Л. Рон Хабърд
Катастрофа (5)

Първа глава

Носехме се към Кънектикът над потъналия в мрак свят.

Пиратите антиманкоси бяха въодушевени. А капитан Стаб ги насъскваше още повече — един мъртъв Имперски офицер за тях беше чудесен повод да се веселят. Гледаха ме, сякаш съм герой и всеки се изреди да ме потупа по рамото.

— Ей, Грис, повечко хора като тебе трябва да има — каза Стаб, както стояхме зад креслата на пилотите. — Само защото веднъж си откраднахме кораб от Флота и се захванахме с пиратство, ония „бибипци“^[1] офицерите искаха да ни пречукат — нас, най-добрите подофицери, дето са имали някога. Изправиха ни пред военен съд и ни осъдиха на смърт и ако не бяха такива като Ломбар Хист и тебе да ни освободят от затвора, сега да сме мъртъвци. О, не си мисли, че сме неблагодарници, офицер Грис. Щом приберем ония диаманти, ако искаш, ще я оберем тая планета до шушка заради тебе! Изтезания, изнасилване и смърт — ей това е нашия девиз.

Малко ми се опъваха нервите, като гледах неговите черни мънистени очички и остра глава. Опипах звездата, окачена на верижка през врата ми. Всеки неин връх бе предназначен за един от членовете на екипажа. Натиснат на една страна, предизвикваше електрически шок у човека, а на другата — потапяше го в хипнотичен унес. Горният връх бе за капитан Стаб. Досега не се налагаше да усмирявам никой от антиманкосите, но щом помирисах гадния му дъх, се зарадвах, че имам звездата. Въпреки напълно заслужените похвали, които сипеше за мен, не бях спокоен.

Влекач Едно, наречен „Принц Кавкалсия“ от Хелър, летеше безупречно въпреки продължителното бездействие. Щеше ми се да вляза в луксозните каюти отзад, предназначени за адмирал от Флота. Бяха пълни със златни и сребърни предмети, вази и други подобни глупости, а някои от превключвателите дори бяха украсени със скъпоценни камъни. Но люковете, дори товарните, се отваряха само от гласа на Хелър. Разбира се, бяхме открили как да влезем в трюма през машинната зала, но сега в трюма нямаше нищо.

Всъщност се безпокоях точно заради Влекач Едно. Беше проектиран за междугалактични преходи и имаше съответните двигатели. Когато задвижваха толкова дребен кораб, гигантските преобразуватели на времето „Бъдеще-Минало“ достигаха 10.5 пъти по-голяма бързина, от който и да е друг. А Влекач Две бе избухнал в открития космос, погубвайки целия си екипаж. Казваха, че причината била в прекалено бързото натрупване на енергия при пресичане на силовите линии във вселената.

Слава на Боговете, сега не използвахме „Бъдеще-Минало“. Движехме се с помощните двигатели, само с частица от скоростта на светлината. Но пак пресичахме часовите зони, сякаш подминавахме малки гари.

Криехме се в неосветената половина на атмосферата, която се местеше от изток на запад и трябваше да внимаваме, за да не изскочим пред нея. Когато стигнем Кънектикът, там едва ще е паднал здрач. Щеше да е тъмно, в небето трябваше да се вижда само тънкия сърп на старата луна.

На предните екрани забелязах светлините на Ню Йорк, малко вдясно от нашия курс.

— Ей там е Бриджпорт — каза единият пилот. — А право пред нас е Норуолк. Насочили сме се право към целта. — Той се изсмя. — Мога ли да му плюна в мутрата на оня офицер, ако трупът си е още на мястото?

— Плюй колкото щеш — позволих му.

И все пак не изпитвах очакваната радост от смъртта на Хелър.

— Не летим ли прекалено ниско? — попитах ги.

— Радарите им не могат да ни засекат — увери ме капитан Стаб. — Нали имаме абсорбопокритие. Можем да си хвъркаме и на трийсет хиляди фута, а ние сме на седемдесет.

Пилотът намаляваше скоростта. Антиускорителните и гравитационните секции на кораба действаха толкова недоловимо, че разбрах за спирането едва когато видях светлините под нас да се забавят.

Спускахме се все по-ниско — четиридесет хиляди фута, двадесет, десет, пет хиляди.

Един от инженерите ме уплаши — в движение отвори люковете на въздушния шлюз. Капитан Стаб отговори на моя стреснат поглед:

— Вълните на твоето радио не могат да минат през корпуса. Обади се на твоя човек и провери дали всичко наоколо е чисто.

— Агент Рат — повиках по радиостанцията.

— О, благословени да са Боговете, че дойдохте! — слабо се обади Рат. — Паднах точно под стълбата. Толкова кръв загубих, че не мога да помръдна.

— Да върви по дяволите кръвта ти — сопнах му се аз. — Чисто ли е наоколо или да пуснем „синята светкавица“?

— О, недейте, моля ви! Може повече да не се опомня! Тук няма никой. Кацайте по-бързо, за да ми спасите живота.

Стаб чу разговора. Махна с ръка на пилотите. Влекач Едно се спусна рязко.

Старата гангстерска къща се виждаше неясно на нашите екрани. Вечнозелените дървета около нея личаха по-добре.

Корабът се настани на едно изравнено място, на стотина ярда от входната врата.

Беше много тъмно. Песента на щурците ми се струваше някак призрачна. Чувах хъркащото квакане на голяма жаба в потока. Тук-там примигваха светулки. Ароматите на провинциалния Кънектикът нахлуваха през отворените люкове.

Капитан Стаб посегна над рамото на пилота и завъртя регулатор. На един от екраните светна инфрачервено изображение на верандата.

Рат май наистина лежеше под стъпалата, с лицето надолу. Явно бе загубил съзнание. На самата веранда се виждаше по-студено тяло. Изглежда Рат е нямал сили да премести трупа на Хелър.

— Гърмящи звезди, я вижте онова там! — викна капитан Стаб.

Сочеше весело торбата на верандата. Около нея се виждаха разпилени диаманти. Дори на инфрачервената светлина блестяха чудесно!

— Джийб! — изръмжа Стаб на единия инженер. — Отивай да ги прибереш!

Инженерът метна на рамо бластерна пушка. Скочи от люка, чувахме отдалечаващите се стъпки.

Преместих се във въздушния шлюз. Разбира се, влекачът лежеше водоравно и трябваше само да прекрача навън. Но нямах никакво намерение да излизам.

Очите ми се пренастройка от червеникавата светлина в кораба към мрака. Всъщност имаше достатъчно светлина — далечното сияние на градовете и тънкият резен на луната в небето.

Гледах как Джийб доближаваше верандата с готова за стрелба пушка.

Светулките примигваха. Жабака пак заквака. Нещо странно имаше в сцената пред мен. Чудех се дали наистина тук са погребани десетки гангстери от времето на сухия режим. Дано Боговете ни опазят от техните призраци!