Л. Рон Хабърд
Катастрофа (48)

Седма глава

Веднага се досетих, че ни чакаше тежко копане.

— Не, не, не! — възрази Хаунд. — Не можете да копаете с този костюм на раменете си и хич не си въобразявайте, че аз и Шафтър ще превиваме гръб сами. — Той подвикна на пастира. — Нямате ли някакво село наблизо?

Човекът се изплю на север.

— Ей го там, зад ония големите камъни.

Помолих брата на Корса да се погрижи за разполагането на лагерната екипировка и се повлякох след Хаунд, който вече тежко трополеше на север.

С множество предупреждения да не си късам дрехите по тръните и да не падам в зеещите дупки, Хаунд ме преведе около грамадната купчина камъни и след още петнайсетина минути стигнахме до „селото“.

Думата май не беше подходяща в този случай. Нападалите камъни образуваха подобие на пещери и пред тях се размотаваха жени и деца.

Наложи се Хаунд да зададе не един въпрос, на който отговаряха само широко отворени очи, но все пак откри вожда в дупка, чието обзавеждане се състоеше предимно от гъста воня. Старецът беше съсухрен и прегърбен, без нито един зъб в устата, на около сто и деветдесет години.

Аха, казах си безгласно. Сигурно някои от затворниците са избягали след земетресението и са останали да живеят тук!

— За туй племе ли питате? — рече ни старецът. — Ние сме пастири. Минахме насам преди петдесетина години, намерихме си хубава трева и взехме, че останахме.

Не знаел, че някога тук имало крепост.

Хаунд ме попита:

— Колко дупки ще копаете?

— А как да знам предварително колко ще копая?

— Ако съдя по детското ви увлечение да ровите в пясъка, няма да са никак малко. Колко пари носите?

— А защо изобщо трябва да нося пари?

Хаунд отговори:

— Защото ще наема тези хора да копаят.

— А, така ли било.

Успя да сключи някаква мошеническа сделка — петдесет мъже от селото щяха да свършат работата.

Върнахме се при аеробуса, а по пътя изслушах безбройни наставления да не си закачам крачолите на панталоните по храстите.

Не забелязах никакви признаци никой да се е погрижил за лагера. Далечен гръм ми подсказа, че братът на Корса използваше остатъка от деня за стрелба по пойни птички. Самата Корса увлечено обсъждаше с пастира тънкостите в отглеждането на добитък.

Хаунд каза:

— Ще отлетя с аеробуса до града и ще изтегля аванс за сметка на издръжката ви за следващия месец. И ще ви донеса някакви дрехи, подходящи за ровене в земята. Трябваше да споделите с мен намеренията си. Седнете на онзи камък и не мърдайте, докато се върна.

Той и Шафтър нахвърляха по земята лагерната екипировка, после Хаунд отлетя с аеробуса. Седнах на камъка и се замечтах за живот, в който никой няма да ми дърпа юздите. Бях сигурен, че Боб Худуърд никога не се е сблъсквал с такива препятствия. Шафтър обикаляше и забиваше в земята горивен прът, след това го активираше. Накрая ми каза:

— Млади Монте, не мога едновременно да се занимавам с горивния прът и да следя данните на анализатора. Когато забия пръта някъде, отдалечете се на петнадесет-двадесет фута от мен и гледайте уреда.

Съгласих се с предложението му. Почти веднага отбелязах огромен скок в напрежението. Възбудено започнах да изтръгвам туфи трева и да разхвърлям пясъка. Шафтър се присъедини към мен. Приличахме на два звяра, ровещи в дупката на вече подушената жертва. Под лунната светлина изригваха малки пясъчни гейзери.

— Какво правите? — попита Корса.

— Търсим заровено съкровище — отвърна Шафтър.

— Не бива така да унищожавате тревата. Ще лишите горките животни от пасището им. Веднага запълнете тази дупка.

— Добре, добре — успокоих я. — Нека първо видим какво се крие отдолу.

— Монте, — свирепо произнесе тя, — вече ми е съвсем ясно, че трябва на много неща да те науча. Когато ровиш така из някое пасище, предизвикваш ерозия. Тежко ми е на душата, само като си помисля за предстоящите ми ужасни дни, докато те превърна в добър селски стопанин. Ти си напълно безчувствен. Веднага престанете и се махнете от там!

Разбира се, наложи се да престанем. Върнах се опечален при своя камък. По дяволите, какво ли имаше под земята, щом стрелката на анализатора подскочи толкова диво?

Двете луни се бяха издигнали високо в небето, когато Хаунд се върна. Доведе двама слуги, готвач и камериерка за Корса. Веднага бях сгълчан за изцапания от тревата всекидневен костюм.

Намериха изворче, поставиха надуваемите палатки и малко късно изядохме вечерята, донесена от града.

Но аз напрегнах докрай хитроумието си. Имаш късмет, читателю, иначе никога нямаше да научим какво се е случило, след като Грис ни заряза насред разгара на събитията.

Изчаках всички да заспят. Изпълзях от палатката, стигнах до дупката и започнах да копая. Внимавах да не вдигам никакъв шум. Ровех, избутвах, изхвърлях и си претрих пръстите до кръв.

След време коленичих под зелената лунна светлина и се вгледах в находката си.

КОЛЕЛО ОТ ОРЪДИЕ!

Беше проядено и разкривено. От едната страна бе частично стопено, като от мощен лъч.

Несъмнено тук е имало битка!

Надеждата ми възкръсна.

Ясно ми беше, че ще успея да се спася от предопределената ми съдба. Очакваше ме слава!

Отърсих се от унеса. Изтърколих колелото на равно място. И грижливо запълних дупката.

Изтиках тромавото колело до своята палатка и най-после заспах.

Събуди ме оглушителна врява. Не можах веднага да разбера какво ставаше, защото Хаунд трябваше да ме обръсне, да ме напъха в някакви спортни дрехи и подходящи ботуши, дори ме принуди да закуся.

Все пак се измъкнах от палатката. Наоколо гъмжеше от мъже, дошли от селото. За всички имаше инструменти за копане. Бяха наобиколили Корса. Да, можех да се надявам. Току-виж вече е на моя страна. Но тогава дочух какво им говореше.

Обясняваше им, че могат да увеличат неколкократно площта на пасищата си, ако изкопаят канавки, които да спрат ерозията и да прехванат водата от изворчето. Освен това при надиганото на водата след дъждове щели да се образуват езерца.

— Твърде много вода и почва падат в тази пропаст — заяви тя. — Ето ви скицата. Хващайте се на работа.

Всички се повлякоха нанякъде и Корса тръгна към мен.

— Монте, погрижих се вместо тебе за това начинание. Защо не потърсиш брат ми, можете да постреляте по пойни птички. Много вредят на посевите.

Сега беше мой ред да вдигна отчаяно очи към небето, но не направих това, разбира се. Не и пред нея.

За мен и Шафтър не оставаше друга възможност, освен да следваме копачите по петите и да се надяваме на някакво случайно откритие.

Почти веднага се натъкнахме на чиста руда! (Ако си послужим с езика на миньорите.)

Един от мъжете започна да изхвърля пръст от плитката дупка, Шафтър забеляза нещо лъскаво и полетя натам като изстрелян. Вдигна нещо кръгло и промърмори:

— Проклятие, мислех, че е монета!

Метна предмета настрани и аз побързах да го прибера.

Копче! Символът на него ми заприлича на бутилка… не, дебела бухалка с дръжката нагоре!

АПАРАТЪТ!

Аха! Значи самопризнанията на Грис не са измислица!

През целия ден обикалях край копачите и прибирах находките. Очевидно в този район често се срещаха метални парчета. Един мъж ми каза, че след пороен дъжд винаги намирали по нещо метално. Този лагер трябва да е бил наистина голям!

До вечерта имах цяла купчина отломки, сред които дори останки от електрически камшик!

Вече бях съвсем близо до целта. Дори не ме подразни лекцията, изнесена ми от брата на Корса, от кои пойни птички първо трябвало да се отърва, ако не искам да будувам цяла нощ. Кисело се питах дали пък прадедите на Грис не са произхождали от планетата Модон. Не бях сигурен дали разсъдъкът ми ще издържи още дълго в компанията на тези двамата.

Към полунощ се събудих от заговорническия шепот на Шафтър.

— Ако изобщо ще намираме някакво скрито съкровище, трябва да работим нощем. Хайде, елате. Някой трябва да следи данните на уреда.

Крадешком се отдалечихме от своя импровизиран лагер.

— Вижте, като отскочих до града днес за семена от разни треви — каза ми той, — огледах мястото от въздуха. Ако тук някога е имало крепост, при земетресението ще да е паднала на запад. Натрошените камънаци ей там ми приличат точно на съборена кула. Хрумна ми, че ако вътре е имало трезор, ще го намерим някъде из купчините. Хайде да проверим.

Катерихме се по хълмовете ронещ се черен базалт под ярките зелени луни. Е, това вече ми заприлича на нещата, с които и Боб Худуърд би се заел.

Надигналият се вятър стенеше из пръснатите отломки. В ума ми се оформяха куплетите на „Ода за бездомния призрак“. Въобще не гледах къде стъпвах.

И ПРОПАДНАХ ПРАВО НАДОЛУ!

Прелетях петнайсетина фута, преди да се сгромолясам болезнено!

Дочух гласа на Шафтър в нощта.

— Ей, къде изчезнахте?

— Тук съм, долу! — креснах му.

Главата му се очерта в дупката над мен.

— Ама не бива така да се размотавате! Може и лошо да се ударите!

— Може, а! — изскимтях аз. — Вече се пребих! Измъкни ме от тук!

Той светна с фенерче в дупката.

— Ей, гледай ти! Че вие сте в някаква стая!

Престанах да се опипвам за счупени кости и се озърнах. Ами да, бях попаднал в нещо като някогашна стая.

Шафтър спусна въже, но вместо да ме издърпа, слезе при мен.

— На какво лежите? — попита той.

Проверих.

ВРАТА!

Бе изработена от някаква непробиваема сплав и така покрита с пръст, че само падането ми я оголи.

Разровихме остатъците от пръстта. Шафтър включи дезинтеграторна бургия, за да откърти пантите, двамата с общи усилия успяхме да избутаме вратата настрани. Под нея зейна дупка и когато я осветихме с фенерчето, пред нас се откри стая, сякаш полегнала на хълбок.

Забелязах остатъци от мебели. Пак спуснахме въжето. Изправих едно кресло. Беше богато украсена антика. Казах си, че вероятно сме се натъкнали на гробница. Потърсих следи от ковчег или други погребални принадлежности. Но виждах само многобройни стъклени парченца.

— Я да видим дали не са скрили съкровището зад тези стени — предложи Шафтър. — Вие следете стрелката. Аз ще си сложа изолаторните ръкавици и ще се заема с горивния прът.

Скоро стените, край които той бавно вървеше, заискриха. Усетих миризма на озон във въздуха.

Прокарах анализатора край една стена. Стрелката отскочи до края. Шафтър долетя при мен.

— В името на всички зъбни колела! — промълви той. — Там отзад май има милиони тонове метал!

Разхвърляхме камъните и открихме още една врата. Разчистихме я, разрязахме пантите и я преместихме.

Озовахме се в следващата стая.

Включих фенерчето. Точно зад стената, където уредът пощуря, се намираха остатъците на КОМПЮТЪРНА СИСТЕМА!

— Ох, проклятие! — каза Шафтър. — Няма никакво съкровище. Само сме пуснали напрежение в схемите. Издънихме се!

— Не, не сме! — възкликнах аз.

Изведнъж проумях къде се намирахме. Онзи древен трон в съседната стая, тази врата, преобърнатите бюра — всичко съвпадаше с описанието на Грис!

БЯХМЕ В КУЛАТА НА ЛОМБАР ХИСТ!

И СЕГА СЕ ВЗИРАХ В НЕГОВИЯ КОМПЮТЪРЕН ПУЛТ!

О, нали точно това се надявах да открия!

— Бързо, Шафтър! Можеш ли да включиш тора нещо?

Той огледа пулта. Когато кулата рухнала, крепежните болтове са задържали цялата система на мястото й. Но имаше твърде окаян вид.

— Че защо ви е? — попита Шафтър.

— За да извлека съхранената информация, разбира се!

— Ех, Монте, много ми е жал да ви разочаровам, ама и да е имало нещо в паметта, свършено е, няма го вече.

— Как така? — захленчих аз.

— Ами нали пускахме наоколо страхотни токови удари, за да търсим, та сме изтрили цялата памет.

Припаднах.

Какви ли страдания трябва да е преживял и Боб Худуърд на времето!

Ако още някой реши да ми помага в издирванията ми, най-добре да се откажа още отсега!

Най-сетне се изкатерих по въжетата и излязох. Седнах на камък под греещите луни.

Бе невъзможно да се примиря с перспективата да понасям Модон накуп с Корса и нейния брат или да умирам от скука зад някое бюро. В зеленикавото сияние на небето не беше изписано с огнени букви моето име. Дълбоката цяла миля пропаст ми се струваше особено привлекателна. Потиснато започнах да съчинявам „Ода за един погубен живот“.