Л. Рон Хабърд
Катастрофа (50)

Девета глава

Насилия, убийства — взирах се в толкова събрани накуп престъпления, че сякаш потъвах в този мръсен хаос!

За мен, възпитан да вярвам, че властта е почтена и никога не върши злини, че защитава гражданите и работи за общото добро, това беше страхотен удар!

Нищо чудно, че са скрили… как точно му е името — Координирания информационен Апарат — от очите на обществото!

Отвлечете този, убийте онзи, изнудвайте трети. Имаше и тъпашки престъпления: „Отровете любимите му рибки!“. Срещах пълни безсмислици: „Изпотрошете прозорците на къщата му, за да помисли, че хората не го обичат“. Но преобладаваха злодеянията, които смразяваха душата ми: „Ограбете банка, подхвърлете улики при него и прикрийте смъртта му като самоубийство“. „Отвлечете децата му и когато дойде да ги прибере у дома, убийте ги пред очите му“. От този архив в мен се впиваха очите на такова падение, каквото не съм и подозирал, че съществува — необуздана жажда за разрушение и смърт!

Но нима е възможно? ТОВА ли е правителството?

През цялата нощ, почти до зазоряване аз рових из стъписващата находка и въпреки замаяния си ум, просто не можех да се откъсна от документите.

— Няма да е зле, ако се махнем засега — стресна ме един глас. — Скоро всички в лагера и селото ще се събудят и ще се чудят къде сте.

— Как къде — по средата между шестия и седмия ад — отвърнах аз. — Тъкмо попаднах на една малка религиозна група, тормозена от правителството. И ето заповедта — в църквата им да бъде подхвърлен цял комплект фалшиви изобличаващи документи, за да бъдат открити при обиска и всички членове на групата да бъдат застреляни на място. Невероятно!

— Хайде, елате — подкани ме Шафтър. — Доста диво гледате.

Остави ме в леглото ми, където се потопих в неспокоен сън.

Хаунд ме измъкна и веднага ме сгълча за омърляните дрехи и коса. Не му казах колко омърсена чувствах душата си. Вярвах, че никога вече няма да се отърся от тази кал.

Към средата на утрото милата Корса заподскача към мен. Най-грубиянски си казах, че много прилича на някое животинче от ферма.

— О, Монте! — въздъхна тя, после кръстоса месестите си бедра до масата и изпразни на един дъх моята кутия с горещ главотръс. — Знам, че си искал да направиш нещо ужасно мило и затова си купил за мен тази местност. Ето нотариалните актове, които вождът на селото ни прехвърли — нали са доста чудати? Притежавали са околността по правото на първия, заселил се на изоставени земи. Освен другото тези документи ти възлагат грижата за добруването на местните жители. Всичко си е според закона, но Монте, ще ни струва цяло състояние да разчистим онези черни скали, пък и няма достатъчно място, за да пусна тук домашните си любимци. Сигурно си имал най-добри намерения, Монте, но понякога наистина се чудя доколко си с всичкия си. Ясно е като бял ден, че трябва да те направлява силна ръка. — Тупна ме по рамото и знаех, че след малко ще имам синина там. — Не се притеснявай, щом се заселим на Модон, ще се разбираме чудесно. Там и семейството ще ми помогне да те вкараме в правия път.

Тя захвърли нотариалните актове в локвичка от разлят сироп и се понесе в галоп нанякъде.

— Прелестно момиче — отбеляза Хаунд.

Друго не бих и могъл да очаквам от него, заядох се безмълвно. Самият той тежи около триста фунта. Би трябвало да съм още по-едър от него, при това абсолютен шампион по борба, за да се справя с Корса — а сега към опасността тя прибави и цялото си семейство. Всички ли приличаха на нейния брат? Всички ли трошаха бухалките като клечки и стреляха по пойни птички?

Обаче аз разполагах с тайно оръжие. Въпреки душевното сътресение, бях твърдо уверен, че съм попаднал на най-грандиозния заговор на мълчанието. Разбира се, все още всичко можеше да се обърка. Когато осъзнах какво можеше да прикрие едно правителство, задачата по разобличаването на заговора ми се струваше непосилна. И въпреки това щях да изпиша името си в небесата с огнени букви! Дори самопризнанията на Грис бяха само бледа сянка на истината!

Поспах малко след обяда и макар че ми омръзна да слушам „Земяните идват!“ по време на вечерята, успях да си легна рано, да се измъкна скришом от палатката и да се върна с Шафтър в тунелите.

Този път разбрах какво бе запазило залата непокътната — намирала се е в подземие и когато предполагаемото земетресение съборило всичко, целият този етаж, а може би и останалите под него, се съхранили.

— По-навътре има стара целологическа лаборатория — каза Шафтър и ми посочи една врата. — А ей там има нещо като гимнастическа зала. Хората от племето не успели да отворят вратите, но аз се погрижих за това.

Огледах помещенията. Залата на графиня Крек! Сякаш плувах из облаци прах, събиращи се в белезникава мъгла пред фенерчето ми. Шкафовете с принадлежностите, които е използвала за обучение! Търсех нещо… ето го! Материалите за Блито-3! Отворих едно чекмедже. Овехтели новинарски листове на някакъв странен език! Дали беше английски? Не посмях да ги докосна — след почти столетие бяха толкова пожълтели и крехки, въпреки сухия пустинен въздух, че сигурно биха се разпаднали.

Щом се върнахме в предната зала, Шафтър ми каза:

— За щастие, и тази врата не са могли да отворят.

Надникнах с включено фенерче. Цял арсенал! Бластерни пушки, ръчни бластери, гранати. Бяха наредени в херметични сандъци и напълно използваеми, стига човек да има подходящите енергийни заряди за оръжията. А това какво е? Запалителни бомби, телескопични прицели за убийци, отрови, мини и все такива неща. Да, наистина са били гадни типове.

Когато излязох, потреперих и заповядах на Шафтър:

— Заключи добре тази стая!

Върнах се в залата с шкафовете, потиснах погнусата си от пръснатите наоколо полуизгнили кожи и се заех да разглеждам документите. Само искам да знаеш, читателю, какво изтърпях, за да си свърша работата!

Тази нощ бях изпълнен с надежда да открия още сведения за Блито-3. И само след два-три часа попаднах на нещо, което ме потресе.

ДАННИ ОТ НАБЛЮДАТЕЛНИ ЕКСПЕДИЦИИ!

Наблюдавали са Блито-3 цели петнадесет хиляди години! С изумление установих, че Волтар толкова отдавна се е интересувал от планетата. През няколко години, понякога през няколко века, цели наблюдаващи екипи кацали там и бродели на воля. Тук-там имаше отпратки към волтарианския График за нахлуването. Бяха проследявали възхода и гибелта на цивилизации. Разбира се, не можех да прочета оригиналните документи, но компютърните обобщения на волтариански бяха приложени към всеки от тях.

И най-внушителната колекция от материали бе събрана под една графа — „Правителствени разузнавателни организации на Земята“.

Обхващаше период от около три хиляди години. В очите ми се набиваха чудновати имена — Юлии Цезар, Карл Шулмайстер, Наполеон, Уебър и кой ли още не. Досиетата ставаха все по-дебели с времето. Бяха разделени на групи и сложено на върха, най-дебелото започваше с раздел „Чека“, а нататък — ОГПУ, НКВД, МГБ, завършваше с „Комитет государственной безопасности“, накратко — КГБ. Друга купчина беше подредена в групата „ОССЦРУ“, имаше и една за ФБР. Предположих, че Волтар е държал под око действията на потенциалните си врагове. И сигурно интересът е бил значителен, защото всеки документ в момента на получаването му биваше регистриран при тогавашния Шеф на Апарата. На най-последните виждах инициали, които вече разпознавах — бяха на Ломбар Хист.

Любопитно, твърде любопитно — свръхсекретна организация, чието съществуване Волтар не признаваше, е изучавала други свръхсекретни организации, може би техните правителства също са отричали съществуването им.

Озърнах се през рамо. Вече знаех много добре какво е чувствал Боб Худуърд, когато се е канил да направи поредното си разкритие.

Прибрах досиетата по местата им и се върнах на документите за Волтар. Малко ми се виеше свят от невероятните количества материали. Как бих могъл да разнищя всичко и да съставя една разбираема за всички история?

Но ако успеех да подредя намереното, щях направо да ги закова за стената! Въобще не се учудвах, че бяха скроили този ужасен заговор. Та ръцете им бяха потопени до лактите в кръвта на невинни хора! Защо ги е търпяло обществото? Ах, какъв взрив щеше да предизвика моето разобличение!

Стигнах до шкаф, на който бе залепено листче, „Да не се регистрира“. Виж ти, трябва да е особено интересно.

Бръкнах и още от първия документ очите ми едва не изскочиха.

АРЕСТУВАЙТЕ ХАЙТИ ХЕЛЪР И Я ДРЪЖТЕ ПОД ОХРАНА. ЗАПОЧНЕТЕ ПРЕГОВОРИ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕТО Й С НЕЙНИЯ БРАТ И ГО НАКАРАЙТЕ ДА ДОЙДЕ. СЛЕД ТОВА УБИЙТЕ И ДВАМАТА.

ЛОМБАР ХИСТ

Ръцете ми се разтресоха. Бях попаднал на следата! Заповедта се отнасяше за сестрата на Джетеро Хелър!

После си наложих да мисля по-ясно. Ами че Хайти Хелър беше жива! Преди по-малко от месец видях интервю с нея по „Домашен екран“. Отдавна бе навлязла в зрялата си възраст, дори косата й се прошарваше тук-там, но изглеждаше добре запазена жена. Проведоха фестивал на нейните песни. Дори тя самата изпя едно-две куплетчета.

Питах се дали въобще е узнала за правителствения заговор, заплашвал живота й. Да посегнат на такава знаменитост? Чудовищно!

Може би в друг шкаф щях да открия още подробности. Плъзнах поглед по сякаш безкрайните шкафове — милиони, милиарди думи. Налегна ме опасението, че ще трябва дълги години да се занимавам с тях. Но дълго преди края на начинанието ми вече ще са ме захвърлили на Модон или приковали към прашно бюро. Отчаянието измести надеждата в душата ми.

Но внезапно, както се вглеждах в заповедта, ме осени окончателното решение на моите проблеми.

Хаити Хелър знаеше всичко за своя брат. Сигурно при нея имаше писма, изрезки, лични вещи, останали извън хищната ръка на държавата. Явно така и не са посмели да я отвлекат.

Вече знаех какво да правя. Ще използвам тази хартийка като повод да се срещна с нея. Ще говоря с Хаити Хелър. Ще я склоня да ми помогне.

О, щяхме да извадим всичко на бял свят!

Накарах Шафтър да заключи. Върнахме се при другите. Още с първите лъчи на зората им съобщих, че излетът сред природата е приключил. Казах на вожда да поеме ръководството и да довърши проекта на Корса, за което отделих остатъка от издръжката си.

Устремихме се обратно към града.

Същия ден, в два следобед, след като използвах връзките на моето семейство с директора на „Домашен екран“, аз влязох в ателието на Хайти Хелър, разположено на върха на един от Нафуканите хълмове.

Запазила много от красотата си и изключително мила, Хайти Хелър любезно ме покани да седна.

— Дойдох да ви уведомя, че някога е имало заговор, заплашващ живота ви — започнах аз.

Тя прочете листчето и пак ме погледна.

— С какво се занимавате?

— Пиша за живота на Джетеро Хелър.

— Значи писател — каза тя. — Да, попаднахте точно където трябва, Монте Пенуел. Е, може би ще трябва да пътувате, защото всички документи за него се пазят в родното ни място — Тапур, провинция Аталанта на планетата Манко. Бих могла да ви дам препоръчително писмо до библиотекаря на музея.

— А какво ще кажете за този заговор?

Тя застана до прозореца и погледна към Правителствения град.

И попита:

— Монте Пенуел, вие борбена натура ли сте?

— Не съм сигурен — отговорих. — Не ми се е налагало да проверявам.

Тя като че се учуди. И пак изви очи към листчето.

— По това мога да съдя, че някак сте се добрал до архивите на Координирания информационен Апарат. Разполагате ли с още подобни документи?

— Имам безбройни тонове — уверих я. — Дори притежавам мястото, където се съхраняват. Току-що купих Спитеос.

— О, Небеса! — възкликна Хайти Хелър.

Замисли се дълбоко. Зарея поглед към Правителствения град. После се обърна към мен.

— Изглеждате ми приятен младеж. Добре познавам семейството ви. Няма да ви дам писмо, а ще дойда с вас. Твърде отдавна не съм била на родната си планета.

Ето така, заедно с архива на Апарата, аз се сдобих с цялата необходима информация, която ми позволи да довърша историята, започната в самопризнанията на Солтан Грис.

Надявам се да ви хареса. Много усилия ми струваше!

И НАИСТИНА разказва за заговора на всички времена!

А сега, без повече празни приказки, аз ще хвана Солтан Грис за врата, така да се каже, за да споделя с вас какво се случило след онзи съдбоносен ден, когато той се втурнал в Имперския затвор с надеждата да го екзекутират бързо!

ИСТИНАТА е зашеметяваща!