Л. Рон Хабърд
Катастрофа (49)

Осма глава

През целия следващ ден се шлях безцелно и дори не си правих труда да събирам парчетиите, изровени от копачите.

Почти не спах през нощта. Освен това дълбоко в душата си съзнавах, че за това пастирско племе ще е от полза да има повече трева и вода и малко се срамувах от острата си неприязън към проекта на Корса. Някога, преди повече от 125 хиляди години Голямата пустиня е била плодородно поле. Навсякъде още личаха остатъците от напоителни канали. Но предишната цивилизация била изтрита от лицето на планетата и всичко се превърнало в прах.

Размишлявах над мимолетния живот на всяка култура. Можеха да бъдат унищожавани безследно. За първи път се запитах каква ли ще е съдбата на нашата цивилизация. На пръв поглед си беше напълно стабилна. Но дали някоя катастрофална война нямаше да я погълне в огненото си дихание?

Преди да напредна в съчиняването на „Ода за изчезналата слава“, която отразяваше обзелата ме печал, през ума ми мина съвсем неочаквана мисъл.

Може пък да няма никакъв заговор. Може би Волтар просто е унищожил Блито-3. Може би планетата вече не съществува. Може би са я сметнали за твърде сериозна заплаха!

Споменах за идеята си по време на вечерята.

— Чуйте, дали според вас някоя далечна, още незавоювана планета би могла да създаде оръжия, с които да разгроми Волтарианския флот и да погуби безследно Конфедерацията?

— КАКВО? — каза братът на Корса. — Да погуби безследно 110 планети? Ти сигурно си превъртял.

— За каква планета приказваш? — попита Корса.

— Тя е отбелязана на нашите карти — или е била отбелязана преди — като Блито-3. Местните жители я наричат Земя.

Братът на Корса прихна.

— Земяните идват! — успя накрая да изгъргори със селяндурския си глас.

Корса избухна в необуздан кикот.

Нейният брат вдигна очи към вечерното небе.

— Бързо се прикрийте! Над нас летят чужди кораби!

Тогава смехът им премина всякакви граници. Нямаше толкова да се засегна, ако и слугите не се бяха включили в общото веселие.

— Ох, Монте — изпъшка Корса след малко, — заради тебе наистина ще си скъсам някой мускул на корема! Какъв си клоун!

Постарах се да им обясня, че според мен само е вероятно Волтар да е унищожил цялата планета, защото някой я е преценил като заплаха. Но те не ме слушаха. Накараха всички прислужници да зяпат в небето, за да се уверят, че вражеският флот вече не е запълнил небето над нас, все се преструваха, че виждат непознати кораби и се блъскаха един в друг с викове на престорен ужас, уж всеки мислеше другия за току-що кацнал земен войник. Братът и сестрата преливаха от жизненост. Предположих, че това е вредното влияние от чистия въздух на Модон.

По-късно братът на Корса се забавляваше, като рисуваше въображаеми земяни. Опита с пипала, отказа се от тях в полза на дълги клюнове, накрая ги изобрази като дебели кълба. Корса събра рисунките и каза, че нямала търпение да ги покаже на приятелите си.

Легнах си рано.

И добре направих. Към полунощ, когато успокоих измъчения си ум достатъчно, за да потъна в унес, Шафтър ме изтръгна от дрямката.

Напипах в тъмното някакви дрехи и тръгнах с него. Когато се отдалечихме достатъчно от лагера, за да говорим нормално, той ми каза:

— Трябваше веднага да ми кажете, че търсите информация. Това да не е някаква тайна или нещо подобно?

Съжалих, че не си затварях устата пред двамата модонци.

— Ами прав си — признах. — Опитвам се да науча какво се е случило след събитията, описани в нечии самопризнания. Той е прекъснал историята по средата.

— Добре де, елате с мен — подкани ме Шафтър.

Запътихме се към селото!

Мъж от племето, когото виждах само като неясна сянка, ни пресрещна и ни поведе. Влязохме в пещера, наложи се да прескачаме вързопи от кожи. Навлизахме все по-навътре.

— Не мога да ви гледам такъв нацупен — сподели Шафтър. — Затова вечерта проследих докъде водят кабелите. И дойдох тук!

Посочи към един тунел. Пристъпихме към една грамадна метална врата и Шафтър я отвори.

Обширна зала, натъпкана с маси, пейки и шкафове. Навсякъде виждах парчета от кожи и инструменти.

— Тук са си направили работилничка за дрехи — уведоми ме Шафтър. — Не са могли да отворят шкафовете, пък и за нищо няма да им послужат.

— Къде сме? — попитах, докато шарех с лъча на фенерчето по дългата редица зацапани, овехтели от старост шкафове.

— Тук са въвеждали информация в компютъра — каза Шафтър. Посочи ми отворен шкаф, бе прерязал пантите на вратичката. — Точно оттук са подхранвали с данни онзи пулт.

Бръкнах и извадих купове хартия.

ДОКУМЕНТИ!

При това оригинали!

КАСЕТИ СЪС ЗАПИСИ!

Също оригиналните!

— Това ще свърши ли работа? — попита Шафтър.

— О, да благодарим на Небесата и всички Богове — да! — извиках и усетих, че ръцете ми трепереха.

— Е, това е хубаво — одобри Шафтър, — защото току-що купихте цялото място.