Л. Рон Хабърд
Катастрофа (47)

Шеста глава

Втурнах се към своя скоростен аерокар и сграбчих микрофона на комуникационното устройство. Обадих се в хангара на семейното имение и успях да се свържа с моя механик.

— Шафтър, — казах му развълнувано, — подготви стария аеробус. Веднага идвам вкъщи да го взема.

— Аеробуса! — изхленчи той. — Как така, млади Монте, че това нещо не е излизало от хангара поне десетина години! Ами че не сме го използвали, откакто карахме вас и приятелчетата ви до училище с него!

— Подготви го! — заповядах непреклонно. — Предстои му дълъг път! Сега ме превключи да говоря с Хаунд.

— Монте? — обади се Хаунд. — Добре, че се обадихте. Майка ви ме тормози още от обяд, иска да научи къде се дянахте. Нима забравихте, че имахте уговорка с Корса и нейния брат да поплувате в басейна?

Но жаждата ми за действие позволяваше с лекота да отбивам такива досадни заяждания. Бях открил пътя към спасението си.

— Хаунд, веднага нахвърляй малко инструменти, лагерна екипировка, оръжия и разни други неща в аеробуса.

— Оръжия ли? — учуди се той. — Монте, та вие нямате никакви оръжия. И освен това сте поканен на вечеря в градската резиденция на Корса!

— Хаунд, — натъртих, — поне веднъж се постарай да не ме издъниш. В замяна обещавам да не ти рецитирам следващата си ода. Така бива ли?

— Много съблазнително — смили се Хаунд. — Но по-добре веднага се прибирайте вкъщи!

Подобрих всички рекорди по пътя към дома.

И на какво налетях там? О, читателю, дано оцениш мъките, които изтърпях, за да предам в ръцете ти края на тази история!

Доста мърлявият аеробус беше вече на площадката за кацане. Дотук добре. Но там бяха също майка ми, Корса, нейният брат и Хаунд. Последните трима бяха облечени като за излет!

— О, толкова е романтично — въздъхна майка ми. — Тази нощ в небето ще светят две луни.

— Намерих ви оръжия — съобщи Хаунд. — Братът на Корса има цели тонове.

Шафтър вече се бе настанил на пилотското място.

Млади Монте, не мога да ви поверя тази вехта развалина. Току-виж се наложило да поправям двигателите насред полета.

Излетяхме, а майка ми махаше с надежда отдолу. Корса се сгуши в креслото.

Не потръгна както го бях замислил. Съмнявах се, че Боб Худуърд би успял да сваля президенти, ако семейството му го е обгръщало като непроходимо тресавище.

— Накъде? — попита Шафтър.

Изгледах го доста сърдито. Исках аз да управлявам машината, за да проверя мога ли да се справя само с едно коляно, като Хелър. Но трябваше да се примиря с положението.

— Мини над онези хълмове и се насочи към Голямата пустиня.

— О, значи отиваме към планините Блайк — предположи Хаунд. — По-добре е да се обадя на граф Мок. Това е негов ловен резерват и той ще изпрати своите егери да ни посрещнат.

— Не, не! — възразих му аз. — Не отиваме там. Целта ни е Спитеос.

— Никога не съм чувал това име — заяви Шафтър и посегна към бутона за включване на картата в контролното табло.

— Не съм и очаквал друго — казах му гордо. — Това е огромна черна крепост, останала от праисторическите времена. Дотам са двеста мили, точно на запад. Няма как да я пропуснеш. Би трябвало тази развалина да е с огромни размери.

— Не харесвам развалините — обади се Корса. — На Модон всичко е блестящо и ново. Всъщност вече поръчах на някои архитекти да започнат работа по нашия бъдещ дом.

Започна да ми се гади. Тази история бе стигнала твърде далеч, а и твърде бързо!

Нейният брат реши, че сега му е времето да ме обучи как да ходя на лов за лепъртиджи с оръдия, за да не пострадам още първия път. А Корса надълго и нашироко ми обясни какви мерки било задължително да се вземат, за да не бъдат изядени посевите от червеи.

Стори ми се, че получих амнистия от самия Император, когато Шафтър каза:

— Ами това ще да е!

Погледнах напред и надолу. През танцуващите вихрушки от прах забелязах процеп в земята, зловещ и ужасяващо дълбок. А отвъд него имаше обширен район, затрупан с натрошен черен камънак.

— Не виждам никаква крепост — отбеляза Корса.

— Нали каза, че тук имало крепост — присъедини се и нейният брат.

Край ръба на пропастта растеше яркозелена трева, където някакви тревопасни си бяха устроили угощение.

— Пастир! — възкликна Корса. — Кацайте, за да го разпитам за стадото му!

Шафтър веднага приземи аеробуса.

Изскочих, преди Корса да е обсебила селянина и го попитах:

— Това ли е крепостта Спитеос?

Той придърпа одеялото на раменете си и погледна, накъдето бях посочил.

— Тия черните камъни ли? — Дъвчеше някакво листо и изплю обилна храчка. — К’во да ви кажа, прадядо им викаше „Крепостните руини“. Пък може нявга на туй да са мязали. Ама да знаете, тука земята доста се тресе, поразмятала ги е.

Обърнах се към зейналата бездна.

— Някога слизал ли сте долу?

— К’во? — уплаши се той. — Да не съм някой побъркан. Една животинка ми падна там преди време, та я слушах как врещи цял час, ама тъй и не усетих кога е пльоснала на дъното.

Корса налетя и го заразпитва какви растения предпочитали животните му и какви билки им давал срещу болки в червата.

Отдалечих се и седнах на голям черен камък. Огледах местността. Според писанията на Грис лесно намерих вероятното разположение на военния лагер. Не исках да доближавам пропастта, където графиня Крек може би срещнала смъртта си. Питах се дали под твърдия базалт още се крият тъмници и кости на затворници.

Не можех да сдържам полета на вдъхновението си, измъкнах бележник и написах ето какво:

Ода за Спитеос

О, величие, западнало в руини,

стъписан съм след толкова години

от множество прекършени съдби,

останали под твоите стени.

О, черна, страшна злоба, откъде

изскочи ти, като чудовищно дете

на някой смраден, гнусен ад,

сред който само демони пищят?

О, Спитеос, с ужас мачкаш моята душа,

щом спомня си на твоите жертви участта!

Аз радвам се, че тънеш ти в земята,

която си просмукал с кръв пролята.

И само вятърът в пустинята ще стене

за твойто минало тъй тленно!

Огледах творбата си. Казах си, че никак не е зле. В добра форма си, Монте.

Чух стъпки зад гърба си. Бяха Корса, нейният брат и Хаунд. Не устоях на съблазънта да им прочета одата.

СЕЛЯНДУРСКИ КИКОТ!

Притиснала ръце към корема си, Корса накрая удържа смеха си.

— Ох, Монте! За всички ще бъде такова облекчение, когато те излекувам от тази мания да пишеш. Честно ти казвам, коремните ми мусели няма дълго да понесат подобно напрежение.

От този миг я намразих страстно!

Едва обърнах внимание на коментара на Хаунд:

— Нали ми обещахте, че няма да ми четете следващото проклето нещо. Ясно е, че съм длъжен да ви внуша накрая колко е важно човек да държи на дадената дума!

Сурово потиснах в душата си желанието да напиша „Ода за бездушните“.

Съзнавах без никакво колебание, че съм се родил, когато и където не ми е мястото. Тръгнах към аеробуса.

— Изнеси инструментите — заповядах на Шафтър.

— Да, ама не ми казахте точно какви инструменти да взема. Но съм подбрал всичко необходимо, с което да анализирате работата на всеки двигател, дето някога е произведен.

— Не се опитвам да търся повреди в двигатели. Искам да търся метал под земята.

— Метал ли? — учуди се Шафтър. — Ама няма нужда да търсите метал, когато оправяте двигатели. Че нали точно от това ги правят. Тия детектори до един проверяват само електрически вериги.

Не ми се вярваше да открия работеща електрическа верига след повече от век разруха, ако ще и да я захранва черна дупка.

Почувствах се победен и отидох да седна по-надалеч от останалите.

Ако моето търсене завърши с провал и никога не напиша книгата си, разобличаваща заговора, съдбата ми е решена. Или ще изгния зад някое чиновническо бюро, или ще бъда прогонен на Модон. Иначе можех само да скоча в бездната и да сложа край на страданията си.

Седях под огряното от залеза небе и с всяка минута се натъжавах все по-силно. Не разполагах с достатъчно данни. Имах само една стара карта, която не ми позволиха да задържа, откъси от корабен дневник, доклад до разузнаването и самопризнанията на Грис. Не ми даваха нито доказателство, нито разумна причина за съществуването на такъв мащабен заговор. Питах се какво ли би предприел Боб Худуърд на мое място.

Шафтър дойде при мен.

— Недейте да се мусите така. И аз ги чух ония ваши стихчета, не са чак толкова лоши. А и на мен ми се мярна нещо в главата. Щом ще търсите метали под земята, мога да забуча в пръстта един от резервните горивни пръти, да го активирам и ако има метал наоколо, ще възбуди заряд в него, така ще го намерим с анализаторите. Вие какво се надявате да намерите, някое съкровище ли?

— О, наистина е така! — уверих го.

Да, щеше да се окаже неоценимо богатство. С него щях да се изтръгна от унизително робство. Само трябваше да намеря доказателствата!

— Ами хайде да я започваме тая работа — подкани ме Шафтър.