Л. Рон Хабърд
Катастрофа (30)

Първа глава

През прозореца видях, че беше още ранно юнско утро, но ме събудиха и измъкнаха от леглото.

Никой нищо не ми казваше, затова прозрях, че не ми мислеха доброто.

И Хелър беше в стаята. Носеше елегантна панамена шапка, лек делови костюм от мек плат, синя копринена риза и тъмносиня вратовръзка на ситни бели точици. По кройката на сакото му веднага познах, че отзад на колана си е закачил кобур с пистолет. В ръката си стискаше дръжката на сиво куфарче. Стоеше и наблюдаваше.

Двама стражи и една сестра ме обличаха. Бяха донесли строг тъмносин костюм от моя гардероб. Аз протестирах.

— Това е жестоко. Ранен съм и имам нужда от почивка!

Казвах го за трети път, но те пак не ме чуха.

Щом свършиха, избутаха ме в коридора. Хелър ме хвана за ръката и ме повлече.

Във фоайето забелязах Фахт Бей, също облечен в европейски дрехи. Дори не ме поздрави.

Хелър ме тласна към изхода.

Щом излязох на площадката, спрях като прикован.

До стълбата беше паркиран моя „Даймлер-Бенц“ с червените орли на вратите!

— Значи ми отне и колата! — възкликнах.

Хелър мълчаливо ме накара да седна отзад.

Извъртях се и погледнах през задното стъкло. Двамата стражи и Фахт Бей се качиха в кола на базата, която не се набиваше в очи.

Хелър се настани до мен. Тогава се случи нещо, от което побеснях. Двамата мошеници Терс и Ахмед седяха отпред. Ахмед се обърна към нас и намигна на Хелър!

Този тип въобще не заслужава прошка! — рязко казах аз. — Моята вина за смутовете в района не може и да се сравнява с неговата! Той изнасилваше жените! Той дори внедри руския шпионин!

— Вече обсъдихме това — заяви Хелър. — Ти си издавал заповедите.

Тази несправедливост ми подейства като удар на камшик. Както и да е. Щях да разкажа всичко на Ломбар и той щеше да се погрижи за разстрела на Ахмед.

Излязохме на главния път. Другата кола ни следваше.

— Къде отиваме? — настойчиво попитах аз.

— Както научих, твърде много поразии си направил тук — каза Хелър. — Към доста села имаш дълг, който наричат „кафара“. Освен това им дължиш построяването на нова джамия. Подписал си разни документи, включително нареждане за изплащането на откуп, отхвърлено от „Пиастра Банкасъ“. Управителят на местния клон твърди, че никой не може да разнищи финансовото ти положение. Затова ще посетим човека, който вероятно ще се справи с това — Мудур Зенгин.

Свлякох се надолу по седалката. Най-малко от всичко бих искал да застана срещу Мудур Зенгин. Нали Тийни каза, че страшно ми е ядосан.

Настроението ми съвсем помръкна. Не можех да обмислям пътища за бягство, защото умът ми бе зает с главоблъсканицата какво да обясня на Зенгин. След всички плащания, свързани с мен, сигурно дължах на банката му цяло състояние.

Минавахме край огрените от слънцето поля на Турция, но аз не ги и поглеждах. Промъквахме се из претъпканите улици по азиатския бряг на Истанбул, но това не ме интересуваше. Прекосихме Босфора, а аз не исках и да знам за корабите в пролива под нас. С чести гръмки сигнали на клаксона напредвахме по улица „Кемералтъ“ в Бейоглу, докато аз се свивах от страх. Заобиколихме стотиците минарета и твърде скоро се озовахме пред централното управление на „Пиастра Банкасъ“. Чувствах се изтощен от триста мили непреодолим ужас.

Но денят продължи по-лошо, отколкото се опасявах.

Мудур Зенгин се съгласи да говори с Фахт Бей, но когато всички влязохме в кабинета му и той ме видя, помислих, че веднага ще ни изгони.

Хелър пое инициативата. Огледа богато обзаведената стая и придърпа три кресла към украсеното с дърворезба бюро.

— Може ли да седнем? — попита той.

— Не желая да имам нищо общо с този човек! — натърти Зенгин, впил неприязнен поглед в мен.

Хелър ме бутна в едно от креслата, после той и Фахт Бей се настаниха в другите две.

Мудур Зенгин остана прав. Трепереше от гняв.

— Опитваме се оправим хаоса, който е забъркал — обясни Хелър.

— Самият дявол не би успял! — заяви Зенгин.

Седна само за да опре лакът на бюрото и да насочи пръст към мен.

— Знаете ли какво направи този човек? — въобще не изчака някой да му отговори. — Имаше на разположение приказни суми за харчене от лихвите, но той ги прахоса и започна да пилее основния си капитал. Остави наложницата си да беснее с кредитна карта в ръка и дори не й се скара. Остави банката да урежда всички сметки, а накрая реши да си купи яхта. Весело си плаваше из океаните и се забавляваше чудесно. Ние покривахме всички разходи на яхтата, дори му помогнахме да я продаде пет пъти по-скъпо, отколкото струваше, а той избяга нанякъде и провали сделката.

— Според мен все има някаква възможност да поправим стореното — намеси се Хелър.

— Нима? — троснато каза Зенгин. — Не и стореното от него! Той извърши най-страшното престъпление! — Отпусна се назад в креслото, а устните му се свиха от погнуса. — Когато ипотекира собствеността си, ТОЙ ОТИДЕ В ДРУГА БАНКА!

Хелър се обади:

— Непременно има някакъв начин…

— След такова оскърбление? — възкликна Мудур Зенгин.

Изтри ръце, сякаш по тях бе полепнало нещо гадно.

— Предполагам — упорстваше Хелър, — че познавате Фахт Бей.

— Да, работим с фирмите, на които е представител. За мен е неприятна изненада, че може да има нещо общо с този тип!

— Той пак ме посочи.

— Ами Фахт Бей и аз сме съветници на неговото семейство — каза Хелър. — Малко късно се появихме.

— Несъмнено! — потвърди Зенгин.

— Бихте ли ми отговорил на един въпрос? Защо вашата банка продължаваше да плаща сметките му?

— Много е просто — отвърна Мудур Зенгин. — Долу, в личния си сейф този тъпак има купчина сертификати със златно покритие, зарязал ги е там и всеки ден губи пари от нищожните лихви. Но все някой ден ще трябва да дойде и да отвори сейфа си, тогава ще го чакаме с всички сметки в ръка. Ако пък умре, при изпълнението на завещанието ще си вземем своето.

Изпъшках. Надявах се Хелър да не научи за съдържанието на сейфа.

— Колко интересно — отбеляза той. — Боя се, че Султан Бей пропусна да ни уведоми за това. Споменахте за някаква ипотека. Какво ще стане, ако получим доказателства, че тя е фалшифицирана и представим самопризнанията на човека, който е извършил това?

Мудур Зенгин сви рамене.

— Би било типично за международните афери на „Греб-Манхатън Банк“. Ако ни представите тези доказателства, ипотеката ще бъде обявена за нищожна, а „Греб-Манхатън“ ще бъде подведена под отговорност за съучастие в измама.

Хелър си погледна часовника.

— Сега е единадесет и половина. Ще се съгласите ли пак да поговорим след обяда. Това е в интерес и на вашата банка.

— Само заради останалите директори — неохотно каза Мудур Зенгин.

Излязохме, а той не стана да ни изпрати до вратата.

— Солтан укори ме Хелър, — явно не си бил напълно откровен с нас.

Колата беше на паркинга. Хелър ме бутна вътре и нареди на Терс и Ахмед да се поразходят наоколо. Затвори вратата и измъкна отнякъде записващ видеофон. Натисна бутоните.

— Тук съм — обади се графиня Крек от екрана.

— Задвижихме всичко — увери я Хелър. — Сложи хипношлем на онзи руски шпионин и го накарай да признае, че е фалшифицирал ипотеката. Помоли неколцина от местните турци да подпишат самопризнанията като свидетели. Върни шпионина в килията, за да вземем от него още показания за престъпленията на Грис, след това ми изпрати самопризнанията във вид на официален документ. После сложи шлема на онзи чернобрадия, внуши му да забрави за съществуването на базата и му обещай, че „Греб-Манхатън“ ще бъде съдена за криминални престъпления, ако упорства. Всичко ли ти е ясно?

— Да, мили — отвърна графиня Крек.

Бях късметлия. Те също. Не бях в базата, иначе устройството в главата ми щеше да пречи на хипношлемовете. Пак ми се размина на косъм. Всички мои планове за бъдещето се опираха на тази тайна.

Фахт Бей бе намерил приличен ресторант и дойде да заведе Хелър на обяд. Оставиха ме със стражите в колата на базата да предъвквам купен от някоя сергия боклук.

Хелър и Фахт Бей се върнаха около един и половина. Хелър влезе в моя „Даймлер-Бенц“ и откъсна листовете с показанията, изпратени от Крек по видеофона, после поговори малко с нея.

Хелър пак ме поведе пред себе си към банката. Но не се качихме горе в офиса. Поехме към подземието с личните сейфове. Опитвах да се съпротивлявам. Нали имах намерение да се върна на тази планета, окъпан в блясъка на славата. Не исках пак да броя всеки цент!

Застанахме пред чиновника и пазача.

— Иска да си вземе кутията от сейфа — заяви Хелър.

Те ми подадоха регистрационната карта, за да подпиша.

Никога не съм усещал ръката си толкова вдървена. Сложех ли подписа си, щях да бъда разорен!

Хелър ме наблюдаваше с любопитство. Дали подозираше, че не бях засегнат от внушенията? Животът ми зависеше от запазването на тайната.

— Хайде, подписвай! — подкани ме Хелър.

Твърде болезнено преживяване. Налагаше се да подпиша картата.

Чиновникът набра банковата част от комбинацията и излезе. Пазачът застана до нас, следеше ни внимателно. Набрах своята част от комбинацията. Взех кутията и рязко вдигнах капака.

Ах, тези прекрасни златни сертификати!

Но Хелър ме избута и посегна. Взе хартията, оставена най-отгоре. Беше разписката за златото. Прочете я.

— Аха! — изрече той. — Контрабандно злато от Волтар! Отбелязано е, че липсват всякакви обозначения и печати за пробата. Също като онези кюлчета във влекача. Това ми дава право, като офицер от Флота, да конфискувам парите. А и тази разписка ще изглежда чудесно, когато те съдят.

Прибра листчето в джоба си. Прилоша ми.

Той изпразни кутията. Преброи сертификатите набързо. Подсвирна.

— Почти четвърт милиард долара! Значи затова офицерите от Апарата не мрънкат за жалките си заплати. Контрабанда на наркотици, нелегални пратки злато…

— Нали и ти се опитваше да въртиш пари! — изръмжах аз.

— Да, но точно в това е разликата — с каква цел ги въртях. Ако се съди по описанието на кюлчетата, произхождат от Промишления град на Волтар. Но не бива да се заяждам с тебе, Солтан. Ти току-що ни помогна да решим цял куп проблеми.

Обмислях дали да грабна сертификатите и да си плюя на петите. Но пазачът бе препречил пътя. А и навън двамата стражи биха ме простреляли в краката, при това възможно най-болезнено.

Хелър ме тласкаше, стиснал неумолимо лакътя ми.

Скоро отново влязохме в кабинета на Мудур Зенгин. Той не се отнесе по-дружелюбно към нас.

Хелър му подаде записаните самопризнания. Бяха два комплекта.

Седнахме и Зенгин зачете листовете с все по-явен интерес. Накрая погледна изумено Хелър.

— Но това е невероятно! — възкликна Зенгин. — Руски шпионин е получавал заповеди лично от Роксентър през централата в Москва, за да фалшифицира ипотека за най-добрата земя, на която се отглежда опиум в Афийон!

— Поне това казва — отвърна Хелър. — И Фахт Бей може по всяко време да представи въпросния полковник Борис Педалов с всичките му документи, ако се стигне до съдебен процес.

— Милостиви небеса! — промърмори Зенгин. Настани се удобно в креслото. — Разбирам защо е направил самопризнания. Русия вече не съществува и той няма къде да отиде. Е, това почти компенсира ураганите и земетресенията, които преживяхме онзи ден.

Взе другите листове и когато ги прочете, очите му се бяха изцъклили.

— О, небеса! Значи тук Форест Кложър, шеф на техния международен отдел по ипотеките, заявява, че е получил заповед лично от Роксентър да фалшифицира ипотека за тези първокласни опиумни полета. Той и руснакът са съчинили нелепата историйка за тамошната планина, в която се криели извънземни с техните летящи чинии, само за да привлекат вниманието на Роксентър. Божичко, ами ако това някога се разчуе, Роксентър ще стане посмешище сред всички банкери. Ох, че сладка работа!

— Е, какво да направим? — попита Хелър.

— Младежо, всичко зависи от моето желание да помогна.

Хелър остави сертификатите на бюрото му. Забелязах, че пазачът ни е последвал и сега стоеше до вратата, за да не излезем от банката с тази скъпоценност.

Мудур Зенгин вдигна рамене.

— И без това щяхме да получим полагащата ни се част от тях — каза той, без дори да посегне към сертификатите.

— Да, но този наш заблуден приятел е натрупал някои дългове.

Подаде на Зенгин цял списък. Банкерът го прегледа.

— Ами дори да инвестираме малка част от тези средства, с лихвите ще платим цялата „кафара“ и ще нахраним бедните в селата. Откупа ще изплатим в налични. Кампанията за борба с болестите можем да проведем чрез специален фонд под доверително управление. Въобще не се учудвам, че е взривил джамията. Сметките по кредитната карта от „Скуийза“ плащахме ние, значи и на нас той дължи общо около пет милиона долара.

— А колко пари ще останат? — попита Хелър.

Зенгин преброи моите скъпоценни златни сертификати. Надраска нещо с молив, помогна си и с калкулатор.

— Около 232 милиона.

— И ако ги оставя на доверително управление във вашата банка, ще можете ли да прехвърляте печалбите на Фахт Бей, за да си развива бизнеса?

— О, предложението ви е много привлекателно. С толкова пари под наш контрол ще завладеем банковото дело в Истанбул и дори ще изтласкаме от сферата на нашите интереси „Греб-Манхатън Банк“. Така Фахт Бей ще може да завърти всеки месец хубавички четири милиона, а това е значително повече, отколкото някога е имало в неговите сметки при нас. Обаче не знам какво да реша.

Мудур Зенгин се смръщи насреща ми.

— Господин Зенгин — подхвана Хелър, — Фахт Бей, когото добре познавате, ще получи неограничени пълномощия от този млад човек, за да се разпорежда с фондовете и да решава с вашата банка всички въпроси, свързани с тези пари.

Зенгин ме гледаше все така намусено.

— Пълномощията могат да бъдат оттеглени.

— Вероятно не съм бил достатъчно откровен с вас — заяви Хелър. — Не ви се представих.

— Точно така — натърти Зенгин.

— Аз съм Имперски офицер. Това е строго секретно. Но мога да ви уверя, че ще отведа Султан в една много далечна страна. Там ще бъде съден и при доказателствата, с които разполагаме, или ще получи доживотна присъда, или ще бъде екзекутиран. Обещавам ви, че никога повече няма да го видите.

— Сериозно?

Долната челюст на Мудур Зенгин увисна. Той се обърна към Фахт Бей.

— Точно такъв е, за какъвто се представя — потвърди Фахт Бей. — При това е много способен офицер, ползващ се с пълно доверие. Всъщност и в момента Султан Бей е арестуван. Не искаме да занимаваме турските власти с този въпрос, но след броени дни Султан ще напусне тази страна и никога няма да се върне.

Мудур Зенгин се усмихна. След това се разсмя гръмогласно. Наведе се през бюрото, стисна ръката на Хелър и въодушевено я раздруса. Стана и прегърна Хелър през рамото.

— Господине, — промълви той, — в мое лице имате приятел за цял живот!

Дори се задави от прилив на чувства.

Един час по-късно, Фахт Бей и Хелър стояха до колата, преситени от турско кафе и напълнили джобовете си с пури от най-висше качество. През това време адвокатите и чиновниците на банката съставяха всякакви документи, които Хелър ме принуди да подпиша. На мен въобще не предложиха кафе и хвалбите на Зенгин за Хелър отекваха дразнещо в ушите ми.

Хелър пожела да се увери, че Фахт Бей прибра всички документи в претъпканото куфарче.

— Ето, и при вас всичко е наред — каза му той. — Сега разполагате с десет пъти повече пари, без дори да докосвате онези мръсни наркотици.

Фахт Бей го гледаше с обожание. Отдаде чест със скръстени ръце пред гърдите. Гадно!

Хелър влезе в колата и преди да повика шофьорите, обади се на графиня Крек по видеофона. Лицето й веднага се появи на екрана.

— Бизнесът е уреден напълно — съобщи Хелър. — Самопризнанията повлияха решаващо.

— Но как смятат да ги използват? — попита графинята.

— Мудур Зенгин прибра в личния си сейф заверени копия. Ако някой пак започне да рови, той ще покаже само едно ъгълче и край. Повече никакви слухове за летящи чинии. — Той се засмя. — О, мила, ти наистина си върхът. Да замесиш самия Роксентър беше майсторски удар.

— Виж какво, Джетеро — рече графинята, — ти май намекваш, че бъдещата ти съпруга постъпва нечестно. Обаче факт е, че всяка дума в тези самопризнания е чиста истина. Дори вече имам тук написаните от Роксентър заповеди, както и екземпляри от всички досиета, които Форест Кложър е използвал, в случай че ни потрябват.

— Няма — увери я Хелър. — Моля те да ме извиниш, че се усъмних в тебе. Но ти винаги се справяш великолепно. Искаш ли нещо от Истанбул? Изумрудена огърлица или нещо подобно?

— Нищо не искам от тази планета — отсече графиня Крек.

— Добре — каза Хелър. — Прибираме се у дома.

Захвърлен на задната седалка, аз се побърквах от яд. Той ми отне базата, колата, златните сертификати. А преди да напуснем Истанбул, все пак й купи изумрудена огърлица. Не взе парите от моя портфейл, само защото не се сети да го направи.

По обратния път към Афийон едва сдържах нервите си. О да, той щеше да се прибере у дома.

Право при Ломбар Хист и при смъртта!