Л. Рон Хабърд
Катастрофа (23)

Трета глава

Приземихме се безшумно в нощта.

На излизане от въздушния шлюз Хелър остави котарака вътре.

— Ти стой тук и пази кораба.

Прекосихме откритото поле и започнахме да се катерим по склона, за да стигнем до пътя.

— Трябва да сме много тихи — казах на Хелър. — Когато ме видиш да спирам и да се ослушвам, ти също спри.

— Върви пред мен — заповяда той. — И побързай.

Ускорих крачките си. Отчаяно се мъчех да измисля как да му мина в гръб. Имах нужда от възможност само за един удар. Хелър беше смъртен като всеки друг, а вълнението му пречеше да бъде предпазлив. Но разполагах и с други начини да го довърша.

Спуснахме се по отсрещния склон и слязохме до пътя. Никой не минаваше насам.

Тръгнахме по пътеката край шосето. Минахме край злополучната поляна, където срещнах толкова много жени в онази кола. Накрая стигнахме до портата на вилата.

В двора цареше пълна тишина. В градината беше запалена еднаединствена лампа, имаше светлина и от прозорците на къщата, където живееха слугите.

Вдигнах ръка, за да спра Хелър.

— Решетката се отваря със скрит сигнал.

Напипах бутона върху колоната и включих алармения сигнал за слугите.

Сега в къщата мигаха тревожни светлини.

Безшумно отворих портата.

Хелър ме бутна да мина пред него. Въобще не подозираше, че влиза в клопка.

Видях нещо да помръдва в храстите до пътеката.

Мюсеф и Тургут!

Благословени да са! Бяха нащрек, както при появата на Черната брада.

Хелър спря. Озърнах се през рамо. Той въртеше глава, но не гледаше към храстите.

ИЗВЕДНЪЖ СВЕТНАХА ДВА СИЛНИ ФЕНЕРА!

Единият отляво, другият отдясно.

Лъчите се забиха точно в лицето на Хелър.

А под тях лъснаха цевите на пушки.

Изведнъж се чу вик:

— Човекът от Агенцията за борба срещу наркотиците!

Беше Мюсеф.

На пътеката издрънча изтървана оловна тръба.

Фенерите се мятаха диво в ръцете на бягащите мъже.

Стигнаха до оградата и я прескочиха за миг, без да обръщат внимание на бодливата тел и натрошеното стъкло!

— Тичай, че иначе ще ни очисти! — изрева Тургут от полето до вилата.

Трескавият тропот на стъпките им затихна в далечината.

Бях като ударен от гръм.

— Каква беше тази шумотевица? — попита Хелър.

Опитах се бързо да измисля нещо. Засега трябваше да преглътна разочарованието.

— Сигурно сме стреснали някакви крадци — казах му.

Още не бях изчерпал възможностите си. Само да вляза в тайната си стая, ще натисна с крак плочката и ще включа сигнала за тревога в цялата база. Всички си мислеха, че Хелър иска да ги избие. Отдавна се бях погрижил за това.

Тихо се промъкнахме във вътрешния двор на вилата. Чувахме само шума на фонтана. Влязохме в моята спалня.

Ако правилно изиграех ролята си, щях да подлъжа Хелър към тайната стая, за да настъпя плочката на пода.

Отворих шкафа, през който се влизаше в коридора. Хелър ме избута напред. Прекрачих в тайната стая.

Лампите бяха включени. Разбитият наблюдателен екран на Крек още лежеше на пода. Сандъкът с оръжията ми блестеше примамливо. Хелър го видя и ме принуди да се дръпна.

Само една крачка ми оставаше до плочката, за да вдигна по тревога базата. Тук нищо нямаше да се чуе, но всички до последния човек щяха да се съберат в хангара с готови за стрелба оръжия!

Хелър ми пречеше да настъпя плочката.

Ослушваше се. После и аз чух звуците.

Някой се качваше по тунела към тайната врата!

Хелър я забеляза. Хвана ме за ръката, за да не мърдам.

Да, някой идваше. Вече стоеше пред вратата. Бутна я.

УТАНЧ!

Тя идваше откъм хангара! Но как изобщо е научила за съществуването му? Как е открила тайната стая? Носеше на рамо две торби с хероин!

Тя замръзна като прикована на мястото си.

И тогава толкова бързо извади малък пистолет, че дори не забелязах движението!

Хелър рязко ме дръпна пред себе си, за да се прикрие.

Утанч вече вдигаше пистолета!

— О, мила! — писнах аз. — Виж, виж, виж! Това съм аз! НЕ СТРЕЛЯЙ!

Ужасен наблюдавах как показалецът се свиваше около спусъка.

Отчаяно опитвах да се освободя.

Тя ме погледна право в очите.

И НАТИСНА СПУСЪКА!