона отзад.

— О, небеса — въздъхна Хелър, — толкова значителни ли са повредите?

— Сър, още не съм се приспособил към съвместната работа с вас. По някои въпроси трябва да ме насочвате. Длъжен съм да се съобразявам с предпочитанията ви. Програмите ми недвусмислено изискват от мен да се грижа за доброто ви настроение, стига да е възможно. Моля ви, бихте ли ми отговорил? Моят двадесет и втори мозък очаква инструкции.

— Искам и устен отговор, и разпечатка — заповяда Хелър. — Само по-бързо ми съобщи данните.

— Сър, има две малки драскотини на бутащия нос. Едната е дълга 3.4 инча, широка 1/16 от инча. Другата е дълга 2.7 инча и широка 1/8 от инча. Цената на ремонта ще бъде 2.7 кредита.

— Това ли е всичко?

— Ами да, сър, но „Това ли е всичко?“ не изчерпва проблема докрай. Абсорбопокритието е надраскано и лъчите на вражески засичащи устройства могат да се отразят от него. Предлагам да се погрижим за възстановяването му при първа възможност, за да осъществявам целта си да ви опазя от опасности.

— Ти си дърдорко — заяви Хелър.

— Дърдорко… дърдорко… дърдорко… Не, сър. В мен няма такава част, сър. Аз съм робот с човекоподобно мислене, модел XIII, произведен в…

— Благодаря — прекъсна го Хелър. — Ако имаш други данни за моментното състояние на кораба, съобщи ми ги.

— Да, сър. Добре съм, сър. А вие?

— Чудесно — отвърна Хелър. — Това ли е краят на информацията за състоянието на кораба?

— Осемдесет и петата ми памет съдържа сведение в режим на изчакване. Сега ще ви го съобщя, сър. Когато бях изключен, в носа и кърмата ми са били инсталирани две излъчващи устройства, издаващи къде се намираме.

— Хо, хо — засмя се Хелър. — Значи така са ни открили пилотите-убийци. Забелязваш ли някъде второто летящо оръдие?

— Сър, не откривам никакви други кораби.

— Много добре. Поеми управлението. Бъди нащрек за появата на втория кораб. Продължавай да се движиш бавно към координатите на черната дупка, установени по-рано от телескопа. Не прави внезапни отклонения от курса. Ще работя и във влекача, и извън него.

— Да, сър. Вече поех управлението, сър.

Започнахме да се движим между пръснатите парчета от летящото оръдие.

Хелър ме посочи и каза на котарака:

— Наблюдавай го.

После отиде до един шкаф, извади скафандър и започна да го проверява внимателно, след което го облече.

Избра няколко инструмента, взе и вакуумна пръскачка за боя. Влезе във въздушния шлюз и люкът се затвори зад него.

Чувах магнитните плочки по подметките му, докато трополеше по корпуса на кораба.

Стреснах се ужасно. Лицето му се появи от другата страна на илюминатора и надникна в пилотската кабина.

В шлема на скафандъра всяко лице изглежда толкова необичайно, че все ме подсеща за чудовища. И без това смятах Хелър за ненормален. Винаги се опитваше да измисли как да ме съсипе, уби безмилостно екипажа от антиманкоси, след това едва не ме подлуди с побърканото си самоубийствено нападение на летящото оръдие и ето ме сега — вързан за една тръба като животно, напълно безпомощен.

Трябваше да измисля и направя нещо, за да му се изплъзна. Щеше да бъде напълно справедливо, ако ликвидирам Хелър. И все някак трябваше да постигна целта си. Преливах от увереност, че ще се справя.