Л. Рон Хабърд
Катастрофа (38)

Четвърта глава

Стените на шахтата се стрелнаха край нас. Видях звездите.

Изскочихме в един свят на трескаво оживление.

Мътната зелена луна осветяваше лагера, заприличал на разровен мравуняк.

Дори през илюминатора на гигантското летящо оръдие чувах резките писъци на сигналите за тревога.

Петнадесет хиляди мъже тичаха презглава към своите батареи.

Ломбар издигна чудовищния кораб. Двигателите се напрягаха с остър вой. Аз се опитвах да гледам във всички посоки едновременно.

Не виждах никакъв влекач, никакъв Хелър, нищо!

Трябваше да спре над Спитеос, за да слезе графинята. Но взрян отвисоко в покрива на крепостта, нищо не различавах.

Това не означаваше, че Хелър не беше там. Абсорбопокритието не отразяваше никакви лъчи. Но и не беше прозрачно, затова влекачът трябваше да се откроява като тъмно петно на фона на белезникавия пясък, звездите или луната.

Всички екрани в кабината показваха земята под нас.

И внезапно той се появи точно над лагера! Влекачът! Черен силует!

Без бавене хиляди защитни оръдия изригнаха като кръг от електрически огън.

Дълги две мили арки от светлина се събраха точно върху силуета.

Но сигурно не се целеха добре, защото той си висеше все на същото място.

Стрелбата отдолу забушува с нова сила.

Ломбар изръмжа така, че зъбите му се оголиха. Завъртя рязко носа на летящото оръдие.

Пръстите му натиснаха бутоните.

Нашият кораб отскочи като побеснял!

Скърцащият писък на снарядите едва не ми пукна тъпанчетата.

Но и ние не улучихме!

Мишената не избухна в пламтящи парчета.

Силуетът си беше на мястото.

Илюзия!

Хелър излъчваше електронно изображение на влекача над лагера!

Значи е на друго място!

Завъртях се да погледна към Спитеос, вдясно от нас. Виждах го в мастиленочерно дори със заслепените си от огъня очи.

Озърнах се към екраните.

Единият от тях показваше Спитеос.

Ето! Имаше нещо там!

Вгледах се по-внимателно.

Стълбичка! Без абсорбопокритие, тя ясно личеше на нашия екран!

И по средата висеше нечия фигура. Сигурно беше Крек!

— Ломбар! — писнах аз. — Там! Там! Там!

Сочех като побеснял.

Той видя стълбичката.

Завъртя кораба.

С ръмжене превключи на максимална залпова мощ.

Натисна бутоните.

За миг ослепях. Необузданият изблик на енергия като че разкъса самото небе.

Мина секунда. Втора. Трета. Вече виждах.

Нещо падаше. Все надолу, към бездната. Имаше да пада още цяла миля.

Не беше влекачът.

Май към пропастта се носеше човешко тяло!

Трескаво погледнах нагоре.

Между нас и луната мина сянка.

— Ломбар! — писнах аз. — Там, горе!

Ох, къде ли беше Хелър сега?

Бързо си представих положението.

Ударната вълна сигурно бе откъснала графиня Крек от стълбичката и я бе запратила към гибелта.

Хелър беснееше от жажда за мъст!

— Ломбар! — писнах аз. — Да се махаме!

Свирепият поглед на Ломбар блуждаеше. Желанието да убива сякаш го бе погълнало изцяло.

— Къде е оня нагъл „бибипец“? — ревеше той. — Имперски офицер ли! Имперска „бибипка“! Дайте ми го насам!

Усетих раздрусване.

Все едно се натъкнахме на стена.

Но нали бяхме две мили над повърхността на планетата!

Погледнах лостовете на контролното табло. Никаква промяна.

Но въпреки това спирахме!

И изведнъж се понесохме нагоре. Издигахме се в небето! Бе ни сграбчила ужасна сила, на която не можехме да се противопоставим!

Теглещите лъчи на влекача.

Хелър ни заклещи като най-обикновен товар.

Тези лъчи бяха предназначени с лекота да преместват милиарди тонове, хиляди такива летящи оръдия наведнъж.

Все нагоре и нагоре, после завой, от който ми прилоша.

— Какво става? — кресна Ломбар.

— Хванал ни е с влекача — развиках се аз. — Включи пълен напред, за да му се измъкнем! ПО-БЪРЗО!

Но Ломбар само мяташе поглед из кабината. Лицето му ставаше все по-безумно.

Завъртяхме се в кръг. Носът на кораба вече сочеше земята.

— Пипнаха ме! — ревна Ломбар, бял като мляко.

Стигнахме дъното на дъгата и пак започнахме да се издигаме, без въобще нещо да зависи от нас.

Центробежната сила ме притискаше към облегалката на пилотското кресло.

Пак стигнахме най-високата точка на окръжността, луната и звездите бясно прелитаха край нас.

Отново надолу.

Ломбар виеше като див звяр!

Пак Изминахме пълен кръг, втори път, трети път. А влекачът сигурно само се въртеше около оста си. Сякаш бяхме закачени на дълго една-две мили въже.

— Обърни! Обърни! — крещях аз. — Стреляй по центъра на кръга!

Ломбар започна да натиска лостовете. Ускорихме в същата посока, накъдето ни въртяха!

Опита се да завие. Контролното табло не работеше!

Внезапно двигателите ни млъкнаха.

Беше ни покрило и второ поле, което изключваше двигателите!

Свистенето на въздуха край нас вцепени от ужас душата ми.

Бяхме безпомощни, също като камък в завъртяна прашка!

Носът на летящото оръдие за пореден път се насочи към земята.

ТОГАВА СИЛАТА НИ ПУСНА!

Право пред нас беше пустинята!

Падахме! При това с неописуема бързина!

Осветените от луната пясъци сякаш ни връхлитаха.

Вече твърде добре различавах камъните и храстите!

ПАДНАХМЕ!