Л. Рон Хабърд
Катастрофа (62)

Пета глава

Качиха се в джипове и потеглиха към щаба. По улиците рядко се виждаше някоя кола.

— Голям късметлия си, че ще те закараме — обясни капитанът. — Като свършим бензина в резервоара — край. Хич не ми е ясно как ще воюваме без бензин.

— Ама нали казахте, че ще си приберем резерва от Майсабонго, щом им обявим война.

— Говорих ти за петролния резерв, а не за бензин. И като им конфискуваме суровия петрол, пак никаква полза от него. Нали трябва да бъде преработен, за да имаме бензин за колите и керосин за самолетите, а всички рафинерии са станали радиоактивни. Исусе, какви ли ще ги забърка тиквеник като тебе в разузнаването! Май и една мозъчна клетка нямаш в главата си.

— Е, поне е добре, че Майсабонго е с големината на пощенска марка. Не ни трябва много бензин.

— Тъпанар такъв, за какво ни е бензин? Ще им пуснем термоядрена бомбичка.

— Ами защо всички ни мобилизират?

— Много въпроси задаваш. Не е твоя работа да питаш „защо“. Ще се подчиняваш и ще умреш, ако трябва. На нищо ли не са те научили в курса за запасни офицери?

— Да бяха ме научили да си затварям голямата уста — въздъхна Хелър.

За капитана това беше страхотна шега.

— Ей това вече е боен дух. Хилиш се и търпиш. И никакво мрънкане. Май ще излезе офицер от тебе накрая.

Но на Хелър въобще не му беше до смях. От самата мисъл, че отнеслите се дружески към него хора от Майсабонго ще бъдат изтребени, настроението му се развали още повече.

Денят беше твърде горещ — в Ню Йорк често юлските жеги са непоносими. Досега Хелър не бе забелязал това, заради климатичните инсталации в Ролс-Ройса и апартамента. Но докато се возеше в открития джип, градът му приличаше на парна баня.

Спряха пред армейската база. Джет метна на рамо брезентовата офицерска торба и се остави да го бутнат вътре. Военните полицаи взеха разписка от охраната, че са го довели и потеглиха да прибират други дезертьори.

Джет се озова в огромна зала. Наоколо бяха пръснати множество сгъваеми маси и столове. Имаше тълпи от потящи се хора и купища хартии. Беше и ужасно задушно.

Един войник от охраната тласна Джет към ъгъла, където бяха разположени разни медицински уреди. Наложи се да чака твърде дълго, докато мъжете минаваха един по един за преглед.

Изведнъж някой му поиска документите, друг му заповяда да се съблече, трети го насочи да се качи на теглилката, трябваше да кашля, да подскача, да прикляка, опряха студена слушалка в гърдите му. Накрая му позволиха да се облече.

Един от лекарите подписа някакви документи, дежурен войник насочи Джет да мине в друга част на залата. Там отново чака безкрайно дълго в тълпата млади мъже. Най-сетне някой ги строи в три редици и започна да проверява документите им.

— Вие сте незаклел се офицер — каза някой на Джет, — а тези са положили клетва редници. Не сте застанал, където трябва.

Посочиха му друг ъгъл на залата. Зад бюро, отрупано със заповеди, седеше стар полковник, който май беше и глух. Джет остави документите си на бюрото.

— Вие кой сте? — попита полковникът.

— Тук е написано — Джером Терънс Уистър.

Иззад съседното бюро се надигна сержант и прочете документите.

— Той е завършил курса за запасни офицери. Трябва да положи клетва.

— Защо трябва да го сложим в клетка? — учуди се полковникът.

Сержантът вдигна дясната си ръка.

— А, клетва — сети се полковникът. — Добре, Блистър, застани мирно и вдигни дясната си ръка.

Косата на Хелър настръхна. Беше Имперски офицер и ако се закълнеше във вярност на чужда държава, военният съд бързо щеше да се разправи с него.

— Повтаряйте след мен — заповяда полковникът.

И като картечница изломоти клетвата за вярност към Съединените щати.

Хелър като картечница изломоти клетвата за вярност към Негово Величество Императора на Волтар, при това на волтариански.

Полковникът подхвърли документите му на сержанта и се зае с купчините на бюрото си.

— По дяволите, какво избърбори ей сега? — попита сержантът.

— Клетвата за вярност — гъгниво отговори Хелър.

— Май не повтори каквото трябваше.

— Като бързам, езикът ми се заплита — обясни Хелър.

— Тъй ли било — смили се сержантът. — Иди ей там да ти вземат отпечатъци от пръстите и каквото още има да се върши.

Хелър застана на друга опашка, чакаше и чакаше. Безпокоеше се. Бе настъпила вечерта. Времето му изтичаше, а той не знаеше как да се измъкне.

Дойде и неговият ред. Намазаха всеки пръст на ръцете му с мастило и ги отпечатаха на картонче за досието. После го накараха да застане пред фотоапарат.

— Тоя е от разузнаването — каза някой. — Хенри, останаха ли ти от техните формуляри?

Оказа се, че бяха ги свършили. Един мъж стана и изчезна за дълго. Върна се с нужните формуляри, попълниха данните му за офицер от разузнаването, после сложиха негова снимка и отпечатък от показалеца на лична карта и я ламинираха. Дадоха картата на Хелър.

Избутаха го в друга част на залата. Край стената бяха наредени бюра с пишещи машини. Зад бюро насред разчистено пространство седеше месест запотен полковник. На бюрото му имаше купчина хартии, висока два фута. Навсякъде наоколо мъже седяха върху торбите си. Освен полковника и мобилизираните мъже зад пишещите машини, Хелър беше единственият, облечен в униформа.

Попита един от седналите мъже:

— Какво правим тук?

— Чакаме да ни издадат заповедите, за да ни разпределят по гарнизоните. — Мъжът махна към самотно потящия се полковник. — Дебеланкото може да свърши тая работа до края на нощта, а може и да не успее. Нали вече сме в армията. Първо бързаш, после се мотаеш.

Хелър си погледна часовника. Минаваше полунощ. Вече беше събота. Трябваше да разбере в какво бе затънал Изи. Трябваше да се измъкне от армията.

Погледна лъскавото от влагата лице на полковника. Огледа пишещите машини край стената.

Беше ужасяващо горещо. Единственият вентилатор на стоика беше насочен безполезно към тавана.

Хелър мина зад редицата бюра. Заетите да пишат нямаха нищо против да наднича над раменете им, защото беше в униформа.

Преписваха заповеди за изпращането на хората на едно или друго място и изоставаха безнадеждно от графика.

Хелър видя един ефрейтор да идва откъм ъгъла, в който снемаха отпечатъци от пръсти. Онзи стовари купчина листове до пишещата машина на едно от малкото момичета. Хелър се примъкна незабелязано натам.

Надяваше се и неговите документи да са в купчината. Искаше да ги прибере и да измисли път за бягство. Точно тогава момичето стана и остави готови документи при полковника.

Джет прочете копието под индиго на току-що написаното от момичето. Беше списък на военнослужещите, които трябваше да заминат за Кемп Дикс.

А оригиналът преди малко се озова върху бюрото на полковника. И първо в списъка беше името на УИСТЪР, Джером Терънс, втори лейтенант от армията на Съединените щати!

Закъсня!

Припряно пъхна копието на списъка в джоба си, но това не решаваше проблема.

Озърна се и отиде при насядалите на пода мъже.

— Я вижте онзи нещастен полковник. Почти е примрял от жега. Сега сте в армията, трябва да уважавате офицерите и да им помагате.

Един го погледна.

— Е, щом казвате, сър — недоволно изсумтя човекът.

— Виждаш ли онзи вентилатор? Изключи го, пренеси го по-близо до полковника и пак го включи. Разбра ли задачата?

— Тъй вярно, сър — промърмори войникът.

Отиде до вентилатора, изключи го и след като го нагласи насочен към полковника, пак натисна бутона.

НАВСЯКЪДЕ СЕ РАЗХВЪРЧАХА ХАРТИИ КАТО ОТ ВЗРИВ!

Полковникът стовари длани на бюрото си, в безполезен опит да се пребори с вихрушката. После скочи като разярен бик.

Уплашеният войник незабавно се скри в тълпата.

С гръмки псувни полковникът ритна стойката на вентилатора и го събори. Из залата още пърхаха отделни листове.

Хелър побърза да притича.

— Сър, ще ви помогна!

Веднага започна да събира документите, мигновено прочиташе написаното на всеки лист. Машинописците също се втурнаха да помагат и Хелър трябваше да ги изпревари.

След пет минути всичко беше събрано. Но Хелър вече бе скрил заповедта, изпращаща го в Кемп Дикс. Имаше и копието.

Седна зад свободно бюро и бързо написа отново заповедта, като пропусна своето име.

Сложи друг лист в машината и по образците, пръснати на бюрото, съчини заповед, която назначаваше УИСТЪР Джером Терънс, втори лейтенант от армията на Съединените щати, в „Звеното за борба със саботажа“, като командващ офицер, действащ самостоятелно и подчинен пряко на военния министър.

Остави заповедта и копията върху съответните купчини. Вдигна ги, мина край бюрата и събра още готови заповеди, после занесе всичко на полковника.

— Сър, тези са спешни.

Полковникът изръмжа, изтри челото си и подписа документите.

Хелър ги остави при готовите за изпълнение заповеди, прибра своята, взе брезентовата си торба и излезе.

Десет минути по-късно се качи в своя „Ролс-Ройс Силвър Спирит“.

— Сър, зачислиха ли ви в армията? — попита шофьорът.

— Вече участвах в първата си битка — каза Хелър.

— Но в Емпайър Стейт Билдинг сигурно гъмжи от саботьори. Веднага ме закарай там!

Сега вече можеше да се заеме със затрудненията на Изи!