Л. Рон Хабърд
Катастрофа (37)

Трета глава

Отвисоко виждах дребните огньове, пръснати из лагера. А черната крепост Спитеос приличаше на непрогледно петно по-назад. На фона на белезникавата пустиня дълбоката пропаст изглеждаше като рана от нож в плътта на планетата.

Нямаше стрелба засега. Сериозно се съмнявах Хелър да се промъкне незабелязано, въпреки абсорбопокритието на своя кораб. Дори в Апарата малцина знаеха за съществуването на Спитеос и тайната беше охранявана грижливо и бдително. Едва ли някой би успял да кацне върху Спитеос ей така, струваше ми се невъзможно. Никакви кораби не доближаваха това място. Появата им би предизвикала незабавен обстрел.

Надявах се, че съм пристигнал навреме.

Веднага поискаха да съобщя кой съм. Сигурно наближаващият в нощта аерокар изглеждаше твърде подозрителен. И с петнайсетте хиляди войника в лагера до Спитеос не изпитваха недостиг от часови и наблюдатели.

Притиснах електронната си карта към сензорния екран.

На екрана светна заповед:

Остани на място!

И това беше съвсем обичайно. Непохватно накарах машината да замре неподвижно в небето.

Екранът просветна отново:

Не си включен в нашите списъци.

Взех микрофона.

— Дълго отсъствах. Абсолютно, крайно наложително е веднага да се срещна с Ломбар Хист!

Чакай.

Спитеос се извисяваше мрачно под звездната светлина и сиянието на току-що изгрялата луна. Тръпки да те побият от това място. Сякаш чувах стоновете на хилядите политически затворници, натикани в дълбоките цяла миля подземия.

Изнервих се. Зареях поглед към хоризонта, където беше Дворцовият град, но разбира се, беше невидим, пренесен тринадесет минути в бъдещето от черната дупка в планината зад него. Надявах се, че Ломбар Хист не е отишъл там. Вярно, времевият скок беше прекрасна защита от нападения, но и доста затрудняваше изпращането на съобщения.

От екрана ме попитаха:

Виждаш ли оранжевия сигнал?

Сведох поглед. В края на лагера, близо до Спитеос, блесна ярка оранжева точка.

— Да.

Кацни там, без да се отклоняваш, иначе ще стреляме.

Насочих аерокара право към светлината.

Ослепителният сигнал осветяваше широк кръг наоколо и дразнеше очите ми.

Приземих се доста зле.

Отворих вратата, за да изляза. Бях заобиколен от войници на Апарата.

До мен вече стоеше офицер, насочил ръчен бластер.

— Хайде, измъквай се.

— Разберете, няма време за тези неща!

— Обичайни предпазни мерки. Имаше заплахи за живота на Шефа.

— Незабавно ме отведете при него! — извиках аз.

— Точно там отиваш! — увери ме офицерът. — По-живо!

— Чуйте — викнах аз, — всеки момент един космически влекач ще направи опит да кацне на покрива на Спитеос. Предупредете противовъздушната отбрана.

— Влекач ли?

— Влекач.

— Я тръгвай!

— Предупредете ги!

— Тръгвай!

Набутаха ме във входа на тунела и ме накараха да вляза в кола на охраната. Бясно се понесохме към първия контролен пункт. Часовите ме претърсиха и прегледаха моя сак със записите. Пак ме бутнаха в колата и профучахме с рев по дългия тунел.

Поведоха ме към близкия асансьор.

Устремно литнахме нагоре и се озовахме в преддверието към кабинета на Ломбар Хист. Не видях нито един чиновник.

Офицерът набра сигнал на вратата на кабинета.

Отвори се.

Вътре беше Ломбар Хист!

Висок, тежък и гаден както винаги, но още по-свирепо озъбен. Бях доста неспокоен.

— Какво правиш тук? — гръмна гласът му. — Когато ми съобщиха, че искаш да кацнеш в лагера, не можах да повярвам. Нали трябваше да си на Блито-3!

— Ох, сър, нямаме време! Джетеро Хелър ще бъде тук след броени минути.

— КАКВО?

— Джетеро Хелър, сър — на когото възложихте Мисия Земя.

— Значи не си го убил? — изуми се Ломбар.

— Ами не, сър. Изплъзна ми се.

— А ЗАЩО идва тук? — изръмжа Ломбар.

Изпадам в ужас, когато ми говори така. Тъкмо отварях уста да обясня, че Хелър иска да вземе фалшиви документи. Но внезапно пробудилата се у мен хитрост ме възпря. Ако призная, че знам за съществуването на тези документи, аз също ще понеса наказанието. Беззвучно отворих и затворих уста.

Очите на Ломбар се присвиха.

— Няма нужда да ми казваш. Знам. Всички са срещу мен!

Пак понечих да заговоря, но той ме прекъсна. Ломбар никога не изчакваше да чуе отговорите.

— Ах, този самозабравил се тип! Що за наглост! — възкликна Ломбар. — Иска да ме убие! Каква дързост!

Избликът на неговата параноя не можеше да бъде укротен с никакви приказки.

— С танк ли идва? — попита Ломбар. — Не, въобще не би стигнал до тук с танк. Значи идва с боен космически кораб!

Дали пък не забелязах сянка на страх, плъзнала се по лицето му?

— Не, сър. Моля ви, сър. Идва с влекач.

— Какво?

— Космически влекач.

— Влекач! Без оръжие! Без броня!

В този миг писнаха алармените сигнали.

Непоносимият вой като че дълбаеше в ушите ми. ЗАБЕЛЯЗАЛИ СА ХЕЛЪР!

За секунда ми се стори, че Ломбар искаше да се свие в някое ъгълче на кабинета си. После се овладя.

Изведнъж се втурна към асансьора. Тичах по петите му.

Знаех къде отиваше.

Никакви изтребители не прикриваха пространството над Спитеос, защото твърде много биха се набивали в очи. Но Ломбар Хист имаше собствено летящо оръдие. Беше укрито дълбоко в крепостта, с тайна шахта за незабавно излитане. Беше най-тежко въоръженото, най-непробиваемото летящо оръдие, произвеждано някога. Можеше да помете цял град, а никой лъч или снаряд не би одраскал дори бронята му.

Напъвах се да не изостана от Ломбар.

Едва успях да скоча в асансьора.

Спуснахме се надолу като ракета.

След секунди вече бяхме в хангара.

Пред нас стърчеше непобедимото чудовище — огромно, черно и грозно.

Ломбар влетя в пилотската кабина, а аз заех второто кресло.

Ломбар натисна бутона, с който се отваряше шахтата. Двигателите на механичния звяр се събудиха с рев.

Хелър, ликувах аз, скоро ще бъдеш възможно най-мъртвия космонавт!

Ето ни, идваме!