Л. Рон Хабърд
Катастрофа (54)

Четвърта глава

Дворцовият град е разположен в южното подножие на планина. А в планината е разположена незнайно колко стара черна дупка. Тя дава енергия на дворците и отбранителните съоръжения. А освен това, понеже изкривява пространството, черната дупка отпраща Дворцовия град тринадесет минути в бъдещето.

И когато някой гледа отстрани, всъщност няма нищо да види, особено нощем, освен неясно подобие на мъгла.

И през всички хилядолетия, откакто е построен, Дворцовият град никога не е превземан от външни нападатели. Макар понякога властта да минавала от едни ръце в други с вътрешни преврати, самият град се смяташе за непревземаем и неуязвим.

Императорите и придворните им бяха свикнали да понасят сътресението от времевия скок при влизане и излизане. Затова пък бяха уверени, че никой няма да смути спокойствието им, каквито и бунтове и размирици да бушуват отвън. Имаше само една опасност — нищожната вероятност някой ден черната дупка отведнъж да изчерпи живота си и да избухне с недостъпна за въображението мощ. Но обитателите на града се примиряваха с опасността. Нали правителството се чувстваше толкова сигурно, а императорът — толкова спокоен, защото само един безумец би замислил свалянето на властта. Революционерите бяха поначало обречени. За обикновените хора бунтовници като принц Мортиуай бяха жалки малоумници, които дори и да превземат две-три планети, никога не могат да се справят с централното правителство в недостъпния Дворцов град.

Точно на това затруднение се натъкна амбициозният Ломбар Хист, когато чу ангелските гласове, нашепващи му, че трябва да седне на императорския трон. Единственият начин да се добере до властта беше да извърши преврат в самия Дворцов град.

И сега Ломбар Хист беше само на крачка от постигането на своята цел. Превърна наркотиците в оръжие. А Джетеро Хелър и графиня Крек, реещи се във влекача над странната мъгла, дори не можеха да си представят, че всеки член на Великия съвет бе превърнат в наркоман. Всичко започна съвсем невинно — придворните медици лековерно приветстваха малките дози амфетамини като ободряващо средство за поизчерпалите жизнените си сили Лордове. После, когато пациентите им започнаха да проявяват излишна нервност, те с радост приеха (понякога с малко изнудване) опиума, всяващ покой в душата като същински балсам. А от опиума лесно стигнаха и до хероин. Възбуждащите и успокояващите дроги си свършиха работата. Нали Ломбар Хист контролираше снабдяването.

Последният упорит Лорд бе хванат на кукичката само преди месец. Вече всеки в Дворцовия град бе старателно привикнат към наркотиците. Хист само трябваше да каже „Никаква доза за този“ и съвсем скоро опърничавият служител или Лорд подписваше, заповядваше и вършеше точно каквото му бе наредено.

Операцията мина съвсем гладко и безпрепятствено. Медицинските списания бяха пълни с хвалебствия за „новите чудотворни лекарства“. Хист вече протягаше пълната с отрова ръка и навън, към населението на планетата.

По-рано същата нощ Ломбар Хист бе отишъл в Спитеос, за да проверява и разпределя количествата „шпора“, опиум и хероин, които пристигаха от Земята. Сега той имаше пълен монопол над наркотиците, благодарение на закона, забраняващ отглеждането на смъртоносните растения в цялата Конфедерация.

Вече и самата корона беше само на една протегната ръка от хищните му пръсти, всяка нощ чуваше мелодичните гласове на насърчаващите го ангели. Ломбар Хист и без това не беше нормален, а привикна и към наркотиците. Роден сред плъховете в бордеите, той не виждаше никаква непреодолима пречка в издигането си към трона на Волтар. На Земята такива неща се бяха случвали много пъти, а за него Земята беше образец. Въобще не го смущаваше фактът, че в Конфедерацията това беше немислимо. С наркотиците можеше да постигне всичко и победно шестваше към заветната цел. Дворцовият град вече изпълняваше всяка негова прищявка. Утре щеше да властва над цял Волтар. Скоро всяка от сто и десетте планети на Конфедерацията щеше да бъде негова.

Ето какъв град се криеше във времето под влекача онази нощ. А Хелър и Крек не знаеха нищо.

Но въпреки носещата се слава на бойните инженери като любители на ненужните, често злополучни рискове, Хелър планираше действията си твърде разумно.

Сред многото неща, които получи от Ати, бяха и електронните удостоверения на кораби, които макар и изтеглени в резерв, все още бяха регистрирани като действащи. Бе се сетил, че ще има нужда от тях, ако иска да не разкрива при всяка проверка, че се е върнал.

Спрял неподвижно влекача на височина сто мили, той включи непрекъснатото излъчване на сигнала „Изследователски кораб «Вълна», провеждам експерименти. Не приближавайте“. Не бе го използвал над Спитеос, но сега му се стори подходящо. Един изследователски кораб можеше да се занимава с какво ли не — от интензивността на лунната светлина до вероятността за земетресение. Тези кораби често се виждаха в небето и хората старателно ги заобикаляха.

След като се погрижи да оправдае факта, че един кораб виси над Дворцовия град, ако някой забележи присъствието му, той влезе в гардеробната отзад и облече парадната си униформа. А върху нея намъкна цял костюм на техник. Взе две радиостанции и се върна в пилотската кабина.

Графинята му даде прокламациите и той ги пъхна под туниката си. Седна в креслото на планетарния пилот.

— Залагаме всичко на едно хвърляне на заровете — каза той и протегна ръце към контролното табло.

Спуснаха се към мъглата на изкривеното пространство.

Проникнаха след миг замайване и гадене. Котаракът изръмжа: Усещането никак не му хареса.

Внезапно вляво от тях се извиси планината. Бяха тринадесет минути в бъдещето.

Джет прослушваше внимателно военните честоти, за да разбере вдигната ли е тревога в Дворцовия град. Високоговорителите в кабината мълчаха.

Той вдигна поглед към екраните. Нощните светлинки на дворците се простираха по склоновете. Кръгове от сияние отбелязваха разположението на парковете. Веднага се ориентира.

Хелър грижливо насочи влекача към планинския склон и го приземи съвсем леко.

Посочи напред към илюминаторите.

— Виждаш ли онази кула, право пред нас?

Графиня Крек се взря в тъмния силует, отдалечен на около половин миля.

— Това е тяхната алармена система — Хелър й подаде едната миниатюрна радиостанция. — Това да бъде включено през цялото време. Когато ме чуеш да казвам „Сега!“, натисни този бутон на таблото. Ще ти се обадя, само ако ми се случи нещо.

— О, мили, надявам се всичко да мине добре.

— И аз. А сега сядай и слушай. За тебе остава най-трудната част — чакането.

— Когато излезеш, няма ли да се изложиш на радиацията от черната дупка?

— Облъчването ще бъде нищожно, но след като изляза, затвори въздушния шлюз, само че побързай да го отвориш, щом се върна. При такива бойни операции пада доста тичане, ако нещо се обърка.

— А не е ли по-добре да имам бластерна пушка, за да те прикривам при оттеглянето?

— Само ще привлечеш огъня върху себе си. Тук отбраната е невероятно мощна и честно казано, според мен би трябвало съвсем да са се отпуснали, щом позволиха на изследователски кораб да кацне, без да попитат какво ни води насам. Но нали знаеш, изпращането на съобщения до града е малко затруднено и засега вероятно смятат, ако въобще са ни забелязали, че някой ни е извикал да ни възложи задача. Ако се обади някой, мълчи си. Ще помислят, че екипажът е излязъл от кораба и проверява кабели, отражатели или нещо друго. Сядай и не мърдай.

Тя го проследи с поглед, докато той отваряше външния люк и се спускаше на земята. Започваше да, разбира, че рисковете може би са прекалено големи. Обзе я внезапна паника от мисълта, че може повече да не го види.

Хелър мина пред кораба, обърна се да й махне и се скри в нощта.